Сам Милър
Тъмното място (36)

Тридесет и пета глава

„Всички несгоди на хората идват от един източник и той е неспособността им да стоят спокойно в стая.“

Блез Паскал, „Мисли“

На следващата сутрин Карл и Лин чакаха нетърпеливо в кабинета на Уилсън.

— Минава десет. Къде, по дяволите, се бави брат ти? Обеща, че ще ни информира веднага след като докарат Хана в участъка — оплака се Карл и сръбна от хладкото кафе.

— Винаги си мислиш, че това ще се случи с детето на някой друг — каза Лин, без да обръща внимание на неговите протести. — Никога с твоето.

— Не можем да държим децата си вързани в задния двор, Лин, иначе отрепките като Хана ще спечелят.

— Ами ако не е Хана? Какво ще правим тогава, Карл?

— Той е — отвърна Карл, а гласът му бе изпълнен с увереност, която не чувстваше.

Лин извади запалка и кутия цигари, измъкна една цигара и предложи на Карл, без да обръща внимание на табелката „Пушенето забранено“ на бюрото на Уилсън.

— Аз ги…

Усети миризмата на тютюн от отворената кутия. Прекрасен аромат. Взе една цигара и я мушна в устата си. Беше дяволски сладка.

Само една, за да си успокоя нервите.

Запалката на Лин се изложи първия път, но при втория пламъчето изскочи. Тя запали цигарата си и го поднесе към лицето на Карл.

— Отказах ги — рече той, извади цигарата от устата си и я върна в кутията.

— Шегуваш се? О, Карл, извинявай. Не знаех.

Лин изглеждаше смутена.

— Не се притеснявай. Просто се изпитвах.

— Това е чудесно — каза Лин, дръпна си от цигарата и издиша кълбенце токсичен дим във въздуха. — Иска ми се и аз да можех.

— Защо се усмихваш?

— Променил си се.

— Аз? Ха! Не мисля.

— Не, говоря сериозно. Нещо, което не мога да напипам, но си се променил.

— Трябва да кажа на Наоми… — рече той и изведнъж се почувства неловко. — Аз…

— Извинявай, че се подигравах с името й. Много детинско от моя страна — каза Лин и извърна поглед. — Имахме нещо с теб, Карл. Нали? Преди години. Обичахме се.

— Разбира се, че се обичахме. Защо иначе щяхме да си досаждаме толкова дълго един на друг?

— Аз… аз винаги съм смятала, че бракът ни ще е вечен; като скала.

— Аз също. Но скалата се отчупи и падна в морето — усмихна се Карл и успя да разсмее Лин, въпреки ужасните обстоятелства, които ги бяха събрали в тази стая.

— О, Карл, така ми липсваш. Липсва ми начинът, по който ме караше да се присмивам на живота. Знаеш ли?

— Трябва да пусна една вода, Лин — рече Карл и се изправи, нетърпелив да сменят темата. — Това кафе мина през мен като киселина.

— Не се бави. Марк може да дойде всеки момент.

Докато прекосяваше коридора към тоалетната, Карл мина покрай двама униформени полицаи. Те му кимнаха сковано.

Вече в тоалетната, на Карл му трябваха няколко секунди, за да си поеме дъх и да разплете заплетените си мисли. Спокойно. Бавно и спокойно. Всички тези посещения в участъка през годините носят своите дивиденти. Познаваш тези коридори като дланта си.

Карл подаде главата си през прага и се огледа наляво и надясно, след което се изстреля напред. Бързо препусна надолу по коридора и първо зави наляво, след това надясно и се озова в неприветлива стая, замаскирана като чакалня. Навсякъде бяха разпилени мръсни чаши и нахапани сандвичи. За щастие, нямаше никого. Карл бързо отвори една врата и се насочи към своята цел.

Видя два правоъгълника зелена светлина, увиснали в полумрака над две врати.

Още не са започнали. Коя стая ще използват?

Изведнъж по коридора към него долетяха далечни гласове. Мамка му! Избери врата. Бързо!

Карл се вмъкна тихо в една от стаите и приветства красивия мрак вътре, като в същото време опита да успокои дишането си.

Гласовете станаха по-силни. Изведнъж някой натисна дръжката на вратата.

Карл спря да диша. Цялото му тяло омекна от напрежението. Вратата бавно се открехна.

— Не, ще използваме стая „Б“ инспектор Чамбърс — чу се гласът на Уилсън.

— ОК, сър — беше отговорът и вратата се затвори.

Карл веднага освободи събралия се в белите му дробове въздух и застана пред огледалото-прозорец. В стаята имаше само четири стола и нищо друго. Карл бе научил именно от Уилсън, че крещящата липса на маса бе част от психологическата игра, която се играеше в стаята. В такава клаустрофобична среда махането на масата бе като махането на бариера, като по този начин водещият разпита се надяваше да бъде възприет като приятел.

Вратата на другата стая за разпити изведнъж се отвори и разкри усмихнатия Хана и един уважаван адвокат на име Джеймс Джонсън. След тях влязоха Уилсън и Чамбърс.

Очите на Хана бяха черни цепки.

Чудя се колко злощастни жертви са гледали в тези очи, преди да бъдат убити без съжаление и милост, копеле такова? И какви са тези белези на лицето ти? Изглежда някой е откъснал голямо парче от теб. На Карл му се стори, че белезите по лицето на Хана са пресни. На не повече от няколко дни.

Карл натисна един малък зелен бутон под прозореца и гласът на Уилсън проникна в стаята през чифт малки високоговорители, закрепени за стената.

— Господин Хана. Това е инспектор Малкълм Чамбърс. Той ще проведе интервюто. Аз ще наблюдавам. Това устройва ли ви?

Хана кимна.

— Разбира се. Знам, че само вършите работата си, инспектор Уилсън. Както казах, преди да дойда…

— Не казвай нищо повече, Робърт — прекъсна го Джонсън и подаде лист хартия на Чамбърс. — Това е клетвено показание, в което моят клиент ви уверява, че това ще бъде единственото му клетвено показание пред полицията. Ако искате, можете да го арестувате по това скалъпено обвинение, но аз ви гарантирам, че ще бъде освободен под гаранция след най-много час. Сигурен съм, че знаете колко важен човек е господин Хана в бизнессредите и полицейските фондове?

Чамбърс погледна към безизразното лице на Уилсън, преди да отвърне:

— Да… разбира се, че знаем, господин Джонсън, и оценяваме този факт. Нямаме никакво намерение да арестуваме господин Хана; просто ще му зададем няколко въпроса относно това къде е бил през определени нощи на миналия месец.

— Моят клиент няма да отговаря на никакви въпроси, свързани с…

— Нямам нищо, Джеймс — намеси се Хана. — Нямам нищо против да отговоря на няколко въпроса относно това къде съм бил, стига това да помогне на полицаите да си вършат работата.

— Моля те, Робърт, като твой адвокат, аз те съветвам да не отговаряш на никакви въпроси и да не казваш нищо, с изключение на това, което обсъдихме…

Хана вдигна ръка и спря словесната тор, сипеща се от устата на Джонсън.

— Не се притеснявай, Джеймс. Не крия нищо.

Примирен, Джонсън се обърна към Чамбърс:

— ОК, но без записи. Ясно ли е?

Чамбърс погледна Уилсън.

— Съгласни — отвърна Уилсън.

— Инспектор Чамбърс? — каза Хана и се усмихна. — Въпросите ви, ако обичате.

— Да, благодаря ви, господин Хана — отвърна Чамбърс и извади бележник от джоба си. — Можете ли да ми кажете къде сте бил на единадесети миналия месец?

— Хммм. Труден въпрос. А вие можете ли да си спомните къде сте бил, инспекторе?

— Моля ви да отговаряте на въпросите, господин Хана — каза Уилсън.

— Да, прав сте. Извинявайте, инспекторе. Дайте ми минутка да помисля… О! Разбира се! Как можах да забравя? Бях на благотворително събитие.

— Можете ли да ни дадете някакво име, за да потвърдим това? — попита Чамбърс.

— Да, разбира се. Мога да ви дам много имена. Иън Финеган, като за начало. Както и, разбира се, съдия…

— Иън Финеган? — повтори Чамбърс и пребледня. — Началникът на полицията?

— Ами да. Защо? Някакъв проблем ли има?

— Какво? Не. Не, разбира се, че не — отвърна Чамбърс смутено и погледна към Уилсън.

Лицето на началник-инспектора си оставаше безизразно, за разлика от лицето на Карл, което трепна по особен начин при споменаването на името на Финеган.

— Следващият ви въпрос, инспектор Чамбърс? — попита Хана.

— Ъъъ… да, сър. Чакайте да видя… — изпелтечи Чамбърс и разлисти бележника си напосоки.

Карл не знаеше какви въпроси си бе подготвил Чамбърс, но те със сигурност не бяха тези, които задаваше сега, съдейки по отвратителния му сервилен тон.

— Попитай го защо лицето му е надрано, глупако — прошепна Карл.

Като по магия, Уилсън се обади:

— Тези рани изглеждат сериозни, господин Хана. Можете ли да ми кажете какво се е случило? Как сте ги получили?

— Какво… о! Тези? — попита Хана с усмивка и докосна драскотините. — Синьото момче е виновно за тях.

— Синьото момче?

— Котаракът ми. Порода „Руска синя котка“. Обикновено се държи прилично, но преди няколко дни ме нападна, както си почивах в леглото. Сигурно защото наскоро трябваше да го заведа да го кастрират.

— Кастрират? — попита Чамбърс.

Хана бавно и целенасочено изпружи врат и погледна към двупосочното огледало.

— Да му отрежат топките.

Чамбърс трепна. Уилсън не реагира.

Зад огледалото думите на Хана накараха лицето на Карл да почервенее. Копеле такова!

През следващите двадесет минути Карл слушаше вялите въпроси на Чамбърс и гледаше безучастната физиономия на Уилсън, едва сдържайки къкрещия в стомаха му гняв.

— Защо направо не го разцелуват — процеди през зъби Карл и бързо излезе от стаята.

 

 

— Карл? Къде се забави толкова? — попита разтревожено Лин, когато Карл влезе в стаята. — Какво е станало? Изглеждаш блед.

— Нищо ми няма. Сигурно съм ял нещо развалено.

— Плъзнал е някакъв вирус. Сигурно е това.

— Права си. Нещо гадно ме е полазило — отвърна Карл и отиде до отворения прозорец да подиша малко чист въздух. — Тази шибана жега няма ли да свърши най-накрая?

Пет минути по-късно Уилсън влезе в стаята.

— Е? — бързо попита Лин. — Какво откри, Марк?

Уилсън отиде до бюрото си, напълни една чаша с вода и отпи, преди да отговори.

— Не много. Даде ни имена на хора, с които е бил на определени дати. Разбира се, първо ще проверим всяко едно от тях, преди да…

— Разбира се — прекъсна го Карл.

— Какво имаш предвид? — изръмжа Уилсън.

— Много добре знаеш какво!

— Карл! Марк! За бога, спрете с тези глупости! — извика Лин. — Какво ви става и на двамата?

— Какво ми става? — излая Карл. — Попитай брат си защо се умилкваше на Хана в стаята за разпит.

— Откъде, по дяволите, знаеш как съм… — започна Уилсън, но после млъкна. — Ти… ти си бил в другата стая.

— Наистина ли вярваш, че това копеле е получило драскотините по лицето си от някакъв котарак?

— Глупак такъв! Знаеш ли какво си направил, като си подслушал интервю със заподозрян? Изложил си на риск цялото разследване!

— Глупости! Неотдавна ме пускаше в стаите за разпит да слушам заподозрени, но само ако чувах това, което ти изнасяше!

— Ти искаш да постигнеш пирова победа, Кейн, но ние се целим много по-високо. Знаеш ли колко важна е стаята за разпити? Разбира се, че не знаеш! Трябва внимателно да изберем точно тези думи на заподозрения, които после да свържем с веществените доказателства за престъплението. От критична важност е тези думи да бъдат ясно изразени, точни и неопетнени, за да може мотивът, физическата възможност и времевата ос да бъдат установени и доказани в съда.

— Мамка му, нещата наистина са се променили от дните, когато и ритник в топките стигаше.

— Наистина се мислиш за голям умник, а?

— Мисля се за достатъчно умен, за да знам кога не трябва да бъда.

— Добре тогава, умнико, помисли за това — рече Уилсън и гласът му изведнъж стана студен като лед. — Ако арестувам Хана и го хвърля в затвора, а после се окаже, че наистина той е отвлякъл Кейти и е действал сам, кой ще я храни и кой ще й дава вода? Няма да е той. Той ще бъде под ключ. Това ли искаш наистина?

Карл се вцепени. Той отчаяно опита да си спомни поне една от мислите, които се надпреварваха за внимание в главата му само допреди секунда. Нищо. Паника? Точно това беше — просто мозъкът му бе отказал да функционира.

— Аз… — заекна Карл.

— Струва ми се, че направи достатъчно глупости за един ден, Кейн. Знаеш пътя навън.