Сам Милър
Тъмното място (27)

Двадесет и шеста глава

„Няма ли изход от разума?“

Силвия Плат, „Опасения“

— Още не си ми казал къде беше снощи или по-точно тази сутрин — рече Наоми и напълни чаша с кафе, след което я подаде на Карл.

Музика от следобедното шоу по радио „Даунтаун“ разведряваше мрачната атмосфера в стаята. Беше „Go Your Own Way“ на Fleetwood Mac.

Карл взе чашата и си помисли как чернотата на кафето чудесно съвпада с чернотата на настроението му.

— Това преоценено кафе има вкус на фъшкии. Не може ли да купуваме нормално кафе? Къде, по дяволите, е онова скъпото, как се казваше, „Рио“? — оплака се Карл, който отчаяно се опитваше да отложи надвисналия над главата му разпит. Мозъкът му все още трепереше от нещото, което Кати бе инжектирала в тялото му, каквото и да беше то.

— Явно си в едно от твоите настроения тип „мразя света“ и намираш кусури във всичко. Както и да е. Тъкмо се канеше да ми кажеш къде си бил в пет часа сутринта и как си получил тези тайнствени драскотини по лицето си.

Опитвайки се да измисли достоверно звучаща история, мозъкът на Карл изведнъж превключи на скорост. Мразеше това, че трябваше да лъже Наоми, но не виждаше друг изход. Всъщност самият той все още не беше напълно наясно какво се бе случило снощи, всичко му изглеждаше като лош сън.

— Вече ти казах: натресох се в един контейнер с боклуци до катедралата „Св. Ана“. Освен това срещнах един бивш съученик, който дойде на раздаването на автографи от онзи чекиджия в „Ийсънс“ и ааааа! — Половината кафе се изля от чашата и се приземи върху левия му крак. — Шибано кафе!

— Карл! — извика Наоми и се втурна към него. — Бързо свали панталоните, преди кафето да е изгорило кожата ти! Бързо!

— Няма ми нищо — отвърна той с измъчена гримаса. Не беше искал да разлива толкова много.

— Не ставай глупав. Сваляй панталоните, веднага.

— Обожавам, когато ми говориш мръсотии.

— Не е смешно, Карл. Може да си се изгорил лошо.

— Майната й на кожата. Един сантиметър вдясно и щях да изпека кренвирша.

Карл свали мокрите панталони и неохотно призна, че болката си струваше, щом с нейна помощ бе успял да насочи разговора далече от това, което бе правил предишната нощ.

— О, горкичкият ми — утеши го Наоми при вида на червенината, която веднага се бе появила на засегнатия крак. — Ще отида да взема мехлема от медицинското шкафче. Ей сега се връщам.

Песента по радиото заглъхна, подгонена от музиката, възвестяваща началото на новините.

— Това са новините по радио „Даунтаун“ — обяви безизразният глас на водещия. — Полицията потвърди, че рано тази сутрин е било открито тяло на жена в река Лаган.

Карл не направи веднага връзка с думите, които бе чул.

— По първоначални информация жената е била част от група бездомни хора, живеещи в старата църква на площад „Къстъм Хаус“.

— Карл? Добре ли си? — попита Наоми, която бе влязла незабелязано в стаята и го гледаше втренчено.

— Какво? О… да.

Изведнъж му се зави свят.

— Какво беше това за тяло на жена, открито в Лаган?

— Аз… тъкмо слушах.

Имаше нужда от въздух. Всичко се въртеше.

— Карл? Какво има? Не изглеждаш много добре. Може би все пак трябва да отидем в болницата. Изгарянето ти може да е много по-лошо, отколкото изглежда.

— … застреляна в главата…

Думите се блъснаха в Карл като юмручен удар в гърлото.