Сам Милър
Тъмното място (23)

Двадесет и втора глава

„Жестокостта има човешко сърце…“

Уилям Блейк, „Божествен образ“

Следобедът отиваше към края си, а Карл тракаше безцелно по клавиатурата „Роял Куаят ДеЛукс“ и отчаяно се опитваше да завърши последната глава от най-новия си ръкопис. Телефонното обаждане от Хикс тази сутрин го бе изкарало от релси. Всеки път, когато искаше да набере някоя дума, на страницата се появяваше лицето на Мартина и отвличаше мислите му.

— Няма смисъл — въздъхна той шумно, опитвайки се да привлече вниманието на Наоми. Имаше нужда от малко утеха и реши да използва най-стария повод на света. — Изпаднал съм в творческа криза.

Тя не му обърна внимание, тъй като очите й бяха залепени за телевизора.

— Няма смисъл — повтори той по-високо. — Не мога да се съсредоточа.

— А? Каза ли нещо, Карл?

— Казах… няма смисъл.

Звънецът прозвуча точно когато Карл отново посегна към клавиатурата.

— Аз ще отида, Наоми, няма проблем. И без това нямам какво да правя — каза той саркастично и слезе долу.

Карл отвори вратата и завари Шон, своя пощальон, да стои на прага.

— Както винаги си навреме, Шон. Мога да сверявам часовника си по теб — ако имаше шест стрелки.

— Днес вината не е моя, Карл — отвърна Шон смутено. — Опашката в Макдоналдс беше дълга цял километър. Човек би си помислил, че раздават бигмаковете безплатно.

— Не трябва ли първо да разнасяш пощата?

— На празен стомах?

— ОК. Печелиш. Какво си ми донесъл?

— По-важно е това, което не ти нося.

— Обожавам загадъчните пощальони. Какво не си ми донесъл?

— Голям черен пакет с един от отхвърлените ти ръкописи.

— Гениално. В този град професионалните комици с лопата да ги ринеш. Дай ми пощата и се връщай на опашката в Макдоналдс.

Карл бързо се качи горе и прегледа пощата, като изхвърли боклуците в кошчето. За негово съжаление не можеше да направи същото с трите сметки.

— Нещо интересно, Карл? — попита Наоми и отлепи очите си от екрана за секунда.

— Да. Три писма за теб от някой си господин Бил^[1] и един голям тайнствен кафяв плик за мен — отвърна Карл и разкъса плика. Отне му по-малко от десет секунди да прочете писмото вътре:

Скъпи Карл,

Ръкописът ти беше забавен и оригинален. За съжаление, трябва да разочаровам и двама ни, защото няма да мога да ти дам рецензия. Агентът ми не ми позволява. Освен това трябва да те предупредя, че нямаш разрешение да използваш нито думата „забавен“, нито думата „оригинален“, нито да споменаваш това писмо в бъдещите си творби, освен ако тези бъдещи творби не станат бестселъри — тогава, разбира се, можеш да ги използваш. Моята нова книга, „Гробът на мъртвеца“, ще бъде публикувана през март и ще се продава във всички добри книжарници на достъпна цена. Освен това можеш да се насладиш на промоционалните изрезки, които съм приложил с писмото. Те са за теб и можеш да им се радваш на воля. Преди да свърша, искам да спомена, че все още разполагам с ограничен брой подписани екземпляри на последния ми международен бестселър „Напред към мрака“ на много достъпна цена. В допълнение всеки, който закупи две мои книги, ще получи красива моя черно-бяла снимка, направена от световноизвестния фотограф Майлс О’Рурк. А една още по-добра оферта за всеки истински фен на Мълън е да закупи четири мои книги. Тогава ще получи подписана снимка напълно безплатно.

С уважение, Питър Т. Мълън, автор на шест бестселъра, включително възторжено приветствания от критиката роман „Смъртоносният й син“, който скоро ще бъде превърнат във филм с Мел Гибсън (или Харисън Форд).

PS: Да, това наистина е моят подпис на снимката! Имаш разрешението ми да го продадеш в eBay.

— От кого е писмото, Карл? — попита Наоми.

— От този чекиджия — отвърна Карл и й показа черно-бялата снимка.

— Кой е това?

— Това е копелето, което няколко пъти спасих от як пердах, когато бяхме ученици. Сега ми се иска да го бях пребил аз. Това е самият господин Бестселър, Питър Мълън.

— Защо ти е изпратил своя снимка?

— Сигурно защото не е имал моя.

— Не е ли това писателят, с когото искаше да говориш в „Ийсънс“?

— Да, но да не говорим повече за миналото — рече Карл, накъса снимката и писмото и тръгна към кухнята. — Искаш ли кафе?

— А? — обади се Наоми, която пак се бе залепила за телевизора.

— Казах искаш ли… какво, по дяволите, гледаш? Плачеш ли? Защо, по дяволите, плачеш? Надявам се, че не е заради писмото на онзи чекиджия.

— Не плача! — тросна му се Наоми и подсуши очите си с кърпичка „Клинекс“.

— Сигурно гледаш нещо сълзливо тогава. Само не ми казвай, че пак е „Титаник“.

— Това е… най-голямата жестокост на света — обяви Наоми и посочи към екрана. След това си записа нещо в един бележник.

— Какво?

— Това ужасно мъчение. Фоа гра.

— Обожавам, когато говориш с френски акцент. Което ми напомня. Уи уи, мадмоазел. Трябва да отида до ла тоалет — ухили се Карл, имитирайки Питър Селърс.

— Не е смешно. Ще напиша писмо за това и ще го разпратя по вестниците — скастри го Наоми. — Производството на фоа гра трябва да бъде забранено.

— Напълно съм съгласен с това, което казваш, каквото и да е то. Къде е днешният брой на „Белфаст Телеграф“? Трябва да проверя два резултата от надбягвания… — Карл изведнъж млъкна и зяпна екрана на телевизора. Две ръце държаха здраво една гъска, докато други две вкарваха двадесетсантиметрова метална тръба в гърлото й. Птицата надаваше почти човешки писъци на болка, докато тръбата проникваше навътре. Гледката беше отвратителна, като катастрофа на магистралата, но нездравото любопитство на Карл не му позволяваше да извърне поглед. — Какво… какво правят на тази гъска?

Наоми подсмръкна.

— Тъпчат горкото създание насила с преработена царевица през метална тръба, вкарана в хранопровода му.

— Защо? Гъската болна ли е?

— Не, разбира се, че не. Тази нехуманна практика датира от 2500 г. пр.Хр., когато древните египтяни започнали да отглеждат птици за храна, като ги угоявали чрез насилствено хранене.

— Какъв е смисълът?

— Знаеш ли как се превежда изразът „foie gras“?

— Дебел дроб?

— Точно така. Дробовете стават от три до четири пъти по-големи от нормалното. Това е деликатес, любим на много така наречени главни готвачи и разни лакоми познавачи.

Гъската надаваше пронизителни писъци на ужас. На Карл те му звучаха отвратително човешки. Догади му се.

— Не можеш ли да намалиш поне малко звука, Наоми?

— Гадно ли ти става?

— Ами да.

— Много добре — отвърна тя и увеличи още звука. — Всеки трябва да чува това, преди да седне на масата за вечеря.

Писъците станаха почти нетърпими.

— Какво ти става, по дяволите?

— Гъските са подложени на това мъчение през последните от дванадесет до двадесет дни от живота им, преди най-накрая да ги заколят. Можеш ли да си представиш да те измъчват така, да пищиш, но никой да не ти се притича на помощ? Ужасно, ужасно, ужасно…

Късметът понякога следваше Карл като куче. Понякога тичаше малко пред него. Друг път изоставаше малко, но винаги бе на един вик разстояние и ако го изчакаше достатъчно, Карл знаеше, че рано или късно ще го споходи. Точно това се случи сега: без предупреждение кучият му късмет се блъсна в него, като гумен ластик, който го плесна по челото. Идеята нарасна толкова много в ума му, че той не можеше да мисли за нищо друго.

— Трябва да изляза, Наоми. Няма да се бавя — обяви той и бързо грабна палтото си.

— Но… късно е. Виж, ще го изключа, щом те разстройва толкова много, и…

— Не! Не, продължавай да гледаш. Ще те питам някои неща, когато се върна.