Сам Милър
Тъмното място (49)

Епилог

Лин и Наоми седяха една срещу друга в апартамента на улица „Хил“ и почти не си говореха, докато Карл се занимаваше с кафето. Атмосферата в стаята бе осезаемо ледена.

— Как е Кейти, Лин? — попита Наоми, за да наруши неловката тишина и на лицето й се изписа загриженост. — Карл ми каза, че не може да спи добре.

Минаха доста секунди, преди Лин да отвърне.

— Бях при нея снощи и заспа дълбоко, но това се дължеше на успокоителните. През следващите няколко месеца трябва да се подложи на серия от психологически изследвания, за да може лекарите да разберат какви са последиците от посттравматичния стрес.

— През какъв ужасен кошмар е преминала.

— Слава богу, че всичко свърши…

— Бог нямаше нищо общо, Лин — прекъсна я Карл, когато се върна от кухнята. — Брендън Бърнс е този, на когото трябва да благодарим.

— Разбира се. Просто имах предвид…

— Извинявай, не исках да те апострофирам, Лин. Знам какво имаш предвид. Но Господ трябва да е спял, докато се е случвало всичко това, както и по време на останалите убийства.

— Нека просто бъдем благодарни, че всичко свърши — обади се Наоми дипломатично.

— Току-що се обадих в болницата. Състоянието на Уили вече не е „критично“, а „сериозно“. Докторите казват, че ще се възстанови напълно — каза Карл и погледна първо Наоми, а после Лин.

— Това е страхотна новина — отвърна Лин.

Наоми кимна в съгласие и каза:

— О, преди да забравя. Том се обади, питаше за Кейти. Каза, че полицаите са оповестили името на момичето, убито от Хана в тунела. Джуди Маккембридж. Също избягала от вкъщи.

— Дано това копеле Хана гори в ада — промълви Лин и лицето й изведнъж се промени. — Жалко, че е умрял толкова бързо при експлозията.

Карл не каза нищо, но мислите му се обърнаха към мъжа на име Брендън Бърнс, архитект на експлозията. Във вестниците пишеше, че от телата на Бърнс и Хана не било открито почти нищо — такава била мощта на взрива в това малко помещение, че полицаите дори не можели да бъдат сигурни дали останките са на един или двама души. Самите журналисти също не бяха съвсем наясно дали Бърнс бе герой или злодей. Въпреки съмненията, повечето все пак признаваха, макар и неохотно, че Бърнс бе изиграл своята роля в спасяването на Кейти. От друга страна, Марк Уилсън бе дал на Карл да разбере, чрез сестра си Лин, че за него Бърнс не бе нищо повече от един терорист и убиец и че Карл нарочно го бе избрал, за да натрие сол в раните на Уилсън.

— След малко трябва да тръгвам — рече Карл, прекъсвайки собствените си мисли.

— Къде? — попита Наоми. — Не можеш ли поне малко да си починеш.

— Трябва да… трябва да се видя с баща ми. Цялото това безумие… миналата седмица забравих да го посетя.

Изведнъж отвън се чу силен клаксон.

— Това е таксито ми. Аз също трябва да тръгвам — рече Лин, изправи се, кимна на Карл и напълно пренебрегна Наоми. — Поздрави Корнилиъс от мен, Карл. Кажи му, че любимата му снаха го поздравява.

Няколко секунди по-късно Карл и Наоми останаха сами, заслушани в рева на отдалечаващото се такси.

— Брррррр — каза Наоми и устните й се разтегнаха в пресилена усмивка. — Усети ли тази ледена тръпка, или просто си въобразявам?

— Не бих се тревожил за това, скъпа моя. Не наричат Лин „прахосмукачката“ за нищо. Всъщност не се държа толкова зле, колкото очаквах. Трябва да я видиш, когато наистина не харесва някой — рече Карл, усмихна се и целуна Наоми. След това се спусна по стълбите и излезе на непривично хладния за сезона белфастки въздух.

 

 

Когато влезе в частната клиника, ноздрите на Карл бяха незабавно атакувани от три преплитащи се миризми: урина, изпражнения и скучна варена храна. Но една друга всепроникваща миризма накара вината да изплува на повърхността на мислите му: миризмата на самота.

На рецепцията го помолиха да изчака. Доктор Мур, лекарят, който отговаряше за баща му, искаше да говори с него.

Около минута по-късно Мур се появи и въведе Карл в един мъничък кабинет. Докторът обикновено бе весел и бодър, но сега изглеждаше посърнал.

— Първо искам да те попитам очевидното. Как се справя Кейти след ужасното си преживяване?

— Добре е, при тези обстоятелства: Благодаря ти за въпроса, докторе.

Мур кимна и продължи:

— Става дума за изследванията на баща ти, Карл. Пристигнаха тази сутрин. Опасявам се, че новините не са добри — каза Мур, отвори едно чекмедже и извади папка.

Нещо впи зъбите си в стомаха на Карл, като малка мишка, затворена в кутия от обувки.

— Какви… какви изследвания?

— Няма лесен начин, по който да ти съобщя това, Карл. Корнилиъс страда от болестта на Алцхаймер.

— Алцхаймер… — думата прозвуча странно в устата му. — Как? Имам предвид… откога е болен?

— Мозъчната снимка разкри значително смаляване на мозъка, може бие болен от около година.

— Година? Но още от началото ми казаха, че става дума за слаба форма на деменция, която причинява пропуски в паметта. Как, по дяволите, сте пропуснали болестта на Алцхаймер при диагнозата?

— Когато болестта на Алцхаймер започне да унищожава мозъчните клетки, Карл, отначало не се наблюдават никакви външни симптоми. След време се появяват малки пропуски в паметта, които постепенно стават все по-големи. Болният индивид може да забрави имена на познати хора и места, думите, с които иска да се изрази или местонахождението на ежедневни предмети. Когато болестта се развие, поведенческите проблеми стават по-сериозни.

— Какви поведенчески проблеми?

— Загуба на памет и познавателни дефекти, развиващи се в личностни промени и евентуална загуба на контрол върху телесните функции. Доскоро баща ти показваше много малка част от тези симптоми. Но когато се появиха и другите, аз незабавно наредих да бъдат направени тези изследвания.

— Знам, че има пропуски в паметта, но не съм осъзнавал, че не може да контролира телесните си функции.

— Често се случва да се изхожда, без да го осъзнава.

— Баща ми се напикава и насира? Защо, по дяволите, не сте ме уведомили? — попита Карл, опитвайки се да потисне гнева си.

— Всичко това започна едва преди няколко дни. Аз взех решението да не ти казваме заради отвличането на Кейти. Грешка ли съм направил? — попита Мур и го погледна в очите.

— Не… аз… предполагам, че не. И без това миналата седмица трябваше да дойда.

— Знаеш, че това щеше да бъде невъзможно при тези обстоятелства, Карл. Така че спри да се обвиняваш.

— Аз просто… просто ми се иска да съм знаел от по-рано, предполагам.

— Корнилиъс започва да се държи все по-агресивно с персонала. Това е разбираемо и се дължи на неговото чувство на безсилие. Но имаше и други инциденти, които не могат да продължават неограничено време.

Гризенето в стомаха на Карл стана още по-ожесточено. Някой бе пъхнал втора мишка в кутията за обувки.

— Инциденти? Какви инцидента?

— Той… онанира открито в присъствието на посетители и хора от персонала.

— Господи — промълви Карл. Мишките вече бяха плъхове.

— Трябваше да прехвърлим една жена от персонала в друго отделение, защото Корнилиъс се обръщаше към нея като към своя съпруга и настояваше да се съвкупява с нея и разни други неща.

Карл въздъхна.

— Ако не беше толкова сериозно, щеше да е комично. Аз самият не знам дали да се смея или да се напикая. Предполагам, че ако се напикая, ще можете да кажете на останалите доктори, че липсата на контрол над телесните функции се предава по наследство.

Мур се усмихна учтиво.

— Иска ми се да имах по-добри новини, Карл. Знам, че последните няколко седмици са били истински ад за теб. Тежеше ми мисълта, че трябва да те натоварвам допълнително.

Нещо в думите на Мур успокои Карл и той въздъхна примирено.

— Каква е прогнозата, докторе? — попита той. — Искам да знам, за да мога да се приготвя за всичко, което ме чака.

— Развитието на болестта на Алцхаймер преминава през три стадия. Продължителността на всеки стадий варира според човека, но симптомите са същите. Тъй като стадиите се припокриват, винаги е трудно да бъде определено в кой стадий се намира пациентът. Но симптомите се влошават с напредването на болестта. За съжаление, при Корнилиъс симптомите са характерни за класическия трети стадий.

— Няма ли лекарство, лечение, някаква панацея?

— В момента болестта на Алцхаймер е смъртоносна. Но това не означава, че не се опитваме да открием лечение.

— Да не би… да не би да ми казваш, че баща ми скоро ще умре?

— Ами… просто ти казвам, че трябва да бъдеш готов за това, ако се случи внезапно. Иска ми се да имах различни, по-оптимистични новини, Карл.

Напълно зашеметен, Карл се изправи и протегна ръката си.

— Благодаря ти, докторе. Знам, че баща ми оценява това, което ти и хората от персонала правите за него. Той винаги те хвалеше… имам предвид… винаги те хвали — каза Карл, поправяйки миналото време, което бе използвал в изречението.

— Ако има нещо, което мога да направя, каквото и да е, не се колебай и веднага ми се обади — отвърна Мур и стисна ръката на Карл.

— Само едно нещо. Татко не е имал достъп до телевизия или новини през последните няколко дни, нали?

— Не. Наредих на хората от персонала да не обсъждат отвличането на Кейти пред него. Да ти кажа честно, Карл, той едва ли щеше да разбере за какво става въпрос, дори и да бе гледал новините.

 

 

Когато Карл влезе в стаята, без да почука, Корнилиъс седеше и гледаше през прозореца. Баща му приличаше на висока, изсушена шушулка и единствената му плът висеше от шията като малък акордеон от кожа.

— Време за лекарства, сър? — попита Корнилиъс, обърна се и погледна право в Карл.

Очите му бяха изцъклени, сякаш беше в транс. На Карл му се стори, че се бе смалил от последния път, когато го бе видял, преди повече от две седмици.

О, господи, татко…

— Аз… аз съм, татко. Карл. Синът ти — рече Карл, наведе се и целуна челото на баща си.

— Син…?

— Нося ти шоколад „Борнвил“ и няколко бутилки „Лукозейд“.

— Синко…?

— Да, татко. Карл. Помниш ли?

— Карл… помня един Карл… трудно ми е да си спомням неща…

— Аз… знам, татко. Не е лесно. Недей… не се тревожи за това.

— Той беше… добро момче.

В гърлото на Карл заседна буца. Имаше нужда от малко вода.

Той напълни една пластмасова чаша с вода от пластмасовата кана на масата, след което наля „Лукозейд“ в чашата на баща си.

— Заповядай, татко. Иска ми се да можех да ти донеса „Джеймсън“ — усмихна се Карл, мислейки си за това колко много баща му обичаше това уиски.

Корнилиъс взе чашата от ръката на Карл и веднага започна да поглъща тъмнооранжевата течност, мляскайки с устни при всяка глътка.

— Карл…

— Да, татко?

— Карл… — повтори Корнилиъс. — Той… беше добро момче…

— А ти си добър баща, татко. Най-добрият на света — каза Карл и почувства как нещо в него се къса.

Изведнъж Корнилиъс грабна ръката на Карл, дръпна го надолу към себе си и прошепна:

— Не ме… оставяй… да живея така, Карл. Обещай ми.

— Какво? — възкликна Карл и опита да се освободи, но баща му го стискаше с невероятна сила.

— Още имам мозък. Още се смея и плача. Още имам чувства! Но скоро те ще изчезнат… не ме оставяй да живея като зеленчук на тъмно… моля те… кажи ми, че ще постъпиш правилно… когато дойде времето…

Изведнъж очите на Корнилиъс бяха станали бистри и ясни, а мъглата в тях се бе разсеяла.

Карл прегърна баща си, стисна го силно и си спомни как преди около един милион години едно малко момченце плачеше, скрито в гардероба, уплашено от тъмното и от чудовището с ножа.

Няма чудовище, синко, беше го уверил баща му, прегръщайки го нежно. То си отиде завинаги. Няма да му позволя да те докосне отново.

Обещаваш ли?

Обещавам.

— Аз… няма да позволя нищо лошо да ти се случи, татко.

— Обещаваш ли?

 

 

Въздухът навън бе започнал да изстива, когато Карл излезе в почти напълно пустия двор на клиниката. Пациенти и хора от персонала бавно се точеха към стола, а миризмата на пържена храна висеше тежко във въздуха.

Някаква птица, най-вероятно гарван, кацна на един кльощав клон недалече от мястото, където Карл седна. Сякаш го изучаваше с поглед.

Карл изчака, докато около него се спусна пълна тишина, след което извади кърпичка от якето си и издуха носа си. Избърса сълзите от очите си и прошепна:

— Обещавам.