Сам Милър
Тъмното място (19)

Осемнадесета глава

„Странна работа е това, да разсмиваш свестни хора.“

Молиер, „Критика на Училище за жени“

— Карл? Карл?

Гласове в главата. Водовъртеж от осакатени мисли. Напоследък ми се случва често.

— Карл? Карл? Чуваш ли ме?

— А?

Ужасна божа. Чувствам се като след железопътна катастрофа.

— Карл?

— Къде… съм?

— Карл!

— Наоми?

— О, Карл — прошепна Наоми и се хвърли отгоре му. Той се опита да я прегърне, но ръцете му отказаха да се подчинят. Не можеше да познае къде се намираше.

— Къде… къде съм, Наоми?

— Шибано копеле такова, Карл Кейн! Никога повече не ми причинявай това! — възкликна тя и целуна смазаното му лице. — Изплаши ме до смърт.

— Ти… току-що използва думата „шибано“, Наоми Къркпатрик. Това е… това е първият път, когато те чувам да псуваш така. Какво ти… става?

— Сигурно ми влияеш. Бих могла да те убия заради това, на което ме подложи.

Карл отчаяно се опита да улови поне едно късче информация от кръглата нула, която кръжеше в ума му. Единственият образ, който изникна пред очите му, бяха замразени пилета „Мой Парк“, които летяха към него от всички посоки.

— Още не си отговорила на въпроса ми, Наоми. Къде, по дяволите, се намирам?

— В болница.

— Какво? Знаеш, че мразя болници. Изведи ме веднага… оххх… — той измести тежестта от болезнените си ребра. — Ребрата ми? Счупени ли са?

— Не са, слава богу. Но сериозно натъртени. Докторът каза, че си имал късмет…

— Да. Късмет е бащиното ми име… оххх — простена Карл и се измъкна от леглото. — Къде са дрехите ми? Донеси ги, Наоми. Махам се от тук.

— Но докторът каза…

— Майната му на доктора. Няма той да плаща болничните сметки, нали? Къде са дрехите ми?

С очевидна неохота, Наоми отвори вратичката на едно миниатюрно метално шкафче до леглото и започна да вади дрехите на Карл.

— Няма да ходите никъде, господин Кейн — отсече сестрата, която се бе появила в мига, в който босите крака на Карл докоснаха пода.

— Отивам си вкъщи, сестро, и не можете да ме спрете. Наоми? Дай ми тези панталони.

— Карл, послушай сестра Уилямс. Моля те — отвърна Наоми, прегърнала вързопа с дрехи.

— Били сте много тежко пребит, господин Кейн.

— Стига бе!

— Имате възможна фрактура на брадичката.

— Не искам фактура, благодаря.

— Престани да се правиш на умник, Карл — сгълча го Наоми.

— Трябва да останете под наблюдение поне един ден, господин Кейн, в случай че открием вътрешно кървене.

— Оценявам загрижеността ви, сестра Уилямс, и всичко, което сте направили за мен, но ако не си тръгна веднага, вътрешното кървене ще е за портфейла ми. Наистина трябва да тръгвам.

— Но… но полицията? Искат да ви разпитат, за да им дадете информация за вашия нападател.

— Кажете им, че е имал дълга руса коса, крилат шлем и огромен чук и се казва Тор. Точно той ми го начука.

Сестра Уилямс изглеждаше шокирана.

— Моля простете невежеството му, сестра Уилямс — помоли я Наоми. — Държи се като малко дете, като твърде разглезено малко дете.

— Наоми, за последен път — отвърна Карл — ще ми дадеш ли тези панталони, или ще се наложи да изляза от тук гол от кръста надолу?

 

 

— Успя ли да го видиш добре, Карл? — попита Наоми и му помогна да седне на дивана до прозореца. Следобедното слънце разкрасяваше иначе печалната обстановка в апартамента.

— Ами… може би е бил „Кембъл“^[1], защото ръцете му бяха твърди като консерви — намръщи се Карл. — Би ли ми подала тези болкоуспокояващи, миличка? И чаша „Хенеси“, която да отмие вкуса на болница от устата ми.

— „Хенеси“ и болкоуспокояващи? Няма да стане. Ще ги вземеш с вода или на сухо.

— Обичаш да ме измъчваш, нали?

— Открадна ли нещо?

— А?

— Провери ли дали ти е откраднал нещо?

— Ще направя това по-късно, първо искам да…

— Аз проверих. Не е взел нищо. Това не е ли странно — крадец, който да не вземе нито портфейла, нито мобилния ти телефон?

— Кой е частният детектив тук, Наоми? Да не би да искаш да вършиш моята работа? — отвърна Карл и се насили да се ухили, като същевременно облиза подутата си устна.

— Това отговор ли е?

— Виж, той беше… сигурно се е подплашил, когато те е чул да отваряш вратата. А сега би ли ми дала болкоуспокояващите, ако обичаш? Започваш да се държиш като Кати Бейтс в „Мизъри“.

— Не обиждай интелигентността ми. И двамата знаем, че не е бил крадец, Карл.

— Така ли?

— Белфаст е станал толкова опасен — каза Наоми, напълни чаша с вода от мивката и я подаде на Карл заедно с две болкоуспокояващи хапчета.

На подпухналото му лице се появи лукава усмивчица.

— Имаш предвид сравнено с дните, когато ИРА и британската армия се трепеха по улиците? Днес най-ужасното нещо, което може да ти се случи по улиците на Белфаст, е да попаднеш на фенове на „Уестлайф“ или „Бойзоун“. Всъщност, да си призная честно, не мисля, че те са особено подобрение.

— Говоря сериозно, Карл.

— Голяма ирония, а? Бомбите и престрелките бяха ежедневие, но ние се чувствахме по-сигурни, отколкото сега с тези глутници от крадци и главорези, които се нахвърлят върху всяко нещастно копеле, което им се изпречи на пътя.

— Трябвало е да те познава, Карл. Не е било случайно.

— Не успях да те заблудя, а?

— Виж какво. Искам да ти кажа нещо. Но не се ядосвай, ОК? — Наоми го погледна смутено. — Нали знаеш, че родителите ми мислят скоро да се пенсионират?

— Спомена ми — отвърна Карл, пъхна болкоуспокояващите в устата си и сръбна глътка вода.

— Ами… можем да поемем техния бизнес.

Карл се изкашля силно. Едва не изплю хапчетата.

— Имаш предвид мотела в Дерибег?

— Защо не? От твоята уста звучи като съдба, по-лоша от смъртта.

— Да не се казвам Базил?

— Какво?

— Можеш ли да си представиш аз да ръководя мотел? Ще стане като във „Фолти Тауърс“, пълна катастрофа. Моля те, не ме разсмивай. Боли твърде много.

— Не, няма да бъде катастрофа. Ще си страхотен, страхотен си във всичко, което правиш.

— Да не си изпила шишето „Бакарди“? Ако смяташ, че това, редовно да ми скъсват задника от бой, ме прави страхотен, тогава си права, аз съм ненадминат.

— Поне няма да се тревожа всеки път, когато излизаш навън и няма да се чудя какво е станало всеки път, когато закъсняваш вечер — каза Наоми и извърна поглед.

— Защо, по дяволите, плачеш?

— Не плача! — възмути се тя и бързо избърса очите си. — Уморена съм. Това е всичко!

— Ела тук — рече Карл и потупа дивана.

— Какво?

— Хайде. Седни до чичко Карл. Вече чувствам ефекта на болкоуспокояващите, които ми даде. След минутка ще съм заспал. Сигурна ли си, че са били болкоуспокояващи?

Наоми седна и Карл я придърпа до себе си и целуна очите, нослето и устата й.

— Обичам те толкова много — каза той. — Щом така искаш, ще си стегнем багажа и ще напуснем този мръсен стар град. Какво ще кажеш, малката?

— Ти няма да си щастлив — рече тя и отново започна да подсмърча. — Обичаш Белфаст, независимо от това, че постоянно го плюеш и ругаеш.

— Ха! Наистина си излочила „Бакарди“-то, скъпа моя. Мразя тази стара курва с цялото си сърце. С удоволствие ще й обърна гръб.

Карл се погледна в огледалото на масичката и бе шокиран от това колко изнурен изглеждаше. За щастие хапчетата бяха започнали да действат и притъпиха чувствата му.

„Прокълнат съм да остана тук завинаги. Роден, израснал и умрял в Белфаст“, бяха последните му мисли, преди сънят да го надвие.