Сам Милър
Тъмното място (4)

Трета глава

„Мисля, че най-големите злодеи са тези, които най-много говорят за почтеността си.“

Антъни Тролъп, „Тримата чиновници“

Карл паркира колата си, форд „Кортина“ GT, в паркинга на приюта, след което измина разстоянието до входната врата на викторианската сграда, разположена на улица „Виктория“.

Когато натисна звънеца, циментиран за ронещата се стена, той видя как една камера се изви на металния си врат, за да се насочи към него. Изминаха няколко секунди, но отговор не последва. Той отново натисна звънеца, като този път задържа пръста си по-дълго.

— Чух ви първия път, сър. Трябва да натиснете бутона само веднъж — прозвуча отегчен глас от интеркома. — Аз съм от охраната. С какво мога да ви помогна?

— Имам уговорена среща с госпожа Бевърли Томпсън, ръководител на програмата. Говорих с нея по телефона преди около час.

— Госпожица Томпсън — поправи го охранителят. — Вашето име, сър?

— Кейн. Карл Кейн — отвърна Карл, който съвсем ясно бе доловил раздразнението в това „сър“.

— Един момент, сър…

Секундите се превърнаха в минути. Карл тъкмо се канеше да позвъни отново, когато прозвуча силно изщракване и веднага след това входната врата се открехна.

Ноздрите на Карл веднага бяха атакувани от миризмата на загоряла храна. Той пристъпи в малкото фоайе на приюта. Въздухът бе натежал от бял шум и това му напомни за училища и болници.

— Паркингът е само за служители, сър — каза охранителят от сигурната си позиция — будка с прозорец от бронирано стъкло. — Не трябва да паркирате колата си там, точно пред сградата, особено в понеделник сутрин.

— Кола? Това не е просто кола. Знаеш ли откъде е?

Никакъв отговор от охранителя.

— ОК, тогава ще ти кажа. От „Суини“^[1]. Помниш ли този страхотен сериал? Това е колата, която са използвали по време на снимките.

— Трябва да ми покажете някакви документи за самоличност, сър — настоя охранителят, видимо отегчен.

— Разбира се — отвърна Карл и пъхна една своя визитка в отвора, който бе с големината на шоколадче „Марс“. — Вече не правят такива сериали като „Суини“. Снимат само шоута за таланти, в които участват хора без никакъв талант.

— Не гледам телевизия, сър.

„Това е по-скоро затвор, отколкото приют“, помисли си Карл и изгледа преценяващо охранителя. Мъжът имаше огромно шкембе и смърдеше на евтин одеколон. Приличаше на Питър Лоре^[2], но със зъби, които се бяха карамелизирали от твърде много никотин и кафе.

Охранителят не бе особено впечатлен от визитката на Карл и му поиска документ със снимка.

Карл извади шофьорската си книжка и я пъхна през шоколадчето „Марс“, като на лицето му се изписа лукава усмивка.

— Ако бях параноик, щях да си помисля, че се опитвате да предотвратите моето влизане.

— Просто изпълнявам задълженията си, сър. Грижа се за сигурността на пребиваващите — рече Питър Лоре, погледна шофьорската книжка и след това изгледа Карл. — ОК, сър. Вземете онзи асансьор. Слезте на четвъртия етаж. Кабинетът на госпожица Томпсън е вдясно веднага след като излезете от асансьора. Тя ви очаква.

— Благодаря — каза Карл и бързо прибра шофьорската си книжка, докато крачеше към асансьора.

Вратата на кабинета на Бевърли Томпсън се отвори в момента, в който той излезе от асансьора. На прага стоеше едра, закръглена жена, чието лице можеше да разколебае побесняла мечка гризли. Тя му махна да влезе с месестата си ръка.

— Частен детектив? Божичко — усмихна се Бевърли Томпсън и посочи стола срещу себе си — колко вълнуващо е това?

— Не много — отвърна Карл и се настани. — Не е като във филмите, ако това имате предвид. Има повече разходи, отколкото тръпки.

— Нещо като Рокфорд^[3] тогава, а?

— Ами… Рокфорд винаги е затънал в дългове и неприятности, така че може да се каже.

— Обожавам Джеймс Гарнър. Красив, но мъжествен. Двамата с него си приличате, господин Кейн.

— Да, често ми го казват — усмихна се Карл, който бе започнал да се наслаждава на глупостите й. — Въпреки че самият аз винаги съм предпочитал Коломбо.

— Никога не съм го харесвала. Винаги се дразнех от онова негово „и още едно нещо“, което казваше. Искате ли чай или кафе?

— Кафе, ако не ви затруднявам.

— Защо да ме затруднявате? — попита Бевърли, усмихна се и грабна телефонната слушалка. — Алисън? Кана кафе, ако обичаш, и няколко парчета маслен сладкиш. Благодаря ти, мила.

Въздухът в кабинета на Бевърли Томпсън бе напоен с тежката, омайваща миризма на цветя. Сякаш всичко бе покрито с цветен прашец. Карл предчувстваше надигащата се кихавица.

— И така, господин Кейн — рече Бевърли и върна слушалката на вилката — по телефона ме попитахте за една наша бивша възпитаничка, госпожица Мартина Ферис.

Карл кимна.

— Сестра й се свърза с мен преди два дни и ми каза, че е разтревожена за нея. Не я е виждала от почти месец.

— Да ви кажа честно, Карл… мога ли да ви наричам Карл?

— Разбира се… Бевърли.

— Да ти кажа честно, Карл, не ни е разрешено да предоставяме информация за наши клиенти — дори и да са бивши клиенти. Това е поверително.

— Напълно съм наясно с този факт, Бевърли, и съм ти много признателен за това, че отдели време да се срещнеш с мен. Искам да знам дали тя е имала някакви проблеми, докато е пребивавала тук. Надявам се, че ще мога да успокоя разтревожената й сестра.

— Напълно неофициално?

— Напълно.

— Ами… Мартина не беше лесно момиче. Понякога се държеше грубо с хора от персонала и с другите пребиваващи. Въпреки това ние направихме всичко възможно, за да й осигурим комфортна и приятна среда за живеене. Знаете ли, че тя е бягала няколко пъти от тук?

— Не — излъга Карл. — Наистина ли?

— О, да. Разбира се, че сестра й няма да ви каже точно това — отвърна Бевърли строго. — Но всеки път, когато поискаше да се върне, ние я приемахме обратно с отворени обятия. Едва ли тук е толкова ужасно, щом е искала да се върне. Нали така?

— Разбирам ви напълно.

Млада жена почука на вратата и прекъсна разговора им.

— А, Алисън — рече Бевърли и се усмихна. — Бъди така добра да ни сервираш кафето.

Алисън остави подноса на бюрото и започна да налива горещо кафе в голямата синя чаша, която бе сложила пред Карл.

— Захар и мляко, сър? — попита Алисън.

— Предпочитам го черно, Алисън. Благодаря ти — отвърна Карл, взе чашата и си сръбна от кафето с доволно кимване. — Страхотно кафе. Трябва да ми кажеш каква марка е, преди да си тръгна.

— Радвам се, че ти харесва — каза Бевърли. — Пия го от години. Вносно. Малко скъпичко, но си струва.

Карл си сръбна отново, този път по-голяма глътка.

— Чудех се дали ще мога да хвърля едно око на стаята на Мартина. Може би ще открия нищо, което да ми подскаже какво е било умственото й състояние, преди да напусне.

— О, стаята бе освободена преди седмици. Пребоядисваме я — отвърна Бевърли. — Всъщност сега в нея живее друго момиче.

— Ами вещите на Мартина? Какво се случи с тях?

— Това ще е всичко за сега, Алисън, можеш да си вървиш — каза Бевърли, след като малката й чашка бе напълнена.

Алисън кимна и бързо излезе от стаята.

— Мартина нямаше много вещи, Карл — продължи Бевърли. — Напълниха само една черна торба за боклук, ако не се лъжа. Държахме я на склад възможно най-дълго, но тъй като никой не дойде да я вземе, накрая трябваше да я изхвърлим. Така наречената й загрижена сестра дори не си направи труда да дойде да прибере вещите й. Не разполагаме с много място, Карл, и не можем да държим неща на склад неопределено време. Сигурна съм, че разбираш.

Карл кимна и си сръбна още веднъж от прекрасното кафе.

Следващите четиридесет и пет минути бяха прекарани в празни приказки. Карл скоро осъзна, че Бевърли бе такъв експерт в увъртането, какъвто бе той в задаването на прозорливи въпроси.

— Е, май ще трябва да тръгвам — каза накрая Карл и се изправи, но не преди да допие кафето си.

— Съжалявам, ако пътуването ти е било напразно — усмихна се Бевърли и също се изправи, като протегна ръка.

— Според мен нито едно пътуване не е напразно — стига да го завършиш — издекламира Карл и отвърна на усмивката, като в същото време стисна протегнатата ръка. — Хубав ден, Бевърли. Приятно ми беше да се запознаем. И благодаря за прекрасното кафе.

След като излезе от стаята, Карл натисна бутона за повикване на асансьора. Заслуша се в ръмженето на механизма. Няколко секунди по-късно вратата се отвори и разкри Алисън.

— Благодаря ти за прекрасното кафе, Алисън. Беше…

Алисън пъхна нещо в ръката му, след което бързо се втурна към кабинета на Бевърли, без дори да погледне към него.

Карл се обърна и видя Бевърли Томпсън, която го гледаше от прозореца на кабинета си и му се усмихваше студено. Алисън бързо влезе вътре и започна да разтребва подноса и чашите с кафе.

Карл влезе в асансьора и изчака вратата да се затвори, преди да погледне нещото, което Алисън бе пъхнала в ръката му. Бележка. Нещо надраскано набързо. Карл го смачка в юмрук точно преди вратата да се отвори и да разкрие Питър Лоре.

— Госпожица Томпсън ми поръча да ви задържа тук, сър, във фоайето. Тя слиза в момента. Иска спешно да говори с вас.

Карл излезе и чу как асансьорът се изкачва.

Мамка му! Бевърли сигурно е забелязала непохватния номер на Алисън! Карл стисна още по-силно юмрука си. Зачуди се как да се отърве от бележката, без да го види Питър Лоре.

Асансьорът започна да се спуска. През цялото време Питър Лоре не изпусна дори за миг Карл от погледа си.

Направи номера с кашлянето. Побързай! Глътни го!

Точно когато се канеше да вдигне ръка към устата си, Бевърли Томпсън излезе от асансьора и му подаде малък пакет.

— Рио — каза тя, широко ухилена.

— Моля?

— Кафе „Рио“. Имах резервен пакет в един от шкафовете. Да ви е сладко.

Преди да успее да й благодари, Бевърли бе изчезнала обратно в асансьора, тананикайки си някаква мелодийка.

След като излезе, Карл поспря за малко, за да се наслади на хладния бриз върху горещото си лице. Пакетът кафе тежеше в ръката му. Бележката в другата ръка тежеше много повече.