Сам Милър
Тъмното място (48)

Четиридесет и седма глава

„Плътен, черен облак се завихри пред очите ми и аз бяха сигурен в ума си, че в този облак, невидимо, но готово да нападне ужасените ми сетива, дебнеше всичко, което бе непознато и чуждо, чудовищно и зло във Вселената“

Артър Конан Дойл, „Дяволският крак“

Брендън вървеше бавно през тунела, а дясната му ръка висеше безполезна до тялото. Кръвта бликаше обилно от зейналата рана и главата му се въртеше. Зачуди се колко време има, преди да изпадне в безсъзнание? Вече не чувстваше болка, което бе много показателно и можеше да означава само едно — припадъкът бе съвсем близо.

Изведнъж чу нещо, но за съжаление го чу твърде късно. „Глупаво копеле такова“ помисли си той, но преди да има време да помисли нещо друго, метална стрела прониза десния му крак.

— Аааахххх!

Брендън усети как прясна кръв се стича надолу по крака му и затопля кожата. Лявата му ръка се вдигна инстинктивно и притисна раната. С облекчение видя червената пръска на стената зад гърба си. Това означаваше, че имаше изходна рана и че стрелата бе пробила от другата страна на крака му.

Брендън инстинктивно падна на едно коляно и се притисна плътно в стената, задъхан. Секунда по-късно втора стрела се заби в тухлите над главата му.

— Не уцели, копеле такова! — извика Брендън и се засмя като полудял. — Страхуваш се от мъже, нали? Затова ръцете ти треперят. Но сега не се биеш с изплашени малки момиченца, извратено копеле тако…

Стрела профуча покрай веждата на Брендън, на милиметър от окото му. Накара го да замълчи, но само за няколко секунди.

— Хайде, Хана! Само това ли можеш? Дори един педофил като теб трябва да може повече…

— Мога и още как — изсъска Хана и се надвеси над Брендън със скалпел в ръка. Притисна го във врата му. — Ти ще бъдеш първи, после е ред на прекрасната Кейти. Искам Кейн да види всичко, преди да умре. Обвинявай него за нещастната си съдба. Той сам си е винов… аааа-ааах!

— Сега, Карл! Сегаааааа! — извика Брендън, вдигнал запалената осветителна ракета в ръката си, заслепявайки Хана. Изведнъж целият тунел бе осветен като операционна зала. Голият Хана крещеше и дереше с пръсти очилата си за нощно виждане, сякаш някой бе лиснал киселина в лицето му.

Карл се втурна надолу по тунела, с вдигнат револвер. Спря точно до пищящия Хана.

— Застреляй го, Карл! — изрева Брендън. — Сега, когато имаш възможност. Застреляй копелето!

Карл се разтрепери силно, но насочи оръжието към главата на Хана и дръпна петлето.

Хана продължаваше да дере очите си и да пищи.

Карл стреля веднъж и писъците спряха.

— Свърши се… — рече Карл и отпусна револвера. Бутна зашеметения и разтреперан Хана на земята до Брендън.

— Никога няма да свърши — каза Брендън с глас, който бе почти шепот. — Не разбираш ли, Карл? Хана има твърде много власт. Няма да лежи нито един ден в затвора. Ще го пуснат и той просто ще чака подходящия момент, за да продължи тази лудост. Няма лек за същества като него. Не разбираш ли?

— Нямам решение за това.

— Аз имам! — извика Брендън, измъкна револвера от ръцете на Карл и го насочи към Хана. — Няма да го пусна да ходи свободен по улиците, Карл, да убива и измъчва малки момиченца. Това е неговият край. Вземи Кейти и се махай оттук.

— Не го прави, Брендън — помоли го Карл. — Ще съжаляваш за това до края на живота си.

— Нямаш много време, Карл — рече Брендън и извади малък пакет от раницата, паднала на пода. — Това е с плочица, чувствителна на натиск. Така е нагласена, че да избухне, щом махна пръстите си от нея.

— Какво… какво, по дяволите, смяташ да правиш с това?

— Искам да изкараш Кейти оттук! Всеки момент ще загубя съзнание. Щом това стане, цялото това място ще хвръкне във въздуха.

— Моля те… моля те, Брендън. Не прави това. Имаш прекрасна съпруга, която много те обича. Не й причинявай това.

— Клеър почина отдавна, Карл — каза Брендън. Гласът му изведнъж бе станал тих и тежък. — Малко след погребението на Патриша, когато все още бе в тежко състояние заради огнестрелните рани, Клеър се върна вкъщи, напълни ваната с вода, влезе вътре и преряза вените на китките си.

— О, господи, Брендън… аз… толкова съжалявам…

— Сега искам да се махнеш оттук. Веднага! Вземи Кейти. Кажи й, че никога повече няма да се страхува от Хана.

— Аз…

— Тръгвай, проклет да си!

Карл протегна ръка към Брендън и каза:

— Когато се срещнахме за първи път, ти ми каза, че много би искал да стиснеш ръката на човека, убил Булдога.

Изведнъж по лицето на Брендън пробяга призракът на усмивка, а в очите му проблесна искрицата на разбирането.

— Сбогом, Брендън.

— Сбогом, Карл.

 

 

Звукът от стъпките на Карл, който тичаше надолу по тунела, отекваха почти минута. След това дойде тишината.

Останал без сили, Брендън Бърнс почувства, че ръцете му треперят.

— Още не. Още няколко минути! — рече той и стисна зъби. Нареди на ръцете си да спрат да треперят.

— Кой… кой си ти? — попита Хана, седнал срещу него, неподвижен, с блеснал поглед.

— Кой? — каза Брендън и лицето му се разкриви в измъчена усмивка. Насочи револвера към лицето на Хана. — Аз съм този, който ще ти отнеме смисъла и целта. Аз съм краят на твоя свят.

 

 

Минаха през Кръга и се насочиха към вратата в края на коридора. Карл тичаше тромаво, носейки Кейти на ръце. Дишането му ставаше все по-измъчено, а краката му бяха готови да се предадат, останали без гориво.

Хайде. Почти стигна. Въпреки че се опитваше да мисли позитивно, Карл не можеше да не се запита колко още щеше да го крепи приливът на адреналин, преди тялото му да се свлече на пода като купчина парцали? Сърцето му препускаше като полудяло. Не можеше да вкуси въздуха, който вдишваше.

След по-малко от двадесет секунди стигна вратата, изрита я и хладният нощен въздух се блъсна в изпотеното му лице. На около двадесет метра по-нататък го чакаше вратата, която водеше до страничния вход на затвора. Той примигна, за да разкара потта от очите си.

Можеш да го направиш. Съвсем близо е. Почти…

Изведнъж дворът на затвора бе окъпан в ярка светлина. Синьо. Червено. Оранжево. Шарените петна изглеждаха като светлините на прожектори, потопени в матови дъги.

— Какво, по дяволите…?

Линейка! Господи…

— Помощ! Помощ! Тук сме! Помоооощ!

Екипът на линейката се състоеше от двама мъже и една жена, които го зяпнаха изумено. До линейката спряха две полицейски коли.

— Помощ! Дъщеря ми има нужда от медицинска помощ! Бързо!

Двама от парамедиците бързо изтеглиха носилка от задницата на линейката и хукнаха към Карл. Трима полицаи изскочиха от патрулките и също се завтекоха към тях.

— Всичко е наред, господине. Всичко е наред — успокои го един от парамедиците.

— Кой… кой ви извика? Аз се обадих, но нямаше сигнал — попита Карл, докато търчеше след носилката.

— Не сме получавали обаждане за дъщеря ви, сър. Обаждането бе за този мъж — отвърна парамедикът и посочи към фигура, просната в линейката. — Бил е нападнат, гърлото му е прерязано.

Карл почти припадна, когато видя Уили, лежащ напълно неподвижно на носилката.

— Познавате ли този човек, сър? — попита един от полицаите, който изведнъж се бе озовал до Карл.

— Казва се Уили… Уилям Морган, много добър мой приятел.

— Трябва да дойдете с нас в участъка, сър, за да вземем показанията ви. Трябва да знаем какво се е случило тук.

— Казвам се Карл Кейн. Обадете се на инспектор Уилсън. Той ще ви обясни всичко, сигурен съм. Но точно сега смятам да придружа дъщеря си и най-добрия си приятел до болницата. Разбирате ли ме?

— Ами, да, предполагам, че…

Изведнъж земята се разклати.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита един от полицаите. — Слабо земетресение?

Карл погледна към затвора, поклати тъжно глава, обърна се и се покатери в линейката.

— Ще прескочи ли трапа? — попита той, гледайки неподвижното тяло на Уили.

— Кой знае? — отвърна парамедикът, а лицето му остана безизразно. — Ще бъде на косъм, дори да оживее, но ако го направи, ще дължи живота си на госпожа Блекбърн.

— Госпожа Блекбърн?

— Да. Възрастната дама от номер осемнадесет — отвърна мъжът и посочи към бабичката, застанала пред входната врата на сградата от другата страна на улицата. — Видяла как го нападат и веднага се обадила на бърза помощ.

Карл се втренчи в старицата. Същата, която Уили бе нарекъл любопитна стара кранта. Тя стоеше със скръстени ръце и гледаше сцената и събиращата се тълпа.

Няколко секунди по-късно линейката пое в нощта.