Сам Милър
Тъмното място (12)

Единадесета глава

„Нищо не успокоява ума така, като постоянната цел.“

Мери Шели, „Франкенщайн“

Той седеше чисто гол върху могила от пясък и рехава трева и гледаше как морето се оттича от опустелия бряг. Отливът оставяше след себе си плътна празнота, която тежеше върху това, което бе останало. Бялата като кост луна шареше из бледооранжевите облаци и правеше нощното небе червеникаво. Озонът, който се отделяше от крайбрежието, издаваше миризма, подобна на уханието на кръв, изпълнило ноздрите му.

Когато бе момче, той обожаваше да седи на плажа, да лови раци, да ги обръща по гръб и да ги корми, за да види какво ги кара да работят. Но не и тази вечер. Тази вечер бе дошъл тук с напълно различна цел…

Изправи се и отиде до колата. Небрежно отвори вратата, като през цялото време усещаше лунната светлина, обливаща голото му тяло. Малки електрически заряди избухваха под кожата му.

Прекрасно.

Изведнъж отнякъде се появи ято нощни молци, които изпълниха ушите му с ромолящ шепот. Звукът, който правеха, беше утешаващ и успокояващ. Той започна да развива килима, откривайки чернотата отдолу.

Тялото на момичето бе обвито в черен найлон като вкаменена мумия. Той ясно виждаше издатъка, където беше носът, както и малкото „о“, оформено от слисаната уста.

Той се наведе в багажника и целуна тази уста. Това го зареди с нови, още по-силни електрически трепети. Взе тялото на ръце, а мъртвото тегло накара масивните мускули на ръцете му да изпъкнат. Няколко секунди слуша тишината, след което тръгна към пясъчния език на брега. Движенията му бяха бавни и уверени. Наподобяваше безбожното творение на Франкенщайн, изчезващо в нощта.

Пясъкът по крайбрежието беше устойчив, но колкото повече се приближаваше към морето, толкова повече затъваше, като мокрите частици се слягаха и разместваха, за да понесат теглото му. Два пъти едва не се спъна, но мъртвото тегло, което носеше, му помагаше да поддържа равновесие.

Десет минути по-късно студената морска вода най-накрая достигна стомаха му. Той чувстваше измамната й сила, докато задържаше тялото над повърхността с едната си ръка и разкъсваше найлона с другата.

Тя го зяпна от чувала, едното й безжизнено око сякаш бе взряно в луната над рамото му. Другото й око липсваше и в празната очна ябълка се събираше вода, която се плискаше и стичаше надолу по сивата й скула. Морската вода изми остатъците от кръв от тялото и разкри бял белег, който започваше от плитчината на гърлото и се спускаше до средата на гръдния й кош: следа от разрез, направен от вещи и жестоки ръце.

Изведнъж и без предупреждение той бе залят от кръщелна вълна, която открадна тялото от ръцете му. Той опита да си го върне, но загуби равновесие в придошлата вода.

Няколко секунди по-късно тя си бе отишла. Най-накрая свободна.