Сам Милър
Тъмното място (17)

Шестнадесета глава

„Човек е същество, което не може да се препитава само с хляб, а главно с лозунги.“

Робърт Луис Стивънсън, Зиргинибус Периск

Мобилният телефон на Карл започна да звъни точно когато той се канеше да излезе от кантората. Провери номера. На екрана пишеше „Скрит номер“.

— Ало?

— Господин Кейн? — каза мъжът от другата страна. — Господин Карл Кейн?

— Да… кой е това?

— Много сте палав, господин Кейн.

— Така ли? Слушайте, ако искате да ме напляскате, трябва да знаете, че не си падам по такива неща — поне не от мъж. Така че много ви здраве и…

— Замесвате се в неща, които не ви засягат.

— Хората ми казват това постоянно, господин…

— Аз не съм хората, господин Кейн. Струва ми се, че един ваш мимолетен приятел ви е казал доста неща за мен.

— Така ли? — каза Карл. Косъмчетата по врата му бяха настръхнали. Той започна трескаво да търси диктофона, който държеше в горното чекмедже на бюрото си. — Приятел? Кой е този приятел, господин…

Къде, по дяволите, беше проклетото нещо!

— О, сигурен съм, че знаете за кого става дума — вече не е сред нас, за съжаление. Погребаха го преди два дни. Препоръчвам ви да си гледате вашата работа, господин Кейн, а не моята. Гледате ли филми?

— Постоянно. Само това правя.

Къде е това шибано нещо?

— Помните ли какво се случи с Джак Никълсън в „Китайски квартал“, когато си вреше носа там, където не му беше работа?

— Слабо.

Ето го! Карл бързо натисна бутона за записване.

— Приятен ден, господин Кейн.

— Кой беше това? — попита Наоми, когато Карл хвърли диктофона обратно в чекмеджето.

— Какво? О, това? — отвърна Карл и погледна мобилния си телефон. — Ако ти кажа, няма да ми повярваш.

— Защо не ме пробваш? — попита Наоми, скръсти ръце и зачака.

— Едно мръсно старо куче, което искаше да ме напляска. Нямаше да имам нищо против, ако беше жена.

Наоми избухна в смях.

— Не мога да повярвам. Сигурно те е видял някъде из града, да си фръцкаш дупето по твоя сексапилен начин.

— За това ли говориш? — попита Карл и започна да си фръцка дупето.

Смехът на Наоми стана още по-гръмогласен.

— Голям си съблазнител, Карл Кейн.

— Нали? Чакай само да се върна тази вечер и ще видим как стои въпросът с пляскането — обеща й Карл и я целуна нежно по бузата. — Отивам да се видя с Том. Може би е чул нещо интересно по вътрешната мрежа.

На излизане от кантората Карл не издаде безпокойството, което чувстваше.