Сам Милър
Тъмното място (13)

Дванадесета глава

„Той ми е стара дружка — о, прекрасен мъж, прекрааасен мъж.“

Шон О’Кейси, „Юнона и паунът“

— Какво ще правиш с информацията, която Ивана ни предостави вчера? — попита Наоми, седнала с вдигнати на дивана крака, стиснала брой на модното списание „Северна жена“.

— Не мога да направя нищо друго, освен да я съобщя на ченгетата, което направих рано тази сутрин, докато ти хъркаше, а красивата ти малка главица бе разкъсвана от махмурлук — отвърна Карл и й подаде голяма чаша горещо кафе. — Съобщих информацията от името на анонимен, загрижен гражданин, използвайки най-добрата имитация на Хъмфри Богарт, на която съм способен, за да маскирам гласа си.

— Не си се обадил лично на Уилсън? — попита Наоми озадачено. — Предположих, че…

— Никога не бива да предполагаш. Предположенията са за хора, които не знаят.

— Много смешно. Аз също гледах „Мълчанието на агнетата“.

— Е, това е белфастката версия — ухили се Карл.

— Какво става между теб и твоя шурей, Карл? Нещо не е наред.

— Бивш шурей. Семейна вражда. Това е всичко. Колкото по-рядко се виждаме, толкова по-добре. Между другото, преди около час говорих с Хикс и го попитах какво смятат да правят с информацията ми. Според него ченгетата нямало да предприемат абсолютно нищо.

— Сериозно ли говориш?

— Казали му, че господин Робърт Хана бил миролюбив член на обществото и уважаван бизнесмен и общо взето се изсмели на намека, че можело да е замесен в нещо толкова ужасно като отвличане и убийство.

— И дори няма да отидат на адреса, който ни даде Ивана?

— Господин Хана бил щедър спонсор, който всяка година правел дарения на ежегодния полицейския бал.

— Хем полицейски, хем бал?

— Започваш да ме плашиш, Наоми.

— Така ли?

— Започваш да мислиш точно като мен.

— Великите умове мислят еднакво, нали така?

— Виж, ще изскоча навън за малко — каза Карл и посегна към якето си.

— Напоследък често изскачаш навън за малко — отвърна Наоми.

— Това казал единият нудист на другия.

— Много смешно. И къде по-точно ще ходиш?

— Отивам да се видя с господин Смит, скъпа моя — отвърна Карл, усмихна се и й залепи една целувка на бузата. — Ще се върна до час. А ти се наслаждавай на прекрасното кафе „Рио“. Похарчих сума ти пари за него.

— Внимавай… моля те.

Секунди по-късно Карл излезе, като не носеше нищо друго, освен себе си. Трябваха му пет минути, за да намери малкия, незабележим магазин на улица „Бридж“, притиснат от долнопробно кафене от едната страна и порутена пекарна от другата. Пред магазина имаше голяма табелка, на която пишеше: „Ние отваряме вратите, които другите не могат.“

Карл влезе и веднага забеляза мъжа в далечния ъгъл. Той бе обърнат с широк гръб към Карл, приведен над работата си, а от двете му страни хвърчаха искри. Всичко бе покрито с прах и горещината в магазинчето бе невероятна. Огромното туловище на мъжа сякаш изсмукваше целия кислород от стаята.

— Не прави нищо глупаво, старче, и никой няма да пострада — изръмжа Карл и се облегна на тезгяха. — Насочил съм пистолет в гърба ти. Жената или парите. Изборът е твой.

Искрите спряха да танцуват. Широкият гръб на мъжа се измести.

— Ще ти дам парите, но само при условие че вземеш и жената. Тя е горе, бръсне си брадата — рече мъжът и бавно се обърна. Имаше едрото, масивно тяло на бивш боксьор и лицето му бе осеяно с малки белези. Освен това някои от зъбите му липсваха и счупеният му нос бе напълно безполезен.

Карл се ухили.

— Как върви занаятът, Уили?

— Пребледнявам от ужас всеки път, когато чувам този въпрос да излиза от устата ти, Карл. Защото винаги следва някаква молба — рече Уили Морган и се обърна с лице към Карл. В ръката си държеше готов ключ.

— Как е Изабел?

— Не съм говорил с нея от една седмица, не искам да я прекъсвам — отвърна Уили и се пресегна за цигарите си. Предложи на Карл, а след това постави една между показалеца и средния си пръст. Държеше цигарата доста префърцунено за такъв широкоплещест мъж.

— Откакто отказах цигарите, започнаха да ми предлагат през пет минути — оплака се Карл и отклони предложението. — Как понасяш тази жега? Свалих едно кило само докато те чаках да се обърнеш.

— Все още чакам да чуя молбата ти — каза Уили подозрително и се почеса по късата сребърна брада, с която завършваше износеното му лице. Затърси нещо в джоба си и извади запалка. Запали цигарата.

Карл чу как пламъкът започна да поглъща хартията и тютюна с апетитно пращене и това го накара да зажадува за старите дни, когато се отдаваше на това пагубно за белите дробове удоволствие.

— Имам нужда от услуга.

— Знаех си — каза Уили и поклати глава, след което си смукна от цигарата. — Какво?

— Може би ще трябва да нарушиш закона — призна Карл. — Не, не се изразих правилно. Ще трябва да нарушиш закона.

— Откъде знаеш, че не съм се променил от последния път, когато ме видя? Може би съм станал примерен гражданин.

— Времето се мени, Уили, но не и ти — отвърна Карл с усмивка.

— Летиш много близо до слънцето за човек, който щеше да става ченге и чийто шурей е началник-инспектор. Някой ден задникът ти ще се разтопи, точно като Икар. Знаеш това, нали?

— Благодаря ти за мъдрите думи, Сократе.

— Я ми кажи, какви са тези неща, които чувам, че преди няколко месеца си лежал в болница? Някаква операция?

— Какво? — рече Карл и почувства как лицето му почервенява. — Ами… не беше нищо сериозно. Просто преглед.

— Чух, че била операция за махане на хемороиди — рече Уили и погледна Карл право в очите.

— Мамка му. Нищо ли не може да остане тайна в този град?

— Е?

— Е какво?

— Как са? Твоите хемороиди?

— Ако толкова искаш да знаеш, ще ти кажа — малко са като Тери Уоган^[1]: изобщо не са смешни и понамирисват на лайна — отвърна Карл. — А сега защо не ми предложиш чаша от твоето прословуто кафе — от онова, което използваш вместо катран.

— Обърни табелата и заключи вратата. Достатъчно работа за днес.

— О, почти щях да забравя — каза Карл и обърна табелата на вратата. — Да ти се намира един за еднократна употреба?

Веждите на Уили подскочиха.

— Само ако се налага.

— Налага се.

— Защо ми се струва, че заради теб ще се насадя на нещо гадно — въздъхна Уили — и се басирам, че няма да е задникът ми.

Карл изгледа как Уили се скрива в задната си стаичка. Появи се минута по-късно с дървена кутия.

— Нещо по-впечатляващо от кутия, ако обичаш — каза Карл и се отпусна на един висок стол до тезгяха.

— Виж това бебче — подкани го Уили, отвори кутията и посочи револвера вътре. — Не е ли красавец? Колт „Питон“, 357-ми калибър, Ролс Ройса на револверите заради превъзходната изработка, висококачествените части, отличната точност и плавното движение на спусъка. Това е версията със седем и половина сантиметровото дуло, предпочитано от ченгета под прикритие и частни детективи със съмнителна репутация в добрите стари Съединени щати — можеш да се чувстваш като у дома си в тази компания.

— Непроследим?

— Безнадеждно. Серийният номер е изпилен. Откраднат преди около три години от къщата на ченге. Очевидно е бил толкова унижен, че дори не е докладвал кражбата — отвърна Уили и се усмихна тайнствено.

Карл вдигна оръжието с дясната си ръка и палецът му натисна острия бутон, който освобождаваше барабана. Нежен натиск от пръстите на лявата му ръка освободи барабана от металния му търбух и разкри неговото съдържание. Светлината се отрази в месинговите пръстени на куршумите, пъхнати в своите метални затвори.

— Държиш го зареден? — попита Карл изумено.

— Ти би ли държал кола без бензин?

— Добър отговор. Какво друго имаш за мен в твоята торба с подаръци?

— Ето. Надникни в училището. Виждаш ли спящите учители?

— Учители?

— Учат хората, които имат нужда от урок — отвърна Уили и се ухили.

Карл надникна в кутията и видя три мрачни на вид предмета, допрени един до друг като мумифицирани трупове.

— Палки? — възкликна Карл.

Уили извади една от черните палки и я плесна силно в дланта на месестата си ръка.

— Това са най-добрите учители в града. Освен това не са обикновени палки. Това са оръжия за нанасяне на телесни повреди, използвани от военни, охранители и ченгета по целия свят. Професионална изработка — направени са от гладка черна волска кожа, обвита около стоманено ядро. Производителите съветват да се ползват с повишено внимание. Направо да ти стане смешно. Когато удряш някой с едно от тези бебчета, едва ли ще си обвил палката в памук или ще бъдеш с повишено внимание. Това е, за да си покрият задниците, разбира се. Отговорността е твоя.

— Сигурно имаш акции в компанията, за да ги описваш с такъв ентусиазъм.

— Просто ти казвам, че само защото не изстрелват куршуми, това не означава, че са по-малко смъртоносни от един револвер.

— Защо три? Не са ли еднакви?

— Всички пистолети еднакви ли са?

— Разбира се, че не.

— Ето затова. Сам си отговори на въпроса. Вземи тази например — каза Уили и вдигна една от палките. — Това е кръгла палка. Съсредоточава силата върху мишената и чупи кости с голяма лекота. Докато тази… — Уили извади друга палка от кутията. — Това е плоската палка, която разпределя силата върху мишената и увеличава сериозността на нараняванията на кожата, но без да чупи кости.

— Наслаждаваш се на това, нали?

— А ето тази — продължи Уили невъзмутимо и извади последната палка от кутията. — Това е моята любимка. Цилиндърът. Ченгетата в Чикаго са използвали такива по време на сухия режим, за да изкарват от играта здравеняците на мафията с един-единствен удар по главата. Гарантирам ти, че това чудо ще приспи и най-голямата горила в джунглата. Изборът е твой.

— Наистина голям избор. Направо си е рогът на изобилието — каза Карл и докосна една от палките с показалец. — Тази, струва ми се. Плоската.

— Сигурен ли си? А ще ти трябва ли и револверът, след като имаш палка?

— Да. Просто за всеки случай. Аз съм като боксьорите в това отношение.

— Защото обичаш да пребиваш хора?

— Не — отвърна Карл и се ухили. — Защото обичам да си покривам задника.