Сам Милър
Тъмното място (38)

Тридесет и седма глава

„Войниклъкът, скъпа мадам, е изкуството на страхливците, които нападат безмилостно, когато са силни, и бягат от битка, когато са слаби. Това е тайната на успешното воюване. Изправи се срещу врага, когато той е в неизгодно положение, и никога, в никакъв случай не се изправяй срещу него на равни начала.“

Джордж Бърнард Шоу, „Оръжията и човекът“

Карл седеше в кабинета на Уилсън и се преструваше на спокоен, докато гледаше как Лин разкъсва брат си на парчета.

— Как, по дяволите, можеш да седиш там, Марк, и да ми казваш, че не си намерил нищо! — крещеше Лин, завирайки се в измъченото лице на Уилсън.

— Защото не намерихме нищо, по дяволите! Може би, ако някой не беше нахлул с взлом в дома му, Хана нямаше да се почувства заплашен и да премахне всички инкриминиращи улики! — отвърна Уилсън и погледна Карл.

— Или някой от участъка му е казал — рече Карл спокойно.

— Иска ти се да е така, нали, Кейн? Само приказваш, но не мислиш. И винаги се опитваш да изкараш нещата така, че полицията да е виновна, нали?

— Струва ми се, че не си търсил достатъчно внимателно, Марк — обвини го Лин.

— За бога, Лин! Полицаите ми изследваха всеки сантиметър от затвора, бяхме там цели три дни. Дори отвориха всички прокопани тунели за бягство, просто за всеки случай. Какво повече мога да направя?

— Можеш да намериш дъщеря ми! Това можеш да направиш! — извика Лин и неочаквано избухна в сълзи. — Просто… просто я намери.

— Успокой се, Лин — утеши я Карл, приближи се до бившата си жена и я прегърна. — Спокойно, момиче… поеми си въздух. Точно така… спокойно…

— О, Карл, какво… какво можем да направим?

— Нещо. Вече съм решил какво. Хайде, ще те закарам вкъщи.

— Дано това нещо да не включва нарушаване на закона, Кейн — каза Уилсън и му препречи пътя. — Ако е така, няма да получиш нито разрешение, нито подкрепа от мен. Предупреждавам те предварително.

Фитил от изпепеляващ гняв започна да гори от пръстите на краката му и мина през цялото тяло на Карл, след което възпламени барута в мозъка му. Той загаси пламъка тъкмо навреме, за да предотврати експлозията.

— Нямам нужда нито от твоето разрешение, нито от подкрепата ти, Марк — отвърна Карл спокойно. — Може би съвсем скоро ти ще си този, който ще има нужда от моята подкрепа.

— Твоята подкрепа? Ха! Не ме карай да се смея, Кейн. Защо ще ми трябва твоята подкрепа, сега или когато и да било?

Карл се насили да се усмихне и отвърна:

— Една малка птичка ми каза, че Филипс си е получил пенсията. Чудя се защо. А може би не е за чудене. Може би вече знам причината. Помисли за това, Марк, следващия път, когато забравиш да погледнеш през рамо. Сега се разкарай от пътя ми.

Уилсън пребледня, но им направи път, след което се тръшна в един стол.

Карл внимателно затвори вратата на кабинета му.