Сам Милър
Тъмното място (37)

Тридесет и шеста глава

„Ах, какъв отговор прашен получава душата, когато търси факти в този наш живот!“

Джордж Мередит, „Модерна любов“

Карл гледаше през прозореца като зомби, докато хората се стичаха към работните си места. Всичките носеха едно и също безизразно лице, зашито между залите си. Отново и отново се опитваше да съсредоточи ума си, но той все се връщаше на вчерашното фиаско в полицейския участък. Уилсън беше прав. Какво щяха да постигнат, ако бяха арестували Хана? При мисълта, че Кейти можеше да умре от глад в някаква черна дупка по гръбнака му полази ледена тръпка. Защо не бе помислил за това? Точно тук беше проблемът. Той не мислеше. Беше позволил на сърцето и емоциите му да го ръководят.

— Спри да се самоизмъчваш, Карл — рече Наоми и го докосна по рамото. — Всичко ще се нареди. Ще видиш.

— Радвам се, че не си тръгна — каза Карл и докосна ръката на Наоми. — Щях да превъртя, ако го беше направила.

— Да не говорим за това сега.

Телефонът на бюрото му звънна. Карл бързо грабна слушалката.

— Ало?

— Ще бъда максимално бърз — каза Уилсън. — Няма да повдигна обвинение срещу теб. Но трябва да те предупредя, че Хана не е много доволен…

— Не ми пука дали е доволен! — сряза го Карл и усети две противоречиви емоции, гняв и облекчение.

— Просто ме остави да се изкажа! — надвика го Уилсън раздразнено. — Не е доволен, защото в този момент обискират имотите му, включително затвора „Кръмлин Роуд“.

Облекчението изведнъж заля Карл.

— Аз… благодаря — промърмори Карл. — Оценявам… оценявам това.

— Не ти искам благодарностите. Не го направих заради теб или заради сестра ми. Направих го, защото Кейти е моя племенница и я обичам като дъщеря.

— Дължа ти извинение за…

— Майната му на извинението ти! Не си мисли, че това променя нещата между нас. Все още те държа отговорен за смъртта на инспекторите ми. Твоят час ще удари, Кейн — излая Уилсън и затвори.

Телефонът тъкмо бе спрял да звъни, когато отново започна.

— Ало? — рече Карл.

— Трябваше да ме оставиш на мира — изсъска гласът от другата страна.

— Хана?

— Щях да я освободя след известно време. Но ти промени правилата, скъпи Карл, а аз не позволявам правилата да бъдат променяни. Точно в този момент шайка гнусни варвари разрушават киносалона ми. Не се съмнявам, че ти си виновен за това. Знаеш ли какво е чувството да те изнасилват?

— Пусни Кейти. Моля те. Ще направя всичко, което поискаш.

— Твърде късно. Твърде късно е за сделки, Карл.

— Какво искаш от мен?

— Искам да умреш, скъпи Карл. Ще те убия по много неприятен начин. Ще те убия с револвера, който Кати взе от теб.

— Значи видях теб през онази нощ? Ти си убил Кати.

— Кати вече не ми беше полезна. Беше се превърнала в пасив. За щастие, твоите отпечатъци са върху револвера, а не моите.

Стомахът на Карл направи лупинг.

— Виждал ли си красивата си дъщеря гола, сладки Карл?

Кръвта се качи право в главата на Карл.

Туп! Туп! Туп!

— Много се умълча, Карл — продължи Хана. — Опитваш се да проследиш обаждането? Няма да ти е от полза. Винаги използвам телефон еднодневка. Докъде бях стигнал? А! Сладката Кейти. Знаеше ли, че си е направила пиърсинг на малките момчешки зърна и на клитора? Много провокативно, уверявам те. Но сигурно вече си знаел, а? Ако искаш мога да ти пратя снимка…

— Копеле! Бог да ми е на помощ, копеле такова, ако докоснеш дъщеря ми, аз…

— Мисли над това: ако не те бях видял онзи ден в „Склада на Ник“, никога нямаше да разбера, че Кейти е твоя дъщеря. Погледна право към мен, когато те уцелих с онази гъба с формата на носорог — изсмя се Хана.

— Какво?

— Клоунът. Това бях аз, скъпи Карл. Дори ти намигнах, когато се разминахме. Търсех си нови млади… приятелки, когато изведнъж осъзнах, че двамата много си приличате… като баща и дъщеря.

— Шибано копеле…

— Ти ме покани в живота си, Карл. А сега ще трябва да живееш с последствията, завинаги — каза той и затвори.