Сам Милър
Тъмното място (35)

Тридесет и четвърта глава

„Паметта е най-добрият приятел и най-опасният враг на човека“

Гилбърт Паркър, „Циганинът от снеговете“

Карл изглеждаше изтощен, а под очите му имаше лилави полумесеци. През последните десет минути, или с други думи откакто бе влязъл в кабинета на Уилсън, той бе изпитвал мъчително чувство на дежа вю. Колкото повече време изминаваше, толкова по-остро ставаше притеснението му и той няколко пъти се запита дали тревогата му е оправдана, или се дължи на стреса. Но в едно нещо беше сигурен: не изгаряше от нетърпение да се срещне със своя бивш шурей, въпреки добрата новина, че Кейти е била заснета с охранителна камера малко преди изчезването си.

— Иска ми се Марк да побърза — каза Лин, крачейки неспокойно из стаята. — Искам да видя кадрите.

— Ще дойде, когато той прецени. Можеш да си сигурна в това — обади се Карл. — Сигурно в момента има по-важни задължения, като това да закусва например.

— Не мога да повярвам, че бях тук само преди два дни и му се разкрещях, че не прави нищо.

— Досега не е направил нищо друго, освен да ни кара да го чакаме.

— Не започвай, Карл. И ти не му помогна с това, че не му каза веднага. Можеше да се заеме със случая много по-рано.

— Радвам се, че имаш такова доверие на брат си. Иска ми се и аз да го споделях…

Изведнъж Уилсън влезе в стаята и кимна на Лин, напълно пренебрегвайки Карл.

Именно Лин трябваше да драска по стената от лед, която двамата алфа мъже бяха издигнали помежду си.

— Вижте, не знам какво се е случило между вас и не ми пука особено — рече Лин и премести погледа си от единия към другия. — Но от този миг насетне ще помоля всички да се съсредоточим върху едно-единствено нещо: намирането на Кейти. След това двамата можете да продължите да се мразите до края на времето. Съгласни ли сте?

Карл кимна, а Уилсън промърмори нещо неразбираемо.

— Марк? Не те разбрах — каза Лин и погледна брат си нетърпеливо.

— Съгласен — рече Уилсън и я изгледа ядосано.

— ОК — продължи Лин, видимо облекчена. — Сега е твой ред, Марк.

Всички очи се насочиха към Уилсън и той се изправи, след което включи телевизора на бюрото си. Екранът веднага светна.

— Това са кадри от охранителна камера, които открихме преди по-малко от три часа. На места са малко размазани. Затова се забавих — опитвахме се да изчистим картината.

Карл почувства как се изчервява.

— Това е заснето в деня на изчезването на Кейти — продължи Уилсън. — Виждаме я как излиза от „Склада на Ник“ и тръгва надолу по улица „Хил“ в посока към улица „Талбът“.

— О, господи, Карл, погледни я — каза Лин с треперещ глас. В очите й се появиха сълзи.

Сърцето на Карл се качи в гърлото му, докато гледаше как Кейти върви по улица „Хил“, пресича улица „Талбът“ и се насочва в посока към катедрала „Света Ана“. Малката й фигурка изглеждаше толкова отчаяна, толкова самотна. Изведнъж той изпита остра, пареща вина за начина, по който се бяха разделили.

Уилсън натисна дистанционното и кадърът замръзна.

— Губим я тук, на улица „Академи“, защото някои от камерите в този район не функционират нормално. Хулигани ги замерват с камъни. За щастие охранителните камери на университет „Ълстър“ отново я улавят, като този път върви в посока към улица „Фредрик“, след което изчезва.

— О, господи — прошепна Лин. — Трябва… трябва да направиш нещо, Марк. Моля те.

— Ние… ние работим двадесет и четири часа в денонощието по случая с изчезването на Кейти…

— Отвличането — намеси се Карл. — Тя не е изчезнала като в някакъв фокус. Била е отвлечена.

— Всички ресурси, с които разполагаме — продължи Уилсън, сякаш не бе чул Карл — се използват до краен предел. Четирима инспектори работят по случая, трима, от които бяха прехвърлени при нас специално за това.

— Надявам се, че Чамбърс не е един от тях — каза Карл.

— Добре. Това беше — каза Уилсън и лицето му пламна. — Не възнамерявам да стоя тук и да слушам подигравки…

— Марк, не смей! — извика Лин, след което насочи гнева си към Карл. — Какво, по дяволите, ти става? Не можеш ли просто да млъкнеш, ей така, за разнообразие?

— Говори глупости! — сряза я Карл. — Попитай го защо не нахлуха в дома на главния заподозрян, Боб Хана, дори след като получиха анонимно обаждане, уличаващо го в престъпленията.

Тишина. Всички очи се обърнаха към видимо смутения Уилсън.

— Е, Марк? — попита Лин и наруши мълчанието. — Вярно ли е това, което Карл каза току-що?

Уилсън задъвка долната си устна, преди да отговори.

— Боб Хана е мултимилионер, който прави дарения на много благотворителни фондации…

— Колко от тези фондации са полицейски? — попита Карл.

— Дарява средства на най-различни фондации — продължи Уилсън — и не е от тези хора, които можем да тормозим само заради някакво анонимно обаждане по телефона от човек, който му има зъб, но няма каквито и да било доказателства. Един от хората ми прие обаждането и ми съобщи за него, а аз му казах, че става дума за някаква лоша шега.

— Копеле — каза Карл.

— Ти си бил, нали? — обвини го Уилсън. — Но не си бил сигурен в собствената си информация, щом си решил да ни я съобщиш анонимно.

— Спрете, и двамата! — извика Лин. — Господи, просто спрете!

— Защо постоянно го защитаваш? — попита я Карл. Най-новите проучвания на серийни убийци показват, че те обикновено са интелигентни, често са преживявали емоционални травми в детството си, особено сексуални травми, и са самотници.

— Сериозна емоционална травма? Имаш предвид това, че майка му е била убита, когато е бил дете? — рече Уилсън. — Това не се ли отнася и за теб, Кейн?

— Марк! Как смееш да говориш така на Карл? — сряза го Лин, която бе възвърнала самообладанието си. Тя пристъпи към брат си заплашително. — Извини се на Карл, веднага.

— Няма нищо, Лин — рече Карл, опитвайки се да звучи спокойно. — Няма да позволя на Марк да ни накара да сменим темата с детинските си задявки. Той задължително трябва да направи едно нещо, да извади шибаната си глава от задника.

— Дай ми доказателства, Кейн, а не само сълзливи историйки. Теб само за това те бива!

— Доказателства? Искаш доказателства? — попита го Карл, вече не толкова спокойно. — Убил е Ивана, защото се е страхувал, че тя ще разкрие миналото му.

— Глупости. Убиецът на Ивана е в ареста. Доказателствата срещу него стават все повече с всеки изминал ден.

— Винсент Харисън? Още една дебела мазна лъжа. Използвате го за изкупителна жертва, за да отвлече вниманието на хората от вашата некомпетентност.

— Имаш ли оневиняващи доказателства? — подигра му се Уилсън. — Къде са те?

— Знаеш ли, че Хана е убил майка си?

— Сега кой говори глупости? Било е нещастен случай по време на лов, когато той е бил съвсем малък.

— Ивана е била свидетел.

— Бива те в лъжите. И отгоре на всичко Ивана е мъртва, така че не може да отрече измислените ти обвинения.

— Това, че Ивана е мъртва, те урежда идеално, нали?

— Какво? Какво каза? Това е сериозно обвинение…

— Хана не само е убил майка си, той е имал кръвосмесителна връзка с нея.

— О, господи… — прошепна Лин. — Ти… сигурен ли си?

— Ха! Не е сигурен в нищо — изплю Уилсън. — Това са просто слухове. Къде са твоите доказателства, Кейн?

— Нарича се инстинкт.

— Може би през Средновековието твоят инстинкт щеше да ти помага да разобличаваш вещици. За щастие, съвременните съдилища не признават инстинкти. Законът изисква по-солидна основа, за да осъдиш някой, от шибания ти инстинкт.

— Тина Ричардсън. Тялото й беше открито на Черната планина, осакатено.

— Доказателства?

— Ейлийн Флин. Осакатена и убита.

— Къде са доказателствата, Кейн?

— Отвлякъл е Мартина Ферис, убил я е…

— Доказателства, доказателства, доказателства.

Уилсън вече се усмихваше.

— Кати Макглоун, убита преди няколко дни. Издирвана от шест години за опит за отвличане на дете.

— Да. Знам това. Е, и?

— Детето е живяло на две пресечки от Боб Хана.

— Съвпаденията не са доказателства, Кейн.

— Хана е убиецът и ти много добре го знаеш!

— Нямаш никакви доказателства за това…

Карл зашлеви масата с такава сила, че Лин подскочи.

— Ето ти шибаните доказателства! — извика Карл и хвърли една папка с документи на масата. — Точно тук. Под сополивия ти нос.

Уилсън внимателно взе документите и се зачете.

— Ксерокопия на документи за собственост? Какво доказват те? — попита Уилсън.

— Прочети листа в дясната ти ръка. Виждаш ли коя е собствеността?

Уилсън изучи документа.

— Затвор „Кръмлин Роуд?“ Е, и?

— Всичко това принадлежи на Боб Хана.

— Е, и? — повтори Уилсън. — Значи притежава затвора „Кръмлин Роуд“. Иска ми се аз да го притежавах.

— Мартина Ферис имаше частици боя под ноктите си. Специална боя, наречена „Нео Х2“. Използва се за боядисване на казарми и… затвори.

— О, господи — прошепна Лин и закри устата си с ръка. — Мислиш… мислиш, че държи Кейти в затвора „Кръмлин Роуд“? Господи боже, Карл…

— Трябва да мисля нещо, Лин, иначе ще полудея. Освен това в киносалона на Хана имаше универсален ключ, какъвто използват надзирателите. Кажи ми, че това е съвпадение.

— Чу ли това, Марк? — попита Лин. — Какво смяташ да правиш?

— Аз… трябва да проуча тези документи много внимателно…

— Да ги проучиш? Да ги проучиш! — изкрещя Лин. — Ще направиш повече от това, Марк. Бог ми е свидетел.

— Ще направя най-доброто, на което съм способен, Лин. Да не мислиш, че на мен ми е лесно?

— Изглежда най-доброто, на което си способен, не е достатъчно — обвини го Карл. — Другата страница, която държиш, е ксерокопие на картотека „Ролодекс“. Просто телефонни номера. Без имена. Но провери номерата. Аз го направих. Принадлежат на съдии и политици, включително и на нашия кмет, Алан Мозли. Не се съмнявам, че си падат по същите филми, които гледа Боб Хана. Снъф филми. Знаеш ли какво е снъф филм? Жени, които биват измъчвани и убивани за удоволствие на зрителя.

Лин пребледня. Устата й се отвори, но отвътре не излезе нищо.

— И тези документи просто са се появили в джоба ти? — процеди Уилсън през стиснатите си зъби.

— Не. Проникнах с взлом в киносалона му, където живее от десет години. Там имаше снъф филми, детско порно и други работи, достатъчно неща, за да си осигуриш съдебна заповед за обиск, мен ако питаш. Достатъчно, за да арестуваш копелето.

— Признаваш, че си влязъл с взлом?

— Шокиращо, нали? Направо си е престъплението на века, заедно с неправилното паркиране, разбира се.

— Трябва да арестуваш това чудовище, Марк — примоли му се Лин.

— Кейн е замърсил доказателствата — отвърна Уилсън. — Съдът няма да ги признае. Ще бъде трудно да…

— По-добре направи нещо, Марк, и то веднага — каза Лин с плашещо спокоен глас. — Спри да се оправдаваш. Вземи заповедта за обиск. Арестувай това копеле, или бог да ми е на помощ, сама ще го намеря и ще го убия.