Сам Милър
Тъмното място (41)

Четиридесета глава

„Колко мило, че ни идвате на гости, като непознати в ден дъждовен“

Кристофър Смарт, „На легло от лилии“

Беше късен следобед и всичко в спалнята около Карл изглеждаше притъпено; притъпено и неясно. Нямаше достатъчно контраст. Но приглушената светлина, процеждаща се през прозореца, бе достатъчна, за да разкрие разбитото му лице, отразено в огледалото, окачено над скрина. За част от секундата присъствието на друг човек в стаята, дори собственото му отражение, го утеши. Опита се да отдели болката от нейната реалност, като си каза, че болката съществува единствено в ума, а не в тялото.

Намръщи се и стисна зъби. Трябваше да се признае за победен: умираше от болка.

Миналата нощ бе сънувал Кейти. Около половин дузина случки между баща и дъщеря, в една стая на края на времето. Още виждаше образа й, всеки път, когато затвореше очи. Лицето й бе като лицето на ангел, без грим и без свирепите бръчки на младостта, без бръчки от мръщене. Всичко в нея бе меко и гладко. Тя му се усмихваше и му казваше нещо, докато той се приготвяше да излезе. Но изобщо не я чуваше, като сън, който се изплъзва от ръцете ти в мига на пробуждането. Какво бе казала? Добре съм, татко. Това ли беше? Успокой се. Ще ме откриеш.

В продължение на часове след това той не виждаше нищо друго, освен лицето й. После то изчезна, заменено от лицата на изчезнали малки момичета с мрак и болка в очите.

— Карл? Спиш ли? — попита Наоми тихо.

— А?

— Долу в кантората чака един много висок, много добре облечен мъж, който иска да те види. Не каза името си, само че е много важно. Представи се като агент от ФБР. Очевидно е някакво умно ченге, дошло в цивилни дрехи, за да те разпита за нападението. Казах му, че едва ли ще искаш да го приемеш днес. Може би утре. Но той настоя. Казва, че е много важно. Ако искаш, мога да му кажа да дойде някой друг път?

— Колко дълго съм спал?

— Около десет часа.

— Десет шибани часа! Защо не ме събуди по-рано? — изстена той и се изсипа от леглото като чувал с картофи. — Трябваше да съм навън и да търся Кейти. Кажи на ченгето, че слизам. Може би има някаква информация за мен.

Наоми понечи да затвори вратата.

— Наоми?

— Да?

— Извинявай… за всичките тези… гадости…

— Без тях нямаше да те обичам.

— Какво бих правил без теб?

— Щеше да измислиш нещо, сигурна съм. Винаги го правиш.

По-малко от минута след това Карл влезе под душа. Първите горещи водни стрели се забиха в кожата му със силата и остротата на таралежови бодли. Чувството бе приятно. Накара го да се почувства жив. Би дал всичко на света за едно хубаво бръснене, но мисълта да маневрира из този лабиринт от рани и синини го отказа.

Пет минути по-късно той излезе, подсуши се, облече се, пъхна две болкоуспокояващи хапчета в устата си и бавно слезе по стълбите до кантората.

— Наоми, покани човека, моля те — рече Карл и седна с болезнена гримаса.

Няколко секунди по-късно един невероятно висок и добре сложен мъж влезе в кантората. Косата му бе гарваново черна, леко посребрена над слепоочията. Беше красив по каубойски, а очите му бяха като бездънни тунели, тъмни като смокини. Дълбок белег се спускаше по лицето му, правейки завой при брадичката и стигайки чак до ръба на устата, почти разполовявайки лицето му. Мъжът имаше изнервяща осанка; в него имаше нещо осезаемо, но в същото време неуловимо и непроницаемо. Изглеждаше като човек, с когото не бива да се ебаваш, изпълнен с увереността на недосегаемите. Но въпреки това изглеждаше безжизнен, като знаме без вятър.

— Доста зле са ви разкрасили — рече мъжът.

— Зло разкрасяване, страхотен оксиморон — отвърна Карл с усмивка. — Порязах се, докато се бръснех. Много остър бръснач.

— Виждам. И аз съм се порязвал така, навремето.

— Седнете, моля — предложи Карл.

За такъв едър мъж движенията му бяха кратки и премерени. Той придърпа един стол и седна срещу Карл.

— Разбирам, че сте от ФБР? — продължи Карл.

— Не точно — отвърна мъжът и се усмихна. — Съжалявам за лъжата, но не исках да ви уплаша.

— Да ме уплашите? С какво?

— Струва ми се, че това е ваше? — отговори мъжът и извади малка картичка от джоба си, след което я остави на масата.

Карл я взе. Това беше неговата визитка.

— Прав сте — призна Карл. — Но едва ли сте дошъл чак дотук, за да върнете една намерена визитка, господин…

— Бърнс. Брендън Бърнс.

Изведнъж сърцето на Карл започна да барабани като градушка по тенекиен покрив.