Сам Милър
Тъмното място (3)

Втора глава

„По тези зли улици крачи един мъж, който не е зъл… един обикновен мъж, но все пак необикновен. Той говори като всички мъже на негова възраст — с груба закачливост и енергично чувство за ирония…“

Реймънд Чандлър, „Бедите са моят занаят“

Карл Кейн понякога се осланяше на интуицията си — онова особено чувство в пикнята си. Направи го и днес, докато седеше на любимия си стол в своя апартамент кантора на улица „Хил“ в Белфаст. Редник Дики се състезаваше в три часа. Този кон предпочиташе твърдата настилка. Завърши пети на последното надбягване. Много по-добро постижение от предишния път, когато бе завършил осми, залитайки като пияница в събота вечер.

Пренебрегвайки бездушната статистика, Карл отбеляза с молив този залог осем към едно заедно с останалите, в които бе напълно сигурен. Направи го с непринудеността на дългия опит.

— Имам добро предчувствие за теб — рече Карл и прокара ръка по челото си за стотен път в обречен опит да изтрие мързеливата пот, окупирала лицето и горната половина на полуголото му тяло. Въпреки двата студени душа, които си бе ударил през последния час, непоносимата пот се бе просмукала навсякъде, покривайки тялото му с тънък слой дразнеща лепкава влага и спаружвайки никотиновата лепенка на ръката му.

Изправи се и доближи отворения прозорец. Опита се да го отвори още. Влетелият въздух бе като смола, която се залепи за кожата му. Лъхтящият вентилатор, висящ от тавана точно над главата му, не успяваше да разреди спарения въздух.

— Шибана жега — измърмори той и се почеса енергично по щампата на гащетата си: ВНИМАНИЕ: ОПАСНА ЗМИЯ.

Отново погледна към вестника, но мислите му бяха внезапно прекъснати от силен вик:

— Карл!

Млада жена мушна главата си през вратата, като червеше устните си докато говореше — номер, който винаги удивляваше Карл, независимо от това колко често го бе виждал. Крайно привлекателна и пъргава, Наоми Къркпатрик беше тъмнокожа и имаше големи лешникови очи, както и дива черна коса, която стърчеше във всички посоки. Въпреки северната интонация на гласа й, в него се долавяха и следи от юга.

Бе дванадесет години по-млада от Карл и двамата се бяха запознали по време на юмручен бой между него и един писател в кръчмата „Джон Хюит“ в Белфаст. Малко преди да бъде арестуван, пияният Карл бе спасен от развеселената Наоми. Два дни по-късно затъналият в дългове Карл й предложи да му стане секретарка и тя неохотно прие, но само при условие че отношенията им останат напълно платонични. Карл наскоро бе преминал през ада на един шумен и финансово изцеждащ развод, така че се съгласи без колебание. Последното нещо, от което имаше нужда тогава, бе връзка с жена. Една седмица след тази договорка двамата вече бяха любовници.

— А? — измънка Карл.

— Защо гледаш през прозореца с вестник в ръка? Дори не си се облякъл!

Той долови укор в гласа на Наоми.

— Защо просто не обядваме тук, Наоми? После можем да ударим по чашка в „Склада на Ник“. Не забравяй, че в хладилника имаме две недоизпити бутилки „Хенеси“ и „Бакарди“, които просто плачат да ги изгълтаме.

— Не, не можем да останем тук — отвърна Наоми и бързо измъкна вестника от ръцете на Карл. — Пет дни в седмицата, затворени тук като в клетка, е достатъчно наказание за всеки. Хайде, обличай се. Аз ще съм готова след минутка. Този път не си забравяй портфейла. Не искам отново да плащам сметката. И запомни: това е един изцяло вегетариански обяд. Никакво месо при никакви обстоятелства.

— Никакво месо? — нацупи се Карл. — Станала си много строга, откакто преди шест седмици реши, че си вегетарианка.

— Не бъди толкова саркастичен. Знаеш, че вкусът на месо вече не ми понася.

— Бих могъл да ти отвърна духовито…

— Винаги съм била вегетарианка, но го осъзнах чак след като гледах онзи ужасен документален филм за градската кланица. Не е редно да ядем живи създания.

— В случай че не си забелязала, Наоми, те обикновено са мъртви в чинията ти.

— Не започвай с това, Карл.

— Кажи ми тогава, ако Бог не е искал хората да ядат животните, защо ги е направил от месо, което е толкова вкусно печено?

Лицето на Наоми ставаше все по-червено.

— Не съм в настроение за това. Побързай и се приготви, преди да сме си изтървали мястото…

Някой звънна на вратата на кантората.

— Не мога да повярвам, че чух това — рече Карл. — Хората не могат ли да четат? Точно до вратата има голям надпис, който гласи, че в събота и неделя е затворено, а ако това… — Звънецът прозвуча отново, този път още по-настоятелно. — Сигурно пръстът на този човек е залепнал. Иска ми се да сляза долу и да…

— Никъде няма да ходиш по бельо. Хайде, обличай се — нареди му Наоми. — Ако слезеш, сигурно ще се трогнеш от някоя сълзлива история и обядът ни ще отиде по дяволите. А може и да е някаква пратка.

— Сигурно е последният ми ръкопис, отхвърлен от поредното издателство — каза Карл, а на лицето му цъфна горчива усмивка. — Не, сигурно са Свидетелите на Йехова. Кажи им, че сме сциентолози и всеки момент чакаме Том и Кейти да ни дойдат на гости^[1]. Съдебните пристави работят ли в събота? Обзалагам се, че работят, копелетата.

Наоми слезе да отвори, а Карл започна да се облича, като най-накрая скочи в един чифт хубави кожени обувки „Самюъл Уиндсър“, като през цялото време надничаше към захвърления на масата вестник, опитвайки се да открие още потенциални победители. Точно когато попадна на такъв, Карл усети остра дразнеща болка в задните си части.

— Мамка му… не започвай и ти.

Той бързо отвори едно чекмедже и развинти капачката на тубичка хемороидно мазило с етикет „Роид Рейдж“^[2].

Свали панталоните си и намаза болезненото място, като въздъхна от облекчение, когато охлаждащият крем усмири горещината, загнездила се между бузите му.

— Карл! — извика Наоми от долния етаж.

— Мамка му… — просъска той и почти изпусна тубичката.

— Карл! Имам нужда от теб тук, долу.

— Една минутка! — извика Карл и бързо вдигна панталоните си, след което хвърли тубичката обратно в чекмеджето.

— Карл? Би ли слязъл веднага?

Карл навлече якето си, мърморейки, и хукна надолу по стълбите, препъвайки се от бързане.

— Почти си счупих проклетия врат, Наоми. Казах ти, че съм…

— Карл — прекъсна го Наоми и се усмихна неловко — това е Джералдин Ферис. Дошла е чак от Дъблин.

Карл реши, че Джералдин Ферис му изглеждаше на не повече от тринадесет години. Хубавичка, но много слаба, сякаш бе оцеляла от концентрационен лагер. Лицето й бе обсипано с лунички, а косата й бе с цвета на ръжда. Очите й бяха големи като паници.

— Да — рече Карл, озадачен. — Какво мога да направя за теб… Джералдин?

— Търся малката си сестра, господин Кейн. Управителите на приюта твърдят, че избягала преди месец. Но не е избягала. Познавам я. Щеше първо да ми каже. Знам, че всичките лъжат. Трябва да ми повярвате…

— Спокойно, спокойно. Поеми си въздух, Джералдин — рече Карл и се усмихна. — Успокой се.

— Съжалявам.

— Да ти кажа честно, обикновено не работя в събота, Джералдин, и обикновено не се занимавам със случаи на избягали деца. Обърна ли се към полицията?

— Да — отвърна Джералдин и кимна обезсърчено.

— Те какво казаха?

Джералдин стисна устни. Лицевите й кости стърчаха така, сякаш всеки момент щяха да изскочат навън.

— Лъжи.

— Каквото и да са й казали, Карл, очевидно не са облекчили тревогата й — намеси се Наоми. — Нали така, Джералдин?

Момичето кимна.

— Защо не оставим Джералдин да отговаря, а, Наоми? — рече Карл, едва сдържайки раздразнението си. — Джералдин?

Момичето преглътна, преди да отговори.

— Те… те казаха, че сестра ми имала репутацията на момиче, което често бяга, и не можели да си губят времето с такива като нея. Казаха, че сигурно е отишла в Дъблин.

— А има ли? Репутацията на момиче, което често бяга? — попита Карл.

— Понякога — призна Джералдин и погледна към Наоми за подкрепа. — Но в Дъблин вече няма при кого да отиде, освен при мен.

— Знаеш какви са ченгетата, Карл — намеси се Наоми. — Нямат време за тийнейджърите и техните проблеми. Искат да се занимават само със случаи, за които пишат по вестниците.

— Благодаря ти за това, Опра. Направо ми отвори очите — каза Карл и отново се обърна към Джералдин. — Ако нямаш нищо против, Джералдин, може ли да те попитам защо ти издирваш сестра си, а не твоите родители? На колко години си? Четиринадесет? Петнадесет?

— Следващия месец навършвам седемнадесет и съм с една година по-голяма от сестра ми, щом искате да знаете — отвърна Джералдин троснато. — Баща ми е в затвора „Маунтджой“. Излежава двадесетгодишна присъда.

— Двадесетгодишна присъда? — повтори Карл и усети как задникът му се стяга болезнено. — А майка ти?

— Мама е мъртва, господин Кейн. Беше наркоманка, точно като мен.

— Съжалявам да го чуя…

— Първият ми спомен е как майка ми си инжектира хероин, а аз я гледам. Често чупеше иглата и ми даваше да си играя със спринцовката, след като свършеше. Помня как всички й казваха, че хероинът ще я погуби. Но грешаха. Мъж я погуби. Баща ми.

Наоми се приближи до Джералдин и я докосна нежно по лакътя.

— Дошла си на правилното място за помощ, Джералдин. Ако някой може да намери сестра ти, това е Карл. Затова всички казват, че е най-добрият частен детектив в Белфаст. Нали така, Карл?

Веждите на Карл почти паднаха от челото му.

— Да не прибързваме, Наоми — и да не бъдем толкова снизходителни.

Хвърли й поглед, който сякаш казваше: „Какво, по дяволите, правиш?“

— Защо не седнеш ето там, Джералдин — предложи й Наоми и посочи един стол. — Карл тъкмо се канеше да ни поръча храна за вкъщи. Нали така, Карл?

— Какво? А… да, разбира се — отвърна Карл и съблече якето си, като същевременно изу кожените си обувки.

— Откъде разбра за Карл, Джералдин? — попита Наоми.

— От това — отвърна момичето и подаде на Наоми една от визитките на детектива. — Имаше цяла купчина в една телефонна кабинка на авеню „Роял“. Отначало помислих, че са от онези другите визитки. Нали знаете, с телефонни номера на голи жени?

Наоми го изгледа кръвнишки.

— Не ми казвай, че си пъхаш визитките на такива места?

— Човек никога не знае откъде ще дойде добрият клиент — отвърна Карл, чувствайки се леко сконфузен. — Освен това, ако не ги бях оставил там, Джералдин нямаше сега да е тук, търсейки моята помощ. Нали така?

— Винаги имаш отговор.

— Имаш ли скорошна снимка на сестра си, Джералдин? — попита Карл, като пренебрегна сарказма на Наоми.

— Имам — отвърна момичето и бръкна в малката си чантичка, след което извади снимката. — Направена е миналата година. Малко е измачкана, но е най-добрата й снимка, която можах да намеря.

Кльощаво като скелет момиче, облечено в твърде голямо дънково яке, гледаше Карл от снимката. Хълбоците й стърчаха над талията на дънките. Лицето й беше сериозно, сякаш цялото удоволствие е било изсмукано от живота й, а в ръката си стискаше гребен. Но погледът на Карл бе привлечен от лявото й око.

— Беше намушкана в окото с химикалка, когато беше на десет — рече Джералдин, сякаш бе прочела мислите на Карл. — Загуби окото и го замениха със стъклено… с изкуствено. Мрази го и е много чувствителна на тази тема, защото си мисли, че всички я зяпат. Не вярва, че е красива. Но е. Точно затова я зяпат.

— Не искам да го правя, но трябва да те попитам, Джералдин — сестра ти взима ли наркотици? — попита Карл.

— Тя… — Джералдин сякаш обмисляше въпроса. — Да, но е чиста от почти шест месеца — както и аз. Защо? Това означава ли, че няма да ми помогнете да я намеря?

— Точно сега сме затънали до гушите в работа, Джералдин. Не знам дали ще мога да поема още един случай. Няма да е справедливо нито към теб, нито към сестра ти. И дори да…

— Нито един от случаите, с които се занимаеше, не е за изчезнал човек, Карл — обади се Наоми.

— Така ли? Не знаех — отвърна Карл саркастично и изгледа Наоми ядосано.

— Спестила съм малко пари. Няма да работите безплатно, господин Кейн. Кажете ми какъв е хонорарът ви и аз ще намеря парите — по един или друг начин.

Преди Карл да може да отговори, Наоми се усмихна и рече:

— Аз съм готова да работя по случая безплатно, Карл. Ако не греша, имам няколко седмици отпуска, които още не съм си взела.

— Отпуска? — отвърна Карл и стисна зъби. — Всеки ден си в отпуска тук, Наоми. Нали знаеш, че има закон, забраняващ изнудването?

— Всичко, което знам за законите, съм научила от теб, скъпи. Да си стягам ли багажа, или какво?

— ОК, изнудвачко. Печелиш. Но после да не ми мрънкаш за пари.

— Вече ви казах, господин Кейн — рече Джералдин. — По някакъв начин ще намеря пари, за да ви платя.

— Ще обсъждаме хонорара ми после, Джералдин. Сега искам просто да се успокоиш. Притесненията не помагат с нищо, а само правят търсенето на решение по-трудно. ОК?

Момичето кимна.

— Китайска храна или пица, Джералдин? — попита Наоми.

— Всъщност не съм много гладна…

— Да, виждам, че си в перфектно здраве — намеси се Карл и започна да рови в едно чекмедже на бюрото си за меню. — Ето. Избери си нещо. Или ще кажеш на Наоми какво искаш, или ще трябва да налучквам. И наистина не искаш да налучквам.

За първи път откакто бе влязла в кантората, Джералдин се поусмихна. Взе менюто и се зачете.

Наоми изгледа Карл влюбено и му се ухили. Той бързо я дари със злобен поглед и оформи с устни: „И имаш наглостта да ме обвиняваш, че се трогвам от сълзливи истории?“

Карл погледна пак снимката и попита:

— Как се казва сестра ти, Джералдин? Така и не ни каза.

— Съжалявам. Казва се Мартина, господин Кейн. Мартина…