Сам Милър
Тъмното място (30)

Двадесет и девета глава

„Мередит, вътре сме!“

Фред Кичън, „Съдията“

— И просто си го загубил? — попита Уили подозрително и зяпна Карл, който отчаяно се опитваше да намери непривличащо внимание място за паркиране. — Как можеш просто да загубиш револвер?

— Много просто. Просто го загубих. Аз съм прост човек — отвърна Карл и спря рязко пред едно затворено кафене. „О, загубих го в една стара църква, докато си говорих с Иисус, и може би с него е била убита жена“, помисли си той.

— Е, няма да ти дам друг, щом си толкова небрежен.

— Виж, Уили. Прав си. Трябваше да бъда по-внимателен. Ще ти се реванширам някак си.

— Надявам се, че няма да е с едно от прословутите ти предчувствия кой кон ще спечели надбягването — отвърна Уили сърдито.

— Ще купя нещо хубаво, за Изабел. ОК? Хайде. Да тръгваме, преди да се е съмнало.

Восъчната луна, опряла брадичка в грапавите покриви, протягаше зловещите си пръсти над главите на Карл и Уили, когато те завиха по улицата. Уличните лампи разливаха жълтеникавата си светлина и удължаваха сенките. Ечащата улица, разлетелите се от вятъра листовки и липсата на каквито и да било признаци на живот, дори пред нощния клуб със съмнителна репутация в края на улицата, правеха всичко да изглежда изоставено и занемарено. Единствените звуци идваха от филиала на „Кралската поща“, където все пак кипеше някаква активност.

— Улицата не е много оживена, а? — рече Уили, по-скоро на себе си, отколкото на Карл.

— Почти три часа сутринта е. Какво очакваш? — отвърна Карл и изведнъж посочи към една разнебитена сграда.

— Това е мястото.

— Изглежда така, сякаш всеки момент ще се срути.

— Пепел ти на устата.

— И не знаеш какво има вътре? За какво използват сградата?

— Не. Нямам никаква представа. Само знам, че често са виждали господин Боб Хана да влиза и да излиза от нея. Може да е склад, а може и да живее тук.

Първото впечатление на Карл от сградата засили чувството му за надвиснала опасност, породено от тясната, пуста улица, заклещена между скелетоподобните останки на безстопанствени офиси и магазини. Дори без черния воал на нощта, грозната на вид сграда имаше заплашителната осанка на голям бетонен феникс, възкръснал от земята, с железни решетки на прозорците и тежки метални врати. Единствено мансардният покрив й придаваше някаква форма. Водосточните тръби бяха разядени от корозия и караха сградата да прилича на тигър с ивици от ръжда.

— Хайде. Да отидем отзад и да потърсим място, откъдето можем да влезем — каза Карл. — Отпред сме изложени на показ.

Липсата на добро осветление пречеше на Карл и Уили да се движат непринудено и ги караше постоянно да се препъват в тухли и дъски, изхвърлени от съседния строеж.

— Внимавай да не си счупиш врата — посъветва Карл.

— Толкова тъмно. Сигурен ли си, че адресът е правилен? — попита Уили и се спъна в едно остро парче ламарина.

— Да — увери го Карл неуверено.

Той видя смачкано на топка детско колело, затрупано под лепкава, катарална могила от суха кал и циментов прах. Всякакви други боклуци, предимно стари мебели и пластмасови щайги, бяха натрупани на купчини. Навсякъде имаше празни шишета от алкохол и използвани презервативи, както и разпилени страници от порносписания, лепкави и влажни. Всички стени бяха украсени с графити на зодиакални знаци, пентаграми и думи с правописни грешки, възхваляващи дявола и всички мрачни неща. Земята бе осеяна с трупове на плъхове, размазани от автомобилни гуми и хвърлени тухли. Приличаха на гофрети с ягодов мармалад. Но това, което разлюти хемороидите на Карл, беше една кукла от дървени стърготини в реален размер. Тя беше изкормена и влажните й черва се стелеха по земята. Странните й очи сякаш го предизвикваха. Бяха безбожни и изнервящи.

— Хубав квартал. Направо ми се спече лайното, Карл — прошепна Уили и прегърна малката кожена чанта, която стискаше, сякаш беше талисман. — Улица „Гробница“. Направо да не повярва човек. Преди години тук имаше някакво гробище или нещо такова, нали?

— Не. Наричат я така, защото повечето хора умират от старост, преди да им доставят пощата — отвърна Карл, който пропуснала спомене, че бившето гробище бе малко под краката им.

— Това там мъртва кокошка ли е, до онази странна кукла? Мъртва кокошка е, нали?

— Не знам дали е мъртва или не, но не чакай скоро да снесе яйце. Както и да е. Най-вероятно са били отегчени деца — предположи Карл, опитвайки се да звучи спокоен.

— Направили са го, за да се почувстват смели и опасни.

— Когато бях малък, ние чукахме по хорските врати и след това хуквахме да бягаме, за да се чувстваме смели и опасни — промърмори Уили, спря рязко и извади миниатюрно фенерче от джоба си. Секунда по-късно малкият жълт лъч намери своята мишена: голяма месингова система за заключване, заварена върху впечатляващо солидната, покрита с графити желязна врата.

— Е? — попита Карл нетърпеливо. — Можеш ли да го направиш?

Уили поклати глава.

— Ключалката е голяма шибания. „Клеймор DX“ със скандинавски овални цилиндри.

— За бога — възкликна Карл. Дори самото име го впечатли — звучеше като името на картечница.

— Това е система за сигурност от ново поколение. Предлага възможно най-добрата защита срещу незаконното копиране на ключове — издекламира Уили. — Този кучи син е различен от обикновената секретна ключалка, защото има поне хиляда зъбци, плоча срещу дупчене и валове против триони в болта. Да не забравяме и защитната завеса и предпазителя за шперцове.

— Много защита, много нещо, Уили. Досега не си ми казал нищо положително.

— Тази ключалка е почти невъзможна за насилване и невероятно неудобна за пробиване. Направо си е като Форт Нокс.

— Значи сме дотук, така ли? Означава ли това, че сме към края на кратката си нощна авантюра?

Карл плъзна поглед по сградата, надявайки се, че ще зърне някаква слабост, която могат да използват за достъп. В краен случай щяха да пробват отпред. Мисълта го ужасяваше — щяха да се изложат на показ.

— Казах почти невъзможна за насилване. Дръж това фенерче. Няма да си тръгнем без битка — каза Уили и започна да рови в чантата си. Извади няколко инструмента и едно устройство с формата на малка подкова. — Този инструмент съм го правил аз преди няколко години. Стискай палци да свърши работа.

— Ще стисна каквото кажеш, стига да ти помогне да…

Изведнъж Карл почувства как косъмчетата по врата му настръхват. Беше нещо лошо. Нещо много лошо. Хемороидите му започнаха да парят. Той бавно се извърна и погледна през рамо. Видя автомобил, който бавно се движеше към тях с подозрително затъмнени фарове.

О, мамка му. Патрулка.

Зачуди се дали Уили я бе видял и как да му каже, без да го паникьоса. Бързо изключи фенерчето и потопи всичко в мрак.

— Какво, по дяволите… — успя да каже Уили, преди ръката на Карл да захлупи устата му.

— Ченгета — прошепна той, а стомахът му започна да прави салта. Свали ръката си от устата на Уили.

— Някой идиот ни е видял как се промъкваме — изсъска Уили.

Заплашителната на вид кола спря и затъмнените й светлини съвсем изгаснаха. Стоеше в мрака като огромен кашон.

— Какво, по дяволите, правят? — прошепна Карл.

— Обаждат се за подкрепления.

Секундите се превърнаха в минути. Изведнъж вратата на колата се отвори. Излезе ченге.

На разредената светлина от уличните лампи Карл видя как дългоносият мъж отваря устата си и захапва сандвич, като го ядеше по начин, по който някой би свирил на хармоника.

— Гледа право към нас — настоя Уили, прочитайки мислите в главата Карл.

— По-тихо, за бога. Върви към нас.

Докато ченгето приближаваше, в главата на Карл се пръкнаха следните мисли: „Ако е сам, можем да му избягаме през строежа. Докато успее да премести патрулката, ние вече ще сме духнали. Как е сърцето на Уили? Ще може ли да претича през всички тези боклуци, без да се строполи някъде? Не ставай смешен. В петък ще си на погребението му. Обясни това на Изабел.“

Ченгето спря на няколко метра от тях. Избърса ръцете си в опаковката от сандвича и я пусна на земята. Изведнъж замръзна и наклони главата си на една страна, сякаш бе подушил нещо наистина зловонно.

„Гледа право към нас“, помисли си Карл. Гърбът започваше да го боли от напрежение. Лицето му пламна. Устата му пресъхна. Не можеше да преглътне.

Ченгето помръдна и Карл видя как дясната му ръка посяга към огромния пистолет на кръста. Секунда по-късно чуха свалянето на цип, след това тихо ръмене и накрая неприкрито шуртене. Пикнята съскаше и барабанеше по мъртвите листа, като от нея се издигаше пара. Последва силна пръдня, а после облекчена въздишка. Ченгето вдигна ципа си, обърна се и тръгна с бодра крачка към патрулката. Изпърдя се още два пъти в нощната тишина.

— Гнусно копеле — прошепна Уили. — Ако аз си бях извадил оръжието на публично място, същото това копеле щеше да ме арестува. А той дори не си изми ръцете.

— Погледни от добрата страна.

— И тя е?

— Пърди и пикае по едно и също време. Въпреки всичките критики, отправяни по техен адрес, ченгетата все пак могат да правят две неща едновременно.

След като се качи в патрулката, ченгето веднага включи фаровете и те обляха пущинака с полумесец от ярка светлина, преди да се изниже назад по същия бавен и заплашителен начин, по който бе пристигнал.

Карл изведнъж осъзна, че през последните няколко минути бе сдържал дъха си като дете, прекосяващо гробище през нощта. Сърцето му най-накрая забавяше ритъма си. „Какво, по дяволите, правиш тук, идиот такъв, забърквайки Уили и себе си в тези лайна? Ако глупостта някога стане валута, ти ще си милионер.“

— Край на междучасието — рече Уили и се върна към работата си. — Дръж фенерчето.

Петте минути станаха десет, но в главата на Карл те бяха по-скоро часове, отколкото минути. Той тъкмо се канеше да се предаде, когато две красиви думи изпълниха сърцето му с песен:

— Готов съм! — възкликна Уили и открехна вратата, след което вдигна инструмента си така, както един шампион би вдигнал своя трофей. — Господи, ако можех да патентовам това бебче, щях да ударя кьоравото.

— Наистина можеш да отваряш врати, които никой друг не може, негодник такъв — похвали го Карл, който продължаваше да стои като истукан.

— Хайде. Какво чакаш? Да влизаме и да затваряме вратата, преди някой да ни е видял.

— Направи достатъчно, Уили. Аз поемам щафетата от тук. Няма смисъл да те замесвам повече.

— Какво? Каниш ме на купона, принуждаваш ме да върша трудната работа, а после ми заявяваш, че няма смисъл да обера плодовете от своя труд? Съмнявам се, че ще стане. Идваш ли, или не?

Победен, Карл сви рамене.

— Май по-добре да влизаме, преди инспектор Теч да цъфне пак с пълен мехур.

Вътрешността на постройката бе непрогледно черна, а атмосферата — безнадеждно погребална. Уили извади второ фенерче от чантата си, този път по-голямо, и започна да осветява навред, прогонвайки мрака къс по къс.

— Господи — възхити се Уили. — Това е… кино.

Карл не каза нищо, защото бе твърде погълнат от това, което бе разкрило фенерчето.

Всичко в киносалона бе облицовано в достолепни цветове, вдъхновени от църковни и кралски одежди: кървавочервено, кралско синьо, аметист, златно и сребърно. Големите врати от махагон и месинг бяха пищно украсени със скулптури и фрески, изобразяващи различни актьори от ерата на нямото кино. На стените бяха окачени оригинални киноплакати в рамки. Класики като „Фантом“ на Ф. В. Мурнау, „Асфалт“ на Джо Мей, „Плътта и дявола“ на Кларънс Браун и Die Freudlose Gasse^[1] на Г. В. Пабст висяха редом до скандални произведения като „Различен от другите“ на Ричард Осуалд, „Майкъл“ на Карл Теодор Драйзер и „Секс във вериги“ на Уилям Дитерле.

Огромен плакат на белфасткия актьор Стивън Бойд, надпреварващ се с Чарлтън Хестън в прословутата сцена с колесниците в „Бен Хур“, висеше гордо в отделна ниша.

— Знаеш ли, че Бойд е работил точно на тази улица, когато е бил млад? — попита Карл и взе тежкото фенерче от Уили. — От улица „Гробница“ до улица „Охолен живот“. Голям скок, а?

— Това място не те ли връща назад във времето към съботните следобеди и каубойските филми? — усмихна се Уили.

— Аз ходех в една западнала дупка в „Дънкеърн Гардънс“, която наричахме Магарето — отвърна Карл. Усети нещо в стомаха си, някакво носталгично парене — чувство за загубена невинност, далечен спомен, който изведнъж се бе материализирал пред очите му. — Това е почти като Мулен Руж.

Седалките бяха също толкова пищни и дебели, а над тях бе надвиснал тежък балкон. Но това, което седеше на втория ред, изпрати бърза ледена тръпка по гръбнака на Карл: зловещо животоподобни манекени, натруфени така, сякаш бяха излезли от роман на Ф. Скот Фицджералд, които гледаха със замръзнали погледи право напред към тихия екран.

— Липсва единствено госпожа Фазакали и нейният съпровод на пиано към някой ням филм — усмихна се Уили.

— Кой?

— Възрастната дама, чиято роля изигра Маргарет Ръдърфорд в онзи класически филм с Питър Селърс, „Най-малкото шоу на Земята“.

— Хайде. Да се качим по стълбите — рече Карл, който изведнъж бе осъзнал, че времето им бе на привършване. — Това горе ми изглежда като офис.

Няколко секунди по-късно двамата мъже стояха пред вратата на офиса. Тя имаше три ключалки, и трите заключени.

Уили се изсмя като пациент в лудница.

— Три? Хайде стига.

— Направи каквото можеш.

— Какво всъщност търсим? — попита Уили и вкара мъничък шперц в една от ключалките.

— Не знам. Нещо. Каквото и да е. Понякога това, че не знаеш какво търсиш, ти помага да намериш нещо, което изобщо не си очаквал да намериш. Като например неопровержими доказателства срещу Хана.

На Уили му трябваха десет минути да надвие първата ключалка и още шест да надвие другите две.

Двамата бързо пристъпиха през прага и Карл затвори вратата.

Големият офис бе претъпкан с документи, книги и бумащина. На един пирон на стената беше закачена връзка с ключове. В далечния ъгъл се мъдреше ксерокс, с надвиснали над него флуоресцентни лампи, окачени на ръждясали вериги, които изглеждаха готови да се скъсат. Но това, което засенчваше всичко останало в стаята, бе огромното махагоново бюро, върху което имаше малка лампа и въртяща се картотека „Ролодекс“.

— Това ми прилича на универсален ключ — рече Уили, който гледаше към връзката ключове. Взе ги, извади един и кимна. — Точно това е.

— Значи тези неща съществуват? А аз си мислех, че са измишльотина от филмите.

— Не, съществуват. Този тук, например, е „Кингстън U90“. Използва се от ченгета, надзиратели и военни, за заключване на килии и…

— Използва се от ченгета и военни?

— Така не им се налага да носят едно кило метал в панталоните си. Напипах ли нещо? Изведнъж очите ти светнаха.

— Не съм сигурен. Просто си мислех нещо.

Карл започна да рови в едно чекмедже. Нищо особено.

Печати и канцеларски материали. Замириса му на моливи и засъхнало мастило. Миризмата го накара да си спомни за училище.

Точно тогава той забеляза сейфа.

— Уили?

— Какво?

— Можеш ли да направиш нещо с това? — попита Карл и посочи сейфа.

— Хммм… — Уили погали сейфа, сякаш провеждаше сеанс. — „Бъртън Юроволт TG-3“, клас 3. Зазидан за пода с бетон, подсилен със стоманени нишки и пръти.

— Можеш ли да направиш нещо с него? — повтори Карл нетърпеливо.

— За още сто кинта можеше да си сложи електронна комбинирана ключалка и отговорът щеше да е не — каза Уили, извади нещо от чантата си и клекна до сейфа. — За щастие този тип е скръндза, а освен това е глупак. Рекордът ми с едно от тези бебчета е две минути. Да видим…

Мина една минута.

Карл погледна часовника си.

— Майната му, Уили. Няма нужда да…

— Доста неща има тук — рече Уили и се усмихна, отваряйки вратата на сейфа. — Предимно документи и няколко DVD-та.

Карл бързо се наведе и бръкна в сейфа. Извади папка, претъпкана със страници. Отвори я и се зачете, търсейки нещо, което да му подскаже какво точно търсеше. Страниците бяха изписани със заглавия на чуждестранни филми, предимно френски, подредени по азбучен ред.

— „Observez sa matrice“.

— Какво? Каза ли нещо? — попита Уили и се просна в едно огромно черно кресло, свършил работата си за деня.

— „Тя трябва да умре“.

— Кой трябва да умре?

— Опитвам се да си преведа тези френски заглавия.

— Оттук ми звучиш като лош имитатор на Питър Селърс в ролята на инспектор Клузо.

— „Les femmes sont la mort“. „Жените са смъртта“ може би?

— Не звучи като „Дисни“, а?

— Имам смътното подозрение, че това са снъф филми.

— Снъф филми?

— Хора, обикновено жени, които биват измъчвани и убивани за удоволствие на зрителя.

— Що за гнусно копеле би гледало такива гнусни неща?

— Гнусното копеле, което обича да седи на това кресло, струва ми се. Нашият господин Хана.

Уили бързо стана от креслото.

— Прегледай тези DVD-та — нареди му Карл, грабна една шепа и му ги връчи. — Изглеждат ми като софтпорно, но ги прегледай за всеки случай.

— „За пишките и хората“ — прочете Уили върху най-горната кутийка. — Трябва да признаеш, че това е забавно заглавие.

— Много смешно — отвърна Карл и бързо прегледа заглавията на няколко DVD-та. — Това се казва „Големи неприятности в малка китайка“.

— Не е зле. Бих му дал осем от десет.

— „Властелинът на пръстените“ — прочете Карл.

Уили го погледна объркано.

— „Властелинът на пръстените“? Будалкаш ли ме? Това е един от любимите ми филми.

— Не е този, уверявам те.

— Защо?

— Защото от пръстените на обложката излизат косми.

— Гнусни копелета.

Карл бързо върна DVD-тата в сейфа и тогава откри малък вързоп документи, заврени в дъното. Извади ги.

— Струва ми се, че това са документи за собственост на имоти — рече Карл. — Трябва да е фрашкан с пари този наш Боб.

— Какво да правя?

— Претърси остатъка от стаята. Не знаем кога Хана ще се върне. Виж дали има нещо интересно в онези кутии там.

Докато Уили бе зает с кутиите, Карл постави документите за собственост върху ксерокса и натисна копчето за копиране. Докато чакаше, той разгледа визитките в картотеката „Ролодекс“, като се наложи да светне лампата на бюрото. Но в картотеката нямаше визитки, само листчета с адреси, инициали и телефонни номера.

Карл бързо извади няколко листчета и ги ксерокопира.

— Карл! — изсъска Уили и посочи към далечния вход под офиса. — Имаме гости.

Карл веднага изключи лампата. Надникна през завесите на прозореца и видя две фигури в киносалона, които разговаряха.

— Кои са те? — прошепна Уили, като Карл едва го чу.

— Съдейки по няколкото снимки, които видях, бих казал, че по-високият е Боб Хана. Нямам представа кой е другият.

Хана бе висок, невероятно мускулест и с коса, обръсната почти до кокал. Другият човек бе по-трудно различим. Много по-малък от Хана и по-слаб.

Изведнъж ксероксът в ъгъла се събуди и накара Карл и Уили да подскочат.

— Мамка му, по дяволите, ебах му майката! — изсъска Карл и се втурна към машината. — Проклетата хартия се е заклещила!

— Гледа нагоре, Карл. Твоят човек гледа право нагоре към нас — рече Уили с паника в гласа. — О, не. Идва насам…

Карл усети как нервите му стават твърди като струните на китара.

 

 

За такъв висок и мускулест мъж Боб Хана стъпваше леко, сякаш ходеше по възглавници. Той спокойно и уверено изкачи стълбите и спря пред вратата на офиса. Заслуша се. Не бързаше. Извади ключовете и започна да ги пъха в ключалките един след друг, без да бърза. Отвори вратата, влезе и светна лампата. Позволи на тишината в стаята да се уталожи, след което погледна към масата и сейфа. Нищо не липсваше. Погледна към ксерокса. Нещо. Какво? Пресегна се и докосна машината с ръка. Махна ръката си и се вгледа озадачено в дланта, сякаш се чудеше откъде бе дошла тя. Топла? Или бе заради жегата в стаята? Коженото му кресло изглеждаше местено. Какво? Той докосна с ръка меката кожена вдлъбнатина, оставена от задника на Уили преди по-малко от минута. Също топла? Погледна към страничната врата. Отиде до нея и провери дали е затворена.

Беше затворена. Отвори я и слезе по стълбите, но не преди да откачи брадвата от стената. Знакът „ИЗХОД“ светеше в зелено и той послушно го последва, без да светва лампата на стълбището.

Когато стигна външната врата, той наклони тялото си напред и докосна металната кожа с длан, сякаш изсмукваше енергията й. После долепи дясното си ухо до вратата и се заслуша. Стисна дръжката на брадвата още по-силно и я издигна над главата си като древен бог, който чака човешко жертвоприношение.

 

 

Карл и Уили останаха неподвижни, опрели гърбовете си на вратата. Мълчаха. Бяха два мозъка в едно тяло. Дори не дишаха, като нечисти дарове, готови да посрещнат своя бог. Карл усети как нещо стиска червата му и ги извива.

Страхът растеше с всяка изминала безшумна секунда. Той се опита да отпусне мускулите на челюстта си. Чуваше дишане. Не неговото. Не беше и на Уили. Идваше от другата страна на вратата. Звукът сякаш оживя в главата му. Осезаем. Зъл. Усети как вратата помръдва леко, сякаш и тя дишаше. Някой я побутваше? Задържа дъха си. Зачака.

 

 

Хана стоеше и слушаше външния свят, създаден от бог със случайни способности. Слушаше нощните звуци на съвкупяващи се котки; двигатели на коли в далечината; нощното жужене на мъртвешката тишина, един спящ град в тунел от стъкло. Не се съмняваше, че там имаше някой. Съвсем близо. Бе доловил миризмата на чужди хора в офиса, както и злокобното усещане за нечие скорошно присъствие. Мисълта го смути, но после бързо отлетя. Връхлетяха го други мисли. За тънката линия между живота и смъртта и за това, което съдбата можеше да ти даде, ако я изпиташ. Той опита да потисне желанието си да не предизвиква съдбата и нейната непредвидимост, но не успя. Бързо отвори вратата и вдиша топлия, мазен нощен въздух, който се втурна към него.

Отстъпи назад и се приготви за срещата със съдбата, издигнал брадвата високо над главата си, готов за поразяващ удар. Стисна зъби. Зачака. Нощта бе там, гледаше го, като един огромен покров от чернота, чакаше го търпеливо. Нощта изглеждаше по-черна от обикновено. Спря да диша и пристъпи навън, сякаш в машина на времето, без да знае какво да очаква.

Стресна се, когато видя двамата пияници, които се въргаляха на земята, налагайки се с юмруци за едно от многото счупени шишета евтино вино, разпилени наоколо. Те псуваха и се заплашваха с невъобразими неща, докато се въргаляха в боклуците на нощта. Един от двамата бе напикал панталоните си. Виждаше това съвсем ясно, въпреки тежкия саван на нощта.

„Отвратителни създания“, помисли си той.

— Животни… боклуци… — прошепна той, уплашен, че ще го чуят, надявайки се да го чуят. Стисна брадвата още по-силно и кокалчетата му изскочиха навън. Искаше му се и пияниците да имаха по една брадва, точно като смъртоносния вестител, който стискаше в способните си ръце. Искаше да се насекат на парчета и никой нямаше да разбере за смъртта им, нищожността им в този свят щеше да бъде отмита заедно с евтиното вино и мръсната урина.

Той тихо затвори вратата и се върна в киносалона. Остави брадвата на стража в основата на стълбището.

— Можете да отворите очите си, госпожице Маккембридж — каза той и тънките му устни се огънаха в тънка усмивка.

Младото момиче послушно отвори очи и ахна като дете в сладкарница.

— Това… това… това не може да е ваше… не може да е… нали, господин Хана?

Тънката му усмивка надебеля и се превърна в гордо ухилване.

— Мой е. Не е ли красив?

Тя кимна, но отворената й уста не каза нищо.

— Позволи ми да те съблека — каза той и се приближи до нея с вдигнати ръце.

— Тук? — попита тя и лицето й поруменя. — Насред киното?

— Киносалон — поправи я той остро. — Кината са за варвари. Тук сме в компанията на богове, госпожице Маккембридж. Позволи им да се насладят на красотата ти. Ако угодиш на боговете, ще ти се случат чудесни неща. Не знаеш ли това?

Лицето й почервеня още повече. Усмихна се неловко и съблече мърлявия си пуловер. Той се свлече на земята, а ръцете й инстинктивно закриха мръсния малък сутиен, който носеше. Започна да трепери. В киносалона бе много горещо.

— Определено имате дар слово, господин Хана.

— Боб. Наричай ме Боб. Аз мога ли да ти викам Джуди? — попита той и се усмихна.

Джуди кимна свенливо.

— Да… разбира се… Боб.

— Кажи ми, Джуди, откъде ти хрумна да подстрижеш толкова късо красивата си коса? Прави те да изглеждаш като момче, по един много секси начин, разбира се.

— Аз… така не ги привличам толкова. През нощта по улиците… винаги ме гледат, опитват се да вземат, без да плащат. Вие не сте такъв, господине, имам предвид, Боб. Вие сте добър човек, Боб. Разбрах това по начина, по който ми говорите, а освен това миналата седмица ми купихте Макдоналдс и цигари, днес също.

— Чакат те още много изненади, Джуди. Сега свали сутиена си. Боговете нямат търпение да видят какво криеш вътре.

Тя нервно свали сутиена си. Гърдите й бяха пъпки. Нищо повече.

— Не… не крий гърдите си — рече той. — Красиви са, не са за криене.

Тя се подчини и бавно смъкна ръцете си.

— На колко години си, Джуди?

— Чети… на шестнадесет. Ще стана на седемнадесет следващата седмица.

— Наистина ли? Тогава трябва да ти устроим много специален рожден ден. Ще поканя някои много важни хора. Това ще ти хареса, нали?

Той докосна гърдата й, а ноктите му одраскаха малките й зърна. Приятно, но смущаващо чувство се надигна в него и го изненада, въпреки силната воня на немита кожа. Трябваше да си вземе душ — може би дори два.

— Свали останалите си дрехи. Купил съм ти нови. Не мога да допусна красавица като теб да носи дрипи.

Тя неохотно започна да се съблича, като събу мръсните си обувки и се измъкна от мърлявите джинси, разкривайки чифт боксерки. Острите й хълбоци се подаваха над ластика като малки котвички. Свали боксерките и застана гола, кокалестият й гръден кош беше тебеширено сив на изкуствената светлина. Горната част на ръцете й бе покрита с плетеница от малки белези и червени пъпчици.

— Това ще ти помогне да се отпуснеш, Джуди — рече Хана и извади игла и спринцовка.

— Какво… какво е това, Боб?

— Ще премахне болката и страданието ти завинаги.