Сам Милър
Тъмното място (28)

Двадесет и седма глава

„Истината рядко е чиста и никога не е проста.“

Оскар Уайлд, „Колко е важно да бъдеш сериозен“

Два дни по-късно Карл най-накрая реши да се отбие в кабинета на Хикс, ужасен от това, което може би щеше да чуе за тялото, открито в реката.

Завари Хикс да размазва кетчуп върху сплескан хамбургер, пълен с умърлушена салата.

— Как, по дяволите, можеш да ядеш тук? — попита Карл, опитвайки се да изпъди сладникавата миризма на трупове от ноздрите си.

— Нямаше нужда да идваш. Казах ти по телефона. Можех просто да ти донеса шибания доклад, Карл — рече Хикс и захапа хамбургера. — Защо ми се струва, че просто искаш да предизвикаш Уилсън?

— Не искам да предизвиквам никого, Том, просто търся справедливост за Мартина и Ивана.

— Вече арестуваха човек за убийството на Ивана, така че можеш да спреш да споменаваш името й в кръстоносния си поход.

— Винсент Харисън? Я стига. Ченгетата се опитват да вкарат кръгъл клин в квадратна дупка. Момчето със сигурност е невинно.

— Така ли? Аз пък съм на мнение, че ако откриеш достатъчно на брой тъмни щрихи, имаш право да ги подредиш в ясна картина.

— Какви тъмни щрихи?

— Множеството появи на Харисън в съда за непълнолетни.

— За какво?

— Когато бил на петнадесет години, Харисън бил обвинен в сериозна телесна повреда от тогавашната си приятелка. Но не се стига до съд, защото приятелката му се отмята от показанията си. Бил е съден още два пъти, и двата за прояви на насилие. Този път жертвите са били мъже — хомосексуални мъже.

— Виждам — рече Карл, който мразеше да бъде сварван неподготвен от най-добрия си приятел. — Значи теорията е, че Харисън е хомофоб и убиец.

— Понякога най-очевидното е истината, Карл. Мотивите за едно убийство невинаги са сложни.

— Още не си ми казал дали онова тяло е на Мартина — рече Карл и хвърли поглед към главното помещение на моргата. Там едно до друго лежаха две тела, покрити с чаршафи.

— Определено е нейното. Зъбните снимки го потвърдиха. Когато тялото пристигна снощи, веднага се заех с аутопсията и работих до малките часове на деня. Бъбреците и черният дроб липсваха и отново имаше ускорено формиране на клетки и протеин.

— Значи е същото копеле?

— Никога не правя предположения, колкото и вероятни да изглеждат. Предпочитам да държа всички възможности отворени. Разбира се, сестра й трябва да дойде тук и да разпознае тялото, за да бъдат нещата официални.

— Още не съм съобщил на Джералдин. Трябва да ти призная, че не очаквам момента с нетърпение. Какво се казва в подобна ситуация? Чувствам се така, сякаш съм предал доверието й.

— Това е похвално, но аз и преди съм те предупреждавал да не се обвързваш емоционално със случаите, които разследваш. Когато въпросът стане твърде личен, човек не може да бъде обективен. Аз не мога да си позволя този лукс и трябва винаги да бъда клинично безпристрастен.

— Лесно на теория, трудно на практика.

— Е, ако това ще ти помогне с нещо, мога да ти кажа, че Мартина Ферис не е била убита в Шотландия — каза Хикс и изля малко кафе в една чаша.

— Какво те прави толкова сигурен?

— Когато правех аутопсията, открих частици водорасли в тялото й. Такива водорасли растат само покрай крайбрежието на Антрим.

— Може би се опитва да изпрати ченгетата по погрешна среда? Мислиш ли, че се е паникьосал? Може би подозира, че някой знае самоличността му.

— Възможно е, предполагам. Имаше и още едно интересно нещо — малки люспици боя, загнездили се под ноктите й.

— Боя? Каква боя?

— Професионална боя, наречена „Нео Х2“. Използва се за боядисване на казарми и такива неща.

— Казарми?

— За военните и полицията. И не ме гледай така.

— Как?

— Така, сякаш ми казваш: „Знаех си, че в цялата тази работа са замесени ченгета“.

— Кой знае?

— Твоята параноя ще те изпрати по погрешна следа — каза Хикс и си сръбна малко кафе. — Искаш ли да видиш тялото, преди да тръгнеш?

— Не се прави на умник. Знаеш много добре, че ми прилошава от такива работи. Но разбрах намека. Тръгвам.

— Добре. Ако има нови развития, ще ти звънна.

Карл се обърна, но после спря.

— Том… преди два дни са открили тяло на жена в реката. Какво можеш да ми кажеш за нея?

Хикс кимна и посочи с нос към телата.

— Кати Макглоун. Това там е нейното тяло, до Мартина Ферис.

Карл надви изкушението да погледне.

— Какво… какво казват ченгетата за нея?

— Не много. Ръководела някаква престъпна шайка от бездомници, живеещи в района на площад „Къстъм Хаус“.

— Това, че са бездомници, не ги прави престъпници.

— Какво ти става? Не съм казал, че ги прави престъпници, така че нямаш основание да ми повишаваш глас. Просто ти казвам какво пишеше в полицейския доклад.

— Писна ми да слушам хора, които обвиняват бездомниците за всичко. Да обвиняват копелетата с пари.

— Успокой се — отвърна Хикс и го погледна любопитно. — Защо се интересуваш от Макглоун?

— Как… как е умряла тя? По новините казаха, че е била застреляна.

— Била е убита. Застреляна четири пъти в главата. Доста брутално престъпление, може би в пристъп на гняв.

Стомахът на Карл направи салто. Хемороидите му подпалиха задника. Имаше спешна нужда да се изсере.

— Има ли… има ли улики относно това кой е извършителят? — попита Карл и натисна с пръст болезненото място.

— Не прави това, Карл. Отвратително е. Не виждаш ли, че ям? — Хикс погълна поредното добре сдъвкано парче месо и го отми с малко кафе. — Не, няма такива улики, но по врата й има отпечатъци. Едва различими, но ги има. Само времето може да покаже дали ще ни заведат някъде.

— Това е нещо.

Мамка му!

— Има и още едно нещо.

— Какво?

— Кати Макглоун е имала досие, дълго като река Нил.

— Какво… какво, по дяволите, означава това?

— Преди й викали Йо-йо, защото постоянно влизала и излизала от затвора.

— Така ли?

— Полицията я издирвала преди шест години, но тя внезапно изчезнала — продължи Хикс.

— За какво са я издирвали ченгетата?

— Опит за отвличане на дете близо до „Малоун Роуд“. За щастие един съсед забелязал нещо подозрително и се обадил на ченгетата. Макглоун избягала, но открили нейни отпечатъци на местопрестъплението. Оттогава я издирват.

Мамка му!

— Уау…

— Поне ченгетата имат с какво да работят по отношение на убийствата. Струва ми се, че когато всичко това се изясни, ще се окаже, че Макглоун е замесена.

— И всичко ще бъде опаковано и завързано с панделка, а?

— Какво означава това?

— Нищо.

— Сигурен ли си?

— Някога сигурен ли съм в каквото и да било?

— Има нещо, което не ми казваш, Карл, и знам от опит, че няма да го направиш, освен ако не ти се наложи. Но приеми един съвет от твоя най-добър приятел. Когато влезеш в мината и видиш, че канарчето е вирнало крачета, разумът трябва да ти подскаже, че е време да си плюеш на петите. Разбираш ли ме?

— Виж, аз… трябва да тръгвам… миризмата… призлява ми от миризмата на хамбургери и смърт.

Когато излезе, Карл започна да повръща, като цялото му тяло се тресеше от болезнени шокови вълни, които започваха от основата на гръбначния му стълб.

Изведнъж се почувства ужасно несигурен.