Сам Милър
Тъмното място (44)

Четиридесет и трета глава

„Надолу, надолу към ада; и кажи, че аз съм те пратил.“

Уилям Шекспир, „Хенри VI“

Въпреки че беше средата на лятото, нощното небе над Белфаст бе мрачно и навъсено, сякаш бе есен. Тримата мъже вървяха надолу по шосе „Кръмлин“ и мълчаха. Кожата на нощта бе обагрена в смесица от медночервено и тъмнолилаво, като някакво огромно мастилено петно на Роршах. Карл си помисли, че червеното приличаше на очите на мъртвец.

— Странно небе — рече Уили, сякаш бе прочел мислите на своя приятел.

Карл кимна в съгласие, но не отвърна.

Брендън също не каза нищо, тъй като мислите му бяха заети с други неща, по-важни от времето. Носеше опърпана, морскосиня раница на широкия си гръб.

На Карл му се струваше, че нощната тъмнина бе лепкава и гъста, като черна каша, преляла от купата. Караше го да трепери, сякаш бе попаднал в някаква готическа картина, незавършена поради внезапната смърт на художника. Грозните и порутени сгради от двете страни на шосето допълваха мрачната атмосфера.

— Май ще вали — продължи Уили, като прозвуча разтревожен. — Не е валяло от почти шест седмици, но тази нощ май ще падне порой. Може би това ще принуди любопитковците да си останат вкъщи.

Нито Карл, нито Брендън му отговориха.

— Какво има в раницата, приятелю? — продължи Уили и кимна към Брендън.

— Провизии — отвърна мъжът с леден глас.

— Помниш ли какво ти казах, Уили? — рече Карл. — Никакви въпроси.

Преди Уили да може да отвърне, небесата изведнъж се разтвориха и тримата бяха принудени да го ударят на бяг.

След по-малко от пет минути вече стояха в сянката на внушителния викториански затвор. Дъждът се събираше на локви върху покрива на гракналата охранителна кабинка и се стичаше като водопад върху голите им глави.

— Пристигнахме, момчета — прошепна Уили и тримата едновременно изпружиха вратове, сякаш за да скицират масивната сграда с очи.

На 31-ви март 1996 г. управителят на „Кръмлин Роуд“ излязъл от укрепения затвор и тежките порти с въздушно заключване се затръшнали зад гърба му за последен път. Този звук сложил точка на 150-годишна история на лишаване от свобода, конфликти и екзекуции. За повечето хора в Белфаст, а и в цялата страна, затворът „Кръмлин Роуд“ представлявал зловещ паметник на нечовешкото отношение на едни хора спрямо други. Около 25 000 души са били държани там през дългата му и смутна история, голяма част от тях политически затворници.

Затворът бил официално отворен през март 1846 г., когато 106 затворници, мъже, жени и деца, били прехвърлени там от зандана „Карикфергъс“. Най-младият затворник, обесен в „Кръмлин Роуд“, било момче на десет години на име Патрик Маги, осъден за ужасното престъпление „кражба на риза“. В „Кръмлин“ са лежали много прочути хора, включително ирландският президент Еймън де Валера и Иън Пейзли, друг потенциален ирландски президент.

Тримата стояха неподвижни като статуи почти пет минути, странно тихи и замислени, сякаш над тях бяха надвиснали портите на Хадес, и чакаха някакво безбожно разпореждане.

Възрастна жена наблюдаваше сценката от прозореца на спалнята си от другата страна на улицата. Беззъбата й уста промърмори нещо, след което бабичката хлътна навътре в стаята.

— Любопитна стара кранта — изсъска Уили. — Няма какво друго да прави, освен да си вре носа в хорските работи. Мразя такива хора.

— Този затвор прилича на нещо, излязло от книга на Чарлс Дикенс — рече Карл.

— Не е за хора със слаби нерви — съгласи се Уили. — Бил е построен през 1846 г. и, вярваш или не, тогава е бил един от най-модерните затвори в света. Седемнадесет затворници са били екзекутирани тук. Казват, че призраците им още бродят наоколо, плачат и се опитват да избягат. Затворът има четири крила, всяко с по четири етажа. Има шестстотин и четиридесет килии.

— Знаеш твърде много за това място — отбеляза Брендън.

— Прекарах девет месеца в това копеле преди няколко годинки — похвали се Уили. — Знам историята му отвътре навън.

— Девет месеца? Сигурно е било ужасно — отвърна Брендън.

— И още как. Както вече казах, не е за хора със слаби нерви. А сега бихте ли ме извинили. Имам работа за вършене.

— Ако някой ми беше казал, че един ден ще се опитвам да вляза с взлом в „Кръмлин Роуд“… — рече Брендън на Карл, докато гледаше как Уили се труди над средновековната ключалка в страничната порта на затвора.

Карл не му отговори. Той се озърташе напрегнато, оглеждайки пустата улица за патрулки.

Дъждът се силеше толкова обилно, че видимостта беше сведена до минимум.

— Едва виждам шибаната ключалка — оплака се Уили, докато вкарваше тънкия като игла инструмент в дупката, а върху ръцете му се изливаше мръсна дъждовна вода. — Не може ли да извадим фенера, само за една минутка?

— Не. Светлината ще привлече ченгетата като молци — отвърна Брендън. — Тогава вече няма да се чудим как да влезем. Ченгетата ще ни дадат лични пропуски.

— Не бързаме за никъде, Уили — окуражи го Карл и най-накрая наруши напрегнатото си мълчание. — Работил си и при по-трудни условия.

— И още как. Помня един клиент, който искаше да проникна в една сграда, която беше точно до полицейски участък. Ха! Бяха едни времена…

— Ще си говорим за доброто старо време, когато влезем вътре — сряза го Брендън нетърпеливо.

— Спокойно, де — отвърна Уили. — Не знам каква е твоята роля, приятелю, и не искам да знам. Но без мен няма да влезем никъде. Разбираш ли?

— Всички тук са важни — намеси се бързо Карл, за да сложи край на пререканието, още преди да е започнало. — Но искам и двамата да се съсредоточите… моля ви… заради Кейти.

Последва неловка тишина, след което Уили се разкая:

— Прав си, Карл. Държим се като малки деца. Съжалявам.

— Просто се съсредоточи — посъветва го Карл.

— Готово! — възкликна Уили победоносно. — Отключих копеленцето.

— Браво, Уили. Браво — окуражи го Карл облекчено.

Веднага след това тримата пристъпиха през прага и бързо затвориха вратата.

Посрещна ги тишина. Особена, почти напрегната тишина. Занемарените лампи бяха изгорели, така че единствената светлина, очертаваща тънката пътека между двора и далечните крила, идваше от уличните лампи зад затвора. Тримата приличаха на сиви призраци на фона на решетките на портата, а укрепленията бяха поръбени с остра като бръснач бодлива тел.

Карл чуваше как сърцето му бие, сякаш се намираше под вода в някакво мътно езеро. „Време е да се хвърлиш в боя, юначе“, помисли си Карл и изведнъж се почувства неспокоен.

— Няма жива душа — рече Уили.

— Това място вече не се охранява, защото в него няма нищо за крадене. Всички крила на затвора бяха изтърбушени, защото на това място щяха да строят петзвезден хотел. Само едно крило е непокътнато — отвърна Брандън.

— Кое е то? — попита Уили.

— Крило „А“. Именно там ченгетата са направили своя тридневен обиск. В крило „А“ са били държани затворниците републиканци — информира ги Брендън. — Ако не се лъжа, роялистите са били в крило „В“. А в прословутото мазе са държали плъховете.

— Държали са плъхове? — попита Карл.

— Най-лошите. Най-големите предатели. От двукракия вид.

— Прав си за това — съгласи се Уили. — Двама добри мои приятели бяха преместени в крило „В“ заради плъховете в мазето. Още не си ми казал откъде знаеш всичко това.

— Да тръгваме, Уили — рече Карл, опитвайки се да спре притока от въпроси на Уили. — Губим безценно време.

— ОК. Насам — нареди им Уили и тръгна към двора. Карл и Брендън го следваха плътно. — Тази голяма врата там трябва да ни изведе в Кръга. Всички крила започват от там. Щом влезем, крило „А“ трябва да е право напред, ако си спомням правилно.

Модерната врата, която извеждаше в Кръга, не оказа почти никаква съпротива на Уили. Три минути по-късно тя зейна.

— Ще изкачим стълбите до…

— Изчакай една секунда, Уили — спря го Карл. — Ти си дотук.

— Какво? — отвърна Уили объркано. — Какви ги приказваш?

— Нещата доста ще загрубеят оттук нататък. Вече пое достатъчно рискове и ни помогна много. Освен това имаме нужда от теб тук, с това уоки-токи — рече Карл и му подаде устройството. — Трябва да знаем, ако някой се приближава. Жизненоважно е да бъдем предупредени.

— Не говориш сериозно, нали? Как, по дяволите, ще се оправите тук без мен? А? Отговори ми на този въпрос.

— Аз мога да ти отговоря, Уили — обади се Брендън.

— Ти? Ти пък откъде знаеш? — попита Уили троснато.

— Аз бях… гост тук почти дванадесет години.

Лявата вежда на Уили се изви в питанка.

— Ти? Дванадесет години? Будалкаш ме. Будалка ме, нали, Карл?

— Не… не, Уили. Брендън казва истината.

Уили поклати невярващо глава и промърмори:

— А аз се хваля, че съм лежал девет месеца. Чувствам се като глупак.

— Недей — прекъсна го Брендън. — Девет седмици, девет месеца, девет години, няма голяма разлика, когато става дума за откраднато време.

— Сигурно няма да ми кажеш за какво си лежал?

— Уили, казах ти, никакви въпроси — намеси се бързо Карл, когато видя как лицето на Брендън се стяга. — Направи това, което те помолих. Вземи уоки-токито и…

— Кражба от магазин — рече Брендън.

— Кражба от магазин… и са ти дали дванадесет години? — попита Уили подозрително. — Какво толкова си задигнал?

— Целият магазин.

— Какво?

— Вдигнах го двадесет метра във въздуха. С бомба.

— А.

— Точно така — намеси се Карл. — А сега какво ще кажеш, ще ни пазиш ли гърбовете?

Уили кимна, взе уоки-токито и тръгна към портата, мърморейки:

— Дванадесет години…

Когато влязоха, Карл и Брендън бяха посрещнати от почти непрогледен мрак. На стените бяха закачени лампи, големи колкото бебешки палци, които издаваха слаба зловещо синкава светлина. Тя сякаш сгъстяваше, вместо да разсейва тъмнината.

— Злокобно място — отбеляза Карл и почувства как стомахът му изпълнява своя коронен номер, салто.

— Ти какво очакваше?

— Не знам какво съм очаквал.

— Винаги очаквай неочакваното. Полезно е за здравето — рече Брендън, извади един фенер от раницата си и го подаде на Карл. — Имам и две осветителни ракети, но те са само за спешни случаи.

— Откъде ще започнем? — попита Карл.

— Лесна работа. Оттук до края на крилото, след това наляво към някогашния стол. Хайде.

Водени от тебеширенобелия лъч на фенера, те напредваха, а сенките им танцуваха и се чекнеха по стените.

Стигнаха стола. Жълтеникавата светлина на уличните лампи влизаше през няколко счупени прозореца и това им позволи да изключат фенера. Зад кухненското пространство имаше няколко огромни дупки в пода.

— Направо си е като лабиринт — изуми се Карл. — Ченгетата сигурно са използвали пневматични чукове.

Изведнъж Карл се почувства гузен. Уилсън си бе свършил работата както трябва.

— Това са входовете на старите ми тунели — рече Брендън с нотка гордост в гласа. — Осем са всъщност.

— И цялото копаене си го свършил тук?

— По-голямата част. Общо тунелите бяха дванадесет. Трябва да проверим още четири — отвърна Брендън и се запъти към умивалнята.

Под душовете сякаш се беше водила война. Тоалетните и душовете бяха изкъртени, а тръбите — усукани на метални възли. Резервоарите течаха и на пода имаше огромни локви, пълни с мръсна вода. Ивици оранжева ръжда се спускаха от крановете и стигаха до каналите.

— На затворнически жаргон това се нарича „търсене с пневматични чукове“. Ченгетата са свършили добра работа — възхити се Брендън, оглеждайки разрушенията. — Бих им дал отлична оценка.

— Всичко са изпотрошили — призна Карл, а стомахът му се сви в студения юмрук на поражението. — Проверили са всичко в…

Изведнъж се разнесе гласът на Уили, пращящ от статично електричество:

— Карл?

— Да, Уили?

— Някой наближава затвора. Стойте мирни…

— Мамка му! — изпсува Карл отчаяно.

— Спокойно! — окуражи го Брендън. — Има два изхода.

— Изход? Кой търси изход? Дъщеря ми е някъде тук! Мислиш ли, че ще си тръгна без нея?

— Виж, Карл, понякога трябва да се предадеш днес, за да можеш утре да…

— Спести ми философските си лайна! Ти ходи, където искаш! Аз оставам тук… дори това да означава, че трябва да разкопая всяка една педя от това…

— Карл? Там ли си? — изпращя гласът на Уили. — Карл?

— Да… да, Уили. Тук съм — отвърна Карл.

— Чисто е, Карл. Беше човек, излязъл на късна разходка. Как са нещата там?

— Всичко… всичко е наред, Уили. Справяш се чудесно. Стой нащрек.

— Дадено. Ще се видим скоро… или край, както казват по филмите.

Уоки-токито замлъкна.

— Казах ти, че тунелите са дванадесет — каза Брендън. — Досега сме видели единадесет.

Сърцето на Карл подскочи.

— Има още един?

— Надявам се, че още е там.

— Къде? — попита Карл, опитвайки се да запази спокойствие. — Далече ли сме от него?

— Има един пасаж, който води от затвора направо в съдебната палата от другата страна на улицата. Надзирателите го използваха за безопасно прехвърляне на затворници от килиите направо в съда и обратно.

— И си прокопал тунел там, под самото шосе? — попита Карл невярващо.

— Липсата на интелигентност и въображение, типична за всички надзиратели, води до арогантност. Не са и подозирали, че ще имам смелостта да копая точно под носовете им или по-скоро точно под задника на съдията — усмихна се Брендън. — Хайде. Чака ни десетминутна разходка дотам.

Петнадесет, а не десет минути по-късно Карл и Брендън влязоха в пасажа, който местните наричаха „Тунелът“.

Вървяха бавно и внимателно, като парчета от стария зид се ронеха в краката им.

— Това място всеки момент ще се срути — рече Карл и насочи фенера към стените.

— Не кихай и не пърди, каквото и да правиш — ухили се Брендън.

— Толкова е клаустрофобично — каза Карл и си представи как паянтовите стени се срутват отгоре му. Вонята на влажно разложение се бе просмукала навсякъде.

— Достатъчно широк и висок за трима надзиратели и един затворник — обясни му Брендън.

— Винаги ли е било толкова тъмно и влажно тук? — попита Карл и ужасеното лице на Кейти проблесна в мислите му. Бързо го изтри. Сега не беше време за това. По някакъв начин трябваше да запази хладнокръвието си.

— Виждаш ли всички тези тръби, окачени на стените? — попита Брендън. — Това е парно. Сега си представи тръбите пълни с вряла вода. Потта се стича по гърба ти като водопад. Чувстваш се като в джунгла. Единственото хубаво нещо бе, че надзирателите също се печаха на бавен огън. И мразеха да ги пращат в тунела. Заради прахоляка и жегата.

Дори на мътната светлина Карл успя да види усмивката на Брендън, грейнала на лицето му, докато си спомняше.

— След известно време надзирателите започнаха да правят всичко възможно, само и само да избегнат наряда в тунела. Рядко си правеха труда да броят затворниците по обратния път.

— Предполагам, че ти си бил един от затворниците, които не са преброили?

— Работих по тунела почти две години. Понякога минавах дегизиран като друг затворник. Понякога подкупвах надзирател, за да си затвори очите. Накрая ситуацията стана толкова нелепа, че самият аз превеждах затворници по тунела!

— Има нещо тук — рече Карл и се вгледа отблизо в стената. — Дълги червени ивици.

— Приличат на кървави дири — отвърна Брендън, загледан в мястото, осветено от фенера.

— Обзалагам се, че тези люспи боя и цимент са същите като онези под ноктите на Мартина. Това трябва да е мястото.

Изведнъж цяло ято черни, космати паяци се приземиха на рамото на Карл и той настръхна.

— Мамка му!

— Какво?

— Паяци. Плъзнали са навсякъде, буквално. Мразя паяци.

Карл изведнъж си спомни за миг от детството си, когато се бе скрил в един шкаф от чудовище, проблеснало във въображението му.

— Това е тяхното царство, Карл. Никога не забравяй това. Ние сме просто гости тук. Освен това използвах паяжини, за да прикривам копаенето тук по време на…

— Шшшшт! — изсъска Карл и сграбчи Брендън за рамото. — Слушай. Чуваш ли нещо?

Брендън наклони главата си на една страна.

— Звучи ми като вятъра. Но това е невъзможно. Тук не може да чуваме естествени звуци.

— Не е вятърът. Нещо… живо…

Звукът бе странен и зловещ по един напълно подсъзнателен начин, като нокти, които дращят по черна дъска. Ритмичното прищракване изпрати ледена тръпка по гръбнака на Карл и той не за първи път се запита дали не влизаха слепешката в пещерата на чудовището.

Точно тогава лицето на Кейти отново проблесна пред очите му. Той бързо го прогони.

— Не позволявай на това място да ти влияе, Карл. То може да смрази и най-силното сърце. Ето я металната врата, която извежда в съда — рече Брендън и посочи напред. — Хайде.

Тайнственият звук все още измъчваше Карл, докато гледаше как Брандън сваля раницата от гърба си.

— Вратата е изцяло покрита с ръжда. Никога няма да се отвори — отбеляза Карл, изумен от състоянието на викторианската врата. — Как, по дяволите, Уили ще успее да разбие ключалката на това нещо?

Брендън порови в раницата си и извади няколко неща, част от тях обвити в оризова хартия.

— Въпреки безспорните си умения, Уили няма да може да разбие тази ключалка, Карл. Това е задача с нестандартно решение. Решение, което е малко по-… гъвкаво.

— Какво е това, което огъваш? — попита Карл, загледан в оранжевото парче гумена материя, което Брендън стискаше.

— Семтекс. Пластичен експлозив. Много ковък и два пъти по-мощен от ТНТ.

— Какво? — възкликна Карл и възелът в стомаха му се стегна. — Ти луд ли си? Нали не смяташ сериозно да използваш това нещо?

— Имаш ли някакво друго решение, господин Абракадабра? Тази врата не е била отваряна от години. Наистина ли мислиш, че може да бъде отключена с ключ или шперц? Затова ченгетата са я оставили.

— Но… не е ли опасно в такова затворено помещение? Ако след тази врата има тунел, той няма ли да…

Гласът на Карл заглъхна.

— … се срути върху хората там? След тази врата няма тунел, а направо започва пристройката на съдебната палата — каза Брендън и поклати глава. — Освен това ще използвам съвсем малко количество, точно толкова, колкото да изкърти вратата. Дойдох приготвен за тази евентуалност, Карл. Изчислил съм рисковете и възможностите много внимателно. Предупредих те, че нещата могат да загрубеят.

— Не осъзнавах, че си имал предвид използване на експлозиви.

— Ако решим да влезем в съдебната палата през главния вход, ченгетата ще ни видят. Просто е невъзможно да не бъдем забелязани. Освен ако, разбира се, не притежаваш затвора като Боб Хана. Не се съмнявам, че той е влизал и излизал, без да предизвика подозрения.

— Аз…

— Виж какво, Карл — прекъсна го Брендън нетърпеливо. — Само кажи и прибирам семтекса в раницата. Но да знаеш, няма друг начин тази врата да бъде отворена.

Карл облиза пресъхналите си устни. Устата му сякаш бе пълна с памук.

— Не… не, да го направим. Просто бъди внимателен… моля те.

— Ще се върнем в началото на тунела. Нагласил съм таймера на две минути. Ще имаме предостатъчно време — рече Брендън и вдигна раницата си.

— Няма ли да ни чуят навън?

— Не се тревожи за това. Детонирането на такова малко количество експлозив ще бъде заглушено от стените.

Карл се обърна и двамата бързо се върнаха по обратния път. Карл стискаше фенера, очаквайки тунелът да се срути всеки момент.

— Колко трябва да се отдалечим, за да сме в безопасност? — попита Карл и изведнъж ускори крачка.

— Колко дълъг е фитилът? — отвърна Брандън. — Просто върви, докато ти кажа.

— Наистина се надявам, че знаеш какво правиш…

— Надеждата няма нищо общо.

„Надеждата е единственото, с което разполагаме“, помисли си Карл.

— ОК. Тук е достатъчно далече — обяви Брендън и спря десетина секунди след това. — Притисни се плътно до стената и запуши ушите си.

Карл пъхна пръстите си в ушите и зачака. Чудеше се какво щеше да бъде усещането. Всяка изминала секунда бе като час.

Изведнъж по земята до тях достигна приглушен звук и Карл се олюля, а от стената над главата му се посипа прах. Гръбнакът му сякаш се измести малко встрани.

— Това беше — рече Брендън и се изтупа от прахта. — Добре ли си?

Карл отвори очи и примигна, опитвайки се да разкара прахта от клепачите си. Всичко бе странно притихнало, като сняг, силещ се над езеро. Около тях се бе спуснала сива тъмнина и когато въздухът се изчисти от прах, те видяха дрезгава светлина там, където допреди малко бе стояла вратата.

— Това… това бе истинска лудост. Най-ненормалното нещо, което някога съм правил — обяви Карл, клатейки невярващо глава.

— Прецених обратната тяга при експлозията. Нямаше от какво да се притесняваш — увери го Брандън.

— Нямаше от какво да се притеснявам? Кажи това на фенера — рече Карл и вдигна счупения и вече напълно безполезен предмет.

— Мамка му! Имахме нужда от тази светлина. За първи път виждам това да се случва.

— Нека за всеки случай се обадя на Уили. Да видим дали е чул взрива от улицата.

— Губиш си времето — рече Брендън и подаде уоки-токито на Карл. — Нито Уили, нито който и да било друг е чул експлозията. Беше толкова приглушена.

— Уили? Чуваш ли ме, Уили — каза Карл в уоки-токито. — Обади се, Уили.

Нищо. Чуваше се само пращене.

— Уили? Чуваш ли ме?

— Уили не може да те чуе, Карл — отвърна спокойният глас на Робърт Хана. — Той отиде да се срещне със своя създател.