Сам Милър
Тъмното място (15)

Четиринадесета глава

„Светът е по-луд и по-голям, отколкото си мислим.“

Луис Макнийс, „Сняг“

Карл влезе в кантората си точно когато ранобудното петъчно слънце бе започнало да се надига над рошавия белфастки хоризонт. Надяваше се, че Наоми още спи и наистина бе така, слава богу, въпреки че този път не се боеше от пререкание.

Дрехите му смърдяха на цигарен дим и разлят алкохол и той ги обели от себе си, след което се мушна под душа.

Докато водата отмиваше вонята, той си мислеше за печелившите ръце, които бе изиграл през последните шест часа. Три аса. Три попа. Безброй флошове. И накрая за капак — шибан кралски флош!

Просто всичко му вървеше. Ако не беше голям мъж, щеше да се разплаче от радост.

След като се изкъпа и подсуши, Карл преброи парите, които бе спечелил. Отново. Почти хиляда и деветстотин лири — което в момента бе едно малко богатство. И за да бъде удоволствието му пълно, повечето пари бе измъкнал от онзи стиснат задник Марти Харингтън, който притежаваше верига погребални домове, „Небесният Харингтън“, пръснати из целия град. За разлика от Карл, обаче, Харингтън наистина се разплака.

Половин час по-късно голият Карл се плъзна между завивките и се притисна в апетитното топло тяло на Наоми. Тя се извъртя и изсумтя, протестирайки срещу студената му кожа.

Карл пренебрегна предупреждението и се притисна още по-плътно в нея, като вдиша от сладката й женска миризма.

— Остави ме на мира — изсъска тя и му обърна гръб. — Снощи нямаше нищо против да ме оставиш на мира.

Сутрешната й пресипналост бе възбуждаща. Карл почувства наченките на ерекция.

— Време е да ставаш, поспаланке — прошепна той и я побутна с нос по врата, след което погали топлото й дупе. — Имам сутрешен подарък за теб.

— Знаеш къде да завреш сутрешния си подарък, нали? Далече от мен. Разкарай си ръцете от задника ми.

— Не бъди такава, любима.

Тя отвори очи и мигна няколко пъти.

— Трябва да се изпикая.

Той се притисна силно в дупето й, а ерекцията му добави удивителен знак между бузите й.

Прозявайки се, тя опита да се измъкне от лапите му. Успя да устои на половинчатите му усилия.

— Трябва да се изпикая — проплака Наоми и се изсипа от леглото. — Ще се пръсна.

— Бъди бърза, скъпа моя.

— Майната ти — отвърна тя и тръгна към банята. Гърдите й подскачаха примамливо, а малкото й дупенце пружинираше палаво. Наоми мина покрай прозореца и утринната светлина се прокрадна покрай завесите и прониза памучната й тениска. Карл бе моментално изкушен от голия силует на тялото й, скрито под плата.

— Побързай, скъпа моя… — изпя той.

Тя промърмори нещо гадно, след което се скри в банята и затръшна вратата. Няколко секунди по-късно Карл чу как седалката на тоалетната пада и веднага след това банята бе огласена от познатото шуртене. Това отново го накара да се замисли за своя кралски флош^[1].

По-малко от минута по-късно Наоми излезе с каменно изражение. Карл се ухили, когато прочете надписа на тениската й: „Единственият Буш^[2], на когото вярвам, е моят“. Страхотната карикатура на Джордж Буш, изобразен като маймуна, гледаше неодобрително към Карл.

— Тениската ти е малко остаряла, не мислиш ли?

— Не ти говоря, Карл Кейн.

— Току-що го направи.

— Можеш да прибереш малкия си пенис обратно в кутията за кибрит. Няма да го топнеш скоро.

— Ох. Определено знаеш как да стъпчеш егото на един мъж — усмихна се Карл. — Как ти звучи това: две вечери в хотел „Шелборн“ в Дъблин, плюс петстотин лири за лично ползване, специално за теб?

— Какво? — подпухналото й от съня лице изведнъж се раздвижи. — Какво каза?

— Нали не ми говореше?

— Спечелил си снощи, нали? — попита Наоми и на лицето й цъфна малка усмивчица. — Кажи ми, че си спечелил.

— Спечелих! — възкликна Карл и внезапно дръпна чаршафа, откривайки пълната си ерекция, а до нея купчина банкноти. — Голяма печалба!

— О, Карл. За мен? — усмихна се Наоми и запърха с клепки като красавица от американския юг. Приближи се до леглото на пръсти.

— За теб! Ела тук! И нямам предвид само парите, кукло!

Наоми се засили и скочи на леглото, в ръцете и върху ерекцията на Карл.

Точно тогава иззвъня мобилният му телефон, оставен на нощното шкафче.

— Няма ли да вдигнеш? — прошепна Наоми пресипнало в ухото му и награби топките му в шепа, сякаш за да прецени колко тежат.

— Да го вдигам? Вече съм го вдигнал, мила.

Телефонът спря да звъни.

Наоми и Карл се усмихнаха почти едновременно.

Започна отново да звъни.

— Шибана досада! Ще го изключа — каза Карл и посегна към проклетото парче пластмаса.

— Не… недей. По-добре виж кой е. Може да е важно.

— Какво може да е по-важно от сутрешен секс с жената, която обичам?

Телефонът продължи да звъни.

Наоми го взе и му го подаде.

— Просто вдигни. Все още трябва да работим, въпреки снощната ти печалба.

Карл въздъхна и каза:

— Да? Том? Дано това да е важно…

През следващите няколко секунди Наоми видя как почти всичката кръв напусна лицето на Карл.

— Какво има, Карл? — попита тя две минути по-късно, след като той изключи телефона. — Какво е станало?

Слънцето, което се изливаше в стаята, подчертаваше бръчките, които изведнъж се бяха появили по изнуреното лице на Карл.

— Това… беше Хикс. Става дума за… за Ивана. Била е убита.