Сам Милър
Тъмното място (42)

Четиридесет и първа глава

„Милост неописуема

се крие в сърцето на любовта.“

У Б. Йейтс, „Милостта на любовта“

— Първо, позволете ми да ви се извиня за прекомерната предпазливост на Кормак отпреди три дни — рече Брендън Бърнс. — Имал е добри намерения.

— Кормак? Имате предвид господин Кечиста с куршумите с кухи върхове и юмруците като печени прасенца? Ако така изразява своите добри намерения, не искам да знам какво се случва с хората, към които има лоши.

— Предполагам, че ще повдигнете обвинение срещу него?

— Затова ли сте дошъл? Да върнете визитката ми и да ме помолите да не обвинявам вашия избухлив приятел за опит за убийство?

— Да, както и да ви питам защо сте питали за мен.

Няколко секунди Карл се колебаеше.

— Имам нужда от помощта ви.

— За какво?

— Да откриете дъщеря ми.

На лицето на Бърнс се изписа объркване.

— Дъщеря ви? Не разбирам.

— Тя беше отвлечена преди една седмица. Подозирам, че я държат в плен в затвора „Кръмлин Роуд“.

— „Кръмлин Роуд“… сега си спомням кой сте. Даваха ви по новините след обиска на затвора преди няколко дни. Това е била вашата дъщеря? Съжалявам да го чуя, но какво мога да направя аз?

— Ченгетата твърдят, че са претърсили всеки сантиметър от затвора и че са прекарали там три дни. Дори отворили старите тунели за бягство, просто за всеки случай.

— От това, което ми казвате, разбирам, че ченгетата са направили всичко възможно. Как мога да помогна аз?

— Вие повече от всеки друг познавате структурата на затвора. Имате изключително богат опит в подземната работа, така да се каже. Познавате мястото като дланта си. Всички знаят, че сте бил най-добрият тунелен инженер там. Някой ми каза, че сте ръководили прокопаването на всеки един тунел за бягство от затвора „Кръмлин Роуд“.

— Не вярвайте на всичко, което чувате, господин Кейн, особено ако са ви го казали вашите приятелчета ченгета.

— Това е факт. И молба. Ако някой знае всички тайни на онова кошмарно място, това сте вие, господин Бърнс.

— Написали сте си домашното. Но позволете ми да ви шокирам с малко информация. Аз също съм си написал домашното. Вие сте шурей на Марк Уилсън. Нали така?

Карл се поколеба, преди да отвърне:

— Бях. Минало време.

— Е, двамата с Уилсън имаме много сметки за уреждане, страшно много. Едва ли ще се зарадва, когато разбере, че сте поискали моята помощ.

— Имате предвид това, че сте го застреляли в лицето с пушка и почти сте го убили?

Призрачна усмивка пробяга по лицето на Бърнс.

— Струва ми се, че ще ви пишат шестица на това домашно.

— Ще бъда напълно честен с вас, господин Бърнс. Не ме интересува малката война, която двамата с бившия ми шурей сте водили в миналото. Не ме интересуват идеите ви, нито политическите ви убеждения. Истината е, че бих отишъл при самия дявол, ако знаех адреса му и ако можеше да ми помогне да открия дъщеря си. Може би това за вас не означава нищо, но за мен означава всичко. Ще ми помогнете ли, или не?

Няколко секунди Брендън Бърнс изучаваше Карл с поглед, след което попита:

— Колко добре познавахте дясната ръка на Уилсън, един психопат на име Дънкан „Булдога“ Маккензи?

Карл пребледня.

— Защо… защо питате? — отвърна той, след като най-накрая успя да накара езика си да помръдне.

— Знаете, че беше застрелян преди няколко месеца?

Карл кимна. Вратът му изскърца.

Лицето на Бърнс помръкна. Устните му се дръпнаха и оголиха зъбите в почти кучешка гримаса.

— Празнувах почти седмица, след като чух новината. Това шокира ли ви?

Карл не отговори.

— Аз също имах дъщеря като вашата Кейти, господин Кейн — продължи Бърнс. — Казваше се Патриша. На осем годинки. Прекрасно малко създание. Един ден беше до мен, а на следващия си отиде завинаги.

— Съжалявам…

— Тогава бях беглец от закона. Уилсън и неговите ченгета дойдоха да ме арестуват. Издаде ме един от гнусните полицейски доносници в района. Нахлуха в къщата ми и отриха огън, без да ги е грижа кой ще попадне на пътя на куршумите им. Улучиха ме четири пъти. Жена ми, Клер, получи три куршума. Уцелиха Патриша веднъж. Само веднъж, господин Кейн. Двамата с жена ми оцеляхме, но един куршум бе достатъчен, за да убие Патриша. Странно, нали?

— Аз…

Карл не можеше да открие подходящите думи. Лицето му бе станало мрачно като буреносен облак.

— Беше Маккензи. Неговият изстрел уби Патриша. Никога няма да забравя усмивката на лицето му.

— Не мога… не мога да ти кажа нищо, Брендън; нищо, което да облекчи болката ти. Трябваше да науча повече неща за теб, преди да отида в бара ти и да започна да задавам въпроси. Сега разбирам реакцията на Кормак. Наистина добър приятел.

Брендън Бърнс кимна и рече:

— Сега знаеш защо се опитах да убия Уилсън. Съжалявам единствено за това, че не бях аз този, който застреля Маккензи. Бих дал всичко на света да стисна ръката на мъжа, който уби Булдога. Благодарен съм му от дъното на душата си.

Карл се изчерви.

— Сега разбирам защо не искаш да ми помогнеш, Брендън. Твърде близък съм с Уилсън. Аз също нямаше да искам да си помогна, ако бях на твое място.

— Довиждане, господин Кейн — рече Брендън Бърнс, изправи се и изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил.

Измина почти минута, преди Наоми да влезе при Карл.

— Добре ли си?

— Да.

— Няма да те питам.

— Ти нямаш нужда от питане. Тялото ти има формата на огромна питанка и това е достатъчно. Той беше мъж от миналото; мъж, който с право гледа с гняв назад, вместо с надежда напред.

— Има ли… има ли нещо, което мога да направя?

Карл се усмихна тъжно и се потупа по коляното.

— Постой малко с мен. Помогни ми да не се превърна в този мъж.