Сам Милър
Тъмното място (24)

Двадесет и трета глава

„Има нещо призрачно в лунната светлина; тя е безстрастна като душа, отделена от тялото, но в същото време е невъобразимо тайнствена“

Джоузеф Конрад, „Господарят Джим“

Над Белфаст се спускаше здрач и сенките се удължаваха. Улиците бяха пусти и всички вече бяха там, където искаха да бъдат. Градът бързо се превръщаше в стряскащо тиха пустош.

Топлият, спаружен въздух бе натежал от желязната миризма на дъжд.

Карл стоеше под арките и ореолите на стоманените улични лампи и се колебаеше. Най-накрая влезе в сградата, а единственият свидетел на това бе призрачната луна.

— Знаех си, че ще се върнеш — каза Кати самодоволно. — Откри ли своята безценна Мартина? Започна ли гъската ти да снася златните си яйца?

Външният вид на Кати бе западнал доста от последния път, когато я бе видял. Петната по лицето й бяха плъзнали навред като безмилостен обрив и я правеха да изглежда болна, бледа и потна. По някаква причина носеше твърде тесен бански костюм и гърдите й бяха изскочили малко над плата. Част от дупето й също се подаваше. Карл дори зърна заплашително на вид срамно окосмение.

— Искам да ми разкажеш за младите момичета, Кати — за всички.

— Харесваш ги млади, а? Закръглени и вкусни като малки голи гъски? Не си падаш по жени на твоята възраст, зрели жени като мен?

— Знаеш какво прави с тях.

— Кой?

— Угоява ги като гъски, а после ги коли. Първият път, когато се срещнахме, ти ме попита дали дебелата ми златна гъска е избягала от клетката си. Помниш ли? А преди малко също спомена гъски.

Кати се усмихна, но не отговори.

— Примамваш ги тук за него, нали? Всички тези малки момиченца? Всичките са били тук, в един или друг момент от живота си. Нали така, Кати?

— Аз… не знам за какво говориш.

За първи път откакто я бе срещнал, Карл долови колебание в гласа на Кати.

— Не искаш да бъдеш съучастник на убиец, Кати. Мисля, че си се опитала да го спреш, да спреш неговата извратена игра. Даваше ми нишани, но аз бях твърде тъп, за да загрея. Преди не схващах, но сега разбирам. Къде е тази клетка?

— Аз… трябва да си тръгваш… не искам да говоря повече с теб.

— Откриха ново тяло в Шотландия. Най-вероятно е на Мартина Ферис. Искаш ли това да тежи на съвестта ти, Кати? Убиването и измъчването на млади момичета?

— Това може да е някакъв капан, за да ме върнеш обратно в затвора.

— Не е капан. Уверявам те, че не съм никакво ченге, под прикритие или под каквото и да било. Имам нужда от тази информация. Искам да го спра, преди да е убил друго младо момиче. Изобщо няма да намесвам името ти в това. Обещавам.

— Ти… още не си ме убедил, че не си ченге под прикритие.

— Как мога да те убедя? Хайде, изпитай ме.

— Ами… имам един начин за… проверка. За да докажеш, че не си ченге… — каза тя и измъкна една малка метална кутия изпод купчина износени куфари. Отвори я и извади малък дебел пакет, обвит в найлон. Съдържанието на пакета бе кафяво. Приличаше на лайно. Кати изведнъж погледна Карл и устните й се разтегнаха в тайнствена усмивка.

— Какво е това? — попита той.

— Това? Най-добрият детектор на лъжата — отвърна тя и усмивката й заприлича на разрез с нож.

Кати бръкна в една друга кутия и извади малка сбръчкана ябълка и едно поочукано, но напълно функционално швейцарско армейско ножче „Викгоринокс“. Избра едно острие, с което обезглави дръжката и издълба тунел към вътрешността на плода, изхвърляйки съдържанието навън. Движенията й бяха плавни, професионални. Ловкостта на експерта.

— Обичаш ли да ядеш ябълков пай? — попита го тя.

— Нямам време за глупости, Кати. Можеш ли да ми помогнеш или не? — попита я Карл, чието търпение се бе изчерпало.

— Това ястие не бива да се приготвя надве-натри. Подай ми химикалката върху онзи куфар — нареди му тя и протегна ръка като доктор по време на операция.

Карл бързо откри предмета, който му сочеше и й го подаде.

Тя махна синята капачка на чисто новата жълта химикалка „Бик“, захапа златната тапичка на върха и извади пълнителя със зъби. Изплю го. Духна в пластмасовата тръбичка.

— Идеално. Няма задръстване.

— Ще ми кажеш ли какво е всичко това?

— Скоро! — възкликна тя и извади още малко от вътрешността на ябълката. Повтори действието три пъти, след което махна найлоновото покритие от пакета и пъхна кафявата восъчна субстанция в кухия търбух на плода. Взе химикалката и я заби в отвора, след което я облиза с език по начин, който накара Карл да потрепери от отвращение.

— На това му казвам истинска лула. Дай ми запалка.

— Нямам. Вече не пуша.

— Ще намериш запалка ей там, до обувките — каза тя. Карл я откри след кратко търсене. — Добре. Това е. Давай сега.

— Какво? — попита той и вдигна запалката.

— Запали ме — нареди му тя.

— Ще пушиш от това?

— Ти също.

Карл поклати глава.

— Не, няма.

— Това не е пантомима, в която аз казвам „о, да, ще го направиш“, а ти ми отговаряш „о, не, няма да го направя“ — рече тя и лицето й изведнъж замръзна. — Явно не мога да ти се доверя. Вместо това трябваше да се доверя на инстинктите си. Ти си ченге. Ще ме арестуваш ли за притежание на наркотици, господин Прасе?

Кати изгрухтя два пъти в лицето на Карл и го опръска със слюнка.

Следващите няколко секунди, през които Карл обмисляше какво да направи, бяха най-дългите през живота му. Накрая осъзна, че имаше само една възможност. Завъртя колелцето и пламъкът щръкна, тънък и остър в сумрака. Протегна се. Като го хвана за китката и съпроводи ръката му, докато пламъкът докосна съдържанието на ябълката и го накара да заблести в оранжево, изпъстрено с червено и черно. Без предупреждение, пламъкът опърли косъмчетата по пръстите му.

— Мамка му! — извика Карл и дръпна бързо ръката си.

Кати помириса аромата на изгорена плът и се усмихна.

— Мирише ми на бекон. Грух, грух!

„Майната ти“, искаше да каже той, но си замълча. Кати засмука лулата „Бик“, нежно, но целенасочено. След няколко секунди цялата стая бе изпълнена със сладкия аромат на печени ябълки, примесен с миризмата на нещо не толкова приятно, която се вряза в мозъка му като острие.

— Моите ябълкови пайове са най-добрите — усмихна се Кати и го изгледа през полуспуснатите си клепачи. През счупените й зъби се процеди дим, който се обви около лицето й.

Тя бавно отвори очи и предложи лулата на Карл. Той я взе с неохота. Хвърли поглед към лицето й, което се спихваше като издишащ балон, след което погледна лудостта, която държеше. Отворът в химикалката бе окъпан в слюнката на Кати. Не особено апетитна мисъл. Карл бързо я прогони от главата си и се хвърли с двата крака в пропастта, като засмука лулата с всички сили. Изкашля се. Изплю се. Пушек и зелени сополи бликнаха от носа му. Отврати се. Бързо се избърса.

— Наистина нямаш опит в тези неща — засмя се Кати. — Не се тревожи. Първият удар винаги е най-дълбок — и най-сладък. Сега вдишай както трябва; сякаш животът ти зависи от това. Не хаби стоката.

Той неохотно вдиша, като този път не се опита да спре пътя на нещото надолу към дробовете и кръвообращението си. Силата му го порази, право във врата. Невидимо електричество, което разтресе мозъка му. Ръцете му бяха като навити пружини. А краката му сякаш бяха празни и направени от хартия. Трябваше да седне.

— Пробвай пак — каза Кати и се вгледа в очите му. — Не ми ли вярваш?

— Разбира се… че ти… вярвам. Много… — ломотеше той с няколкосекундно закъснение. Лош синхрон. Стаята бавно се въртеше. Карл затвори очи, за да спре световъртежа. Отне му доста време да премести погледа си към Кати. — Просто… просто ми кажи… къде е тази клетка…?

— Какво красиво пътуване те очаква. Надявам се, че визата и паспортът ти са в изрядност, а, Карл? — изхили се Кати. Смехът й бе мрачен и злокобен.

— Пътуване?

Главата му бе станала тежка и замъглена. Чувстваше как лицето му се върти и потъва като вода, която се източва в канала на вана.

— Двамата сме в същата глава, Карл. Не разбираш ли това? Същата глава…

Стаята пулсираше, навътре-навън, навътре-навън; дишаше като огромен бял дроб от бетон. Чуваше как сърцето й бие. Туп. Туп. Туп.

— Сърце… е запалено… имам нужда… въздух…

— Не се паникьосвай.

Очите на Кати се разшириха от нескрита радост. Тя го целуна нежно по бузата и допря устата си в неговата. Устните й се разтвориха, потното й лице стана червено и поресто. Промълви нещо неразличимо, но мръсно в ухото му.

Карл можеше да помирише киселата миризма на тялото й; можеше да види изкривеното си отражение в главите на шиповете, забити в езика й. Нещо странно се случваше с устните й — те се подуваха и все повече заприличваха на женски полови органи. Тя го целуна със сила. Той опита да се съпротивлява.

— Ако не искаш да ми помогнеш — изсъска тя в устата му — тогава и аз няма да ти помогна. Ако още веднъж откажеш да ми се подчиниш, вече няма да си добре дошъл тук. Ясна ли съм? Никога няма да откриеш клетката.

Карл опита да отвърне.

— Езикът ми… той е… целият гум… гум… гуууумен.

— Ясна ли съм!

— Да… нап… ъллл… но…

— Моите ябълки са най-добрите на пазара — рече Кати и постави ръката на Карл върху едната си гърда. — Знаеш ли защо?

Той поклати глава, но езикът му отказа да работи. Имаше чувството, че потъва бързо и безвъзвратно в черни плаващи пясъци.

— След като свършиш, просто изяждаш доказателствата! — възкликна Кати. Смехът й бе вулгарен и неочаквано гръмогласен. С другата си ръка тя навря ябълката в устата му. Зъбите го заболяха. — Хапи. Унищожи доказателствата. Не искаме ченгетата да ни арестуват. Нали?

Изведнъж очите й станаха разширени и пусти като счупени прозорци.

Карл кимна на забавен каданс. Отвори уста. Захапа ябълката. Имаше вкус на меки стърготини. Погълна горещото съдържание. Беше неуязвим.

В един кратък миг на яснота, той видя танцуващи пред очите му искри. Кати сваляше малкото си останали дрехи, като очите й дори за миг не се отделиха от неговите.

Карл за първи път видя колко пренебрежително и немарливо се беше отнесла Природата към нейната анатомия. Тялото й бе безформено, криво, сколиозно. Сини вени кръстосваха голата й кожа. Но въпреки несъвършенствата, имаше някаква перверзна красота в нея, но само за тези очи, които искаха да я видят.

— Лъжливо копеле такова! Ако не си ченге, тогава какво прави това в шибаното ти палто! А? Отговори ми, копеле такова, или ще ти пръсна тиквата!

Револверът колт „Питон“ бе притиснат в главата му. Кати го стискаше в треперещите си ръце.

— Не! Недей! Само… само ме… само ме остави да ти обясня. М… м… моля те… К… Кати…

Изведнъж всичко се превърна в негатив на натюрморт. Кокалчетата на Кати станаха бели като кост. Пръстът й натегна спусъка. Карл спря да диша. Представи си как Кати дърпа спусъка и куршумът отнася половината му пепеляво лице.

— Слушам те, но не гарантирам, че ще е за дълго — отвърна Кати, нарушавайки смъртоносната тишина. — Надявам се обяснението да е добро, иначе ще стане страшно — за теб.

Карл се опита да всмуче слюнка в устата си, но тя остана суха като памук.

— Аз… нося го за защита. Спечелил съм си много врагове през годините. Просто за защита… това е всичко.

— Не ти вярвам — изсъска тя и натегна спусъка още малко.

„Ще го направи. Лудата кучка ще го направи“, помисли си Карл.

— Виж цевта, за бога! Виж… виж къде трябва да е серийният номер. Бил е изпилен. Този револвер е незаконен. Мислиш ли, че ченгетата ще ми позволят да нося това нещо с мен? Трябва да ми повярваш, Кати.

— Не трябва да правя нищо, освен да натисна спусъка! Легни на пода по корем!

— Виж, Кати, няма нужда да…

— Няма да ти казвам пак — лягай на земята!

Кати извади спринцовка със свободната си ръка. Беше пълна с мръсна кафява течност. От иглата падаха капки, които оставиха мръсна диря на пода. Тя се приближи до Карл. Тялото й излъчваше невероятна топлина. Пресегна се и докосна рамото му.

Той се сви.

— Недей — прошепна тя и мушна иглата във врата на Карл.

Отначало не усети нищо, но после го връхлетя тръпката — ледената тръпка на живота, която вля сила във всяка пора и кръвна клетка на тялото му, обърквайки сетивата му.

Изтощен, Карл затвори очи и се изключи от тази лудост. Чувстваше как Кати го обръща по гръб и го яхва. Мазната й кожа беше хлъзгава като змийска. Опита се да я избута от себе си, но ръцете му бяха станали напълно безполезни.

— Не се съпротивлявай — прошепна тя. — Спокойно… точно така. Леко и спокойно…

Започна да сваля дрехите му, отначало нежно, а после целенасочено и бързо, като ги късаше.

— Моля те… не… прави това, Кати…

Почувства как пръстите й направляват пениса му към влажната й тъма.

След това всичко стана странно…

Някой започна да залива очите му с катран. Всичко се промени от бяло като кост на черно като нощ. Мозъкът му забави темпото, а после спря. Беше мек. Като гуууу-УУУУма. Масата в ъгъла тръгна към него, като дървените й крака се бяха превърнали в крака от човешка плът. Започна да се трие в тялото му и да стене като разгонено куче. Завесите на прозорците се превърнаха в гигантски езици. Нежно облизаха голата му кожа. Всичко и всеки бе негов приятел. Стаята сменяше цветовете си: калейдоскоп от халюцинационни дъги. По тях се плъзгаха голи ангелчета, които се кикотеха и му махаха да иде при тях. Той им махна в отговор на забавен каданс, докато гледаше как лопатките им подскачат нагоре-надолу, а малките им дупенца се хилят от удоволствие. Мека музика проникна в черепа му. Цялото място се превръщаше в чашка петри, пълна с чудатости.

Кати се хилеше, награбила колекция от спринцовки, големи като игли за плетене. Триеше ги една в друга. Трак, трак, трак.

— Наистина ли мислиш, че ми пука за някаква малка курва? — попита Кати. Очите й се разшириха, а устните й се разтегнаха в злобна усмивка. — Грух, грух!

Карл се сети за Les Tricoteuses^[1], за усмивката на смъртта, изписала се на лицето на мадам Дефарж. Споменът смрази костите му.

— Ти… ти трябва да им помогнеш… трябва да им помогнеш… моля те, Кати…

Изведнъж и без предупреждение цялата сцена подскочи и се върна в нормалността. Карл почувства как вътрешностите му отново се събират. Нещо осезаемо се покатери отзад в главата му и изключи целия му свят. Секунда по-късно той се разтвори в развълнувано море от мрак, набраздено от проблясъци бяла светлина. Мракът изглеждаше безкраен. Подът се разтвори и го погълна. Стаята се скри.

Последното нещо, което видя, бе фигурата на мъж, който стоеше до Кати и се хилеше.