Сам Милър
Тъмното място (25)

Двадесет и четвърта глава

„Ако Бог не съществува, той трябва да бъде измислен“

Волтер, Послание до автора на книгата, „Тримата измамници“

— Карл?

— А?

— Отвори очи, Карл — каза мъжки глас.

Някъде в главата на Карл ръмжеше моторна резачка, която бавно разрязваше черепа му. Той отвори очи. Бяла светлина изгори очите му като киселина. Бързо ги затвори и закри с ръка.

— Мамка му!

— Извинявай — отвърна гласът. — Все забравям за това. Ще се замъгля малко. Ето. Как е сега?

С усилие на волята Карл застави очите си да се открехнат. Намираше се в някаква стая. Цялата бяла и размазана. Липсваше точица цвят, на която да се спрат очите му. Някакъв странен човек гледаше през прозорците на очите на Карл. Кожата му беше флуоресцентна, почти като стените на стаята.

Напълно дезориентиран, Карл му се сопна:

— Къде… къде, по дяволите, се намирам?

— При дяволите ли? Надявам се, че това е само израз, Карл — отвърна странникът и се усмихна меко. — Не помниш ли? Напуши се като дете в задния двор на училище, а после потанцува и с иглата? Това е моята Къща — или поне беше.

Стаята бавно започна да се изпълва с цветове, форми и миризми — миризми на тамян и разтопени свещи.

— Старата църква…? Кой… кой си ти? Не си този, когото видях да стои до Кати.

— Не можеш ли да познаеш кой съм?

— Не съм в настроение за игри, приятелю. Просто ми кажи.

— Аз съм Иисус, Карл.

— Разбира се. Значи можеш да ми кажеш кой ще спечели Голямото национално надбягване?

— Не одобрявам хазартните игри, Карл.

— Кати ли ти каза името ми? Къде е мъжът, който беше с нея? Това Боб Хана ли беше?

— Кати и Боб? — каза Иисус и се засмя. — Не са в моя отбор. Грях капе от всяка извивка на прелъстителното тяло на Кати. Това не е първия път, когато е правила стария номер с ябълката и спринцовката. Той датира още от Райската градина. Като казвам, че е стар, говоря сериозно.

Смехът стана тайнствен.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Наистина не трябва да използваш този израз в мое присъствие, Карл. Добре, че имам чувство за хумор. Недей да слушаш всички онези луди мои последователи, които се опитват да те убедят в противното. Не мога да понасям преродените християни — нямат никакво чувство за хумор.

За първи път Карл забеляза, че нещо липсваше от голямото разпятие, висящо от тавана. Той се вгледа в мъжа малко по-внимателно. Брадат и размъкнат, облечен с парцали и мръсна тениска с надпис: БЯХ АТЕИСТ, ПРЕДИ ДА ОСЪЗНАЯ, ЧЕ СЪМ БОГ. Имаше нещо в него, което беше дяволски познато на Карл.

Той опита да стане, но изведнъж коленете му се превърнаха в гума.

— О…

— Спокойно — окуражи го утешителният глас на Иисус.

Карл усети изгаряща горчилка, напираща да излезе от гърлото му. Без предупреждение той се свлече на земята и започна да повръща мощно. Светът пред очите му започна да се върти. Не се бе чувствал толкова зле от години. Зачуди се дали умира… или просто е мъртъв?

— О, господи… — простена той.

— Да?

— Просто спри, ОК? Спри да ме дразниш — рече Карл. Искаше това да прозвучи като заплаха, но гласът му бе твърде измъчен. Той избърса киселата слюнка от устните си. — Не съм в настроение за тези лайна.

— Защо?

— Не виждаш ли? Друсан съм.

— Там, откъдето идвам, друсането означава нещо съвсем различно.

— Много смешно. Все едно разговарям с Франк Карсън^[1]. Остави ме на мира, Франк… ох… главата ми…

— Лицето ти изглежда изнурено и измачкано, Карл. Това, от което имаш нужда, е спринцовка, пълна с вяра. Ако искаш, мога да превърна гримасата ти в усмивка и да накарам душата ти да заблести — отвърна Иисус. — Ето, дай да ти помогна.

Карл посегна към ръката му и веднага забеляза пробивната рана. Изглеждаше влажна и отвътре бликаше нещо мазно и гъсто. Той инстинктивно дръпна ръката си.

— Какво… какво ти е на дланта? Кърви.

— Стигмата — отговори Иисус и го дари със своята странна, чудата усмивка. — Не можеш да я пренебрегнеш, Карл. Тя изисква твоето внимание.

— Разбира се — отвърна Карл саркастично. — Трябва и аз да си направя такава дупка. Ще съм сърцето на компанията.

Иисус щракна с пръсти и между тях се появиха две запалени цигари. Той пъхна една между устните си и предложи другата на Карл.

— Не, благодаря — рече Карл. — Опитвам се да ги откажа.

— Не ни въвеждай в изкушение, а? — каза Иисус и отново го облъчи с прекрасната си, ослепително бяла усмивка, за която всеки актьор би убил баба си.

— Нещо такова.

Иисус вдиша тютюна и затвори очи, очевидно наслаждавайки се на вкуса.

— Мина доста време от последния път, когато пуших. Страшно много ми се пушеше. Опа. Може би не трябва да използвам думата „страшно“, а?

Карл не отговори. Гледаше как цигарата бавно се самоизяжда, чезнейки в тънка нишка сивкав дим, която се точеше към тавана като самотен призрак.

— Вземи ръката ми, Карл — нареди му Иисус със силен, но нежен глас. — Не се бой. Няма да те ухапя.

Карл потисна желанието си да пренебрегне заповедта и неохотно стисна протегнатата ръка. Бам! Мощен трепет, бързо последван от вълна, съставена от хиляди малки електрически заряда, която заля нервната му система, покатери се нагоре по гръбначния му стълб и накрая излезе през устата и ушите му. Карл залитна. Имаше чувството, че краката му висят на няколко сантиметра от пода.

Толкова истинско. Тооолкова иссстинско. Невероятнооо.

— Спокойно, Карл. Не бързай. Няма за къде. Имаме цяла вечност.

— Кой… кой си ти… всъщност? — попита Карл с треперещ глас. Бързо пусна странната ръка на странника.

— Всъщност? Вече ти казах кой съм: Аз Съм Великият Аз.

— Браво. Звучиш по-скоро като котката с шапката^[2]. А сега, ако нямаш нищо против, аз ще тръгвам. Беше ми приятно и така нататък.

— Мога да ти помогна, Карл. Никога не забравяй, Иисус е винаги с теб.

— Така ли? Къде беше, когато ме пребиха? В задръстване?

— Наистина знаеш как да отвърнеш на удара, Карл. Но имаш по-малко вяра от Тома. Двамата с теб имаме много общи неща. И двамата сме били разпъвани на кръст — за едно или друго нещо.

Иисус дръпна тениската си нагоре, обърна се и показа на Карл голия си гръб. Кожата бе прорязана от стотици дълбоки бразди, кървави и влажни като парчета бекон.

Карл се извърна отвратено.

— Кой, по дяволите… кой ти е направил това?

— Всички. Чети между редовете, Карл. Не позволявай на цинизма и вината да замъгляват преценката ти.

— Вина? Каква вина?

— Майка ти.

Карл почувства как кръвта се оттича от лицето му. Краката му отново се вулканизираха.

— Не замесвай майка ми в това.

— Ти не си убил майка си, Карл. Не си улеснил убийството й по никакъв начин. Бил си едва на девет години. Още ли не си осъзнал това, след всички тези години?

— По-добре спри да говориш за майка ми, иначе лошо ти се пише.

— Тя те е наранявала. Виждал си я как изневерява на баща ти с други мъже, когато той е бил в открито море. Мразил си я, защото…

— Ти си лъжец! Не съм я мразил! Никога не съм мразил майка си. Обичах я. Никога не е изневерявала на баща ми!

— Освен това си я обвинявал. Обвинявал си я за това, че е докарала чудовището в къщата ви. Когато чудовището уби нея и рани теб почти смъртоносно, ти си повярвал, че по някакъв начин мислите ти са предизвикали това брутално клане. Така работи неоправданата вина — седи в ъгъла като паяк и тихо плете паяжината си в мрака. Кара те да се съмняваш, да поставяш под съмнение съвестта си, вярата си.

— Лъжец! Нямам никаква така наречена вяра. Спрях да вярвам в измислиците на Бог много отдавна. Вярата е лъжа и измама. Дори пиша Бог с малка буква.

— О, от това наистина ме заболя, Карл — отвърна Иисус и на лицето му грейна малка усмивчица. — Вярвай в мен. Аз мога да ти помогна. Позволи ми да смажа ръждясалите панти на вярата ти. Може би трябва да те запозная с Юда? Той е един неподправен оптимист и отговаря за всички загубени и безнадеждни каузи.

— Нямам нужда от ничия помощ. Ще се справя сам. Винаги го правя.

— Сигурно е много неприятно да си толкова съвършен. Може би следващия път, когато се натряскаш с „Хенеси“, ще се опиташ да ходиш по вода.

— Остави ме на мира! Нямам нужда от никого! В това не се съмнявам! — извика Карл и притисна ушите си с ръце, но гласът на Иисус проникна през тях.

Изведнъж някой започна да прожектира черно-бял филм на далечната стена на църквата.

— Какво… какво правиш?

— Помислих си, че няма да имаш нищо против да изгледаме един ням филм заедно, за добрите стари времена.

Някой започна да свири на пиано, а зловещата мелодия бе от песента „Stormy Weather“. Косъмчетата по врата на Карл настръхнаха.

Екранът изведнъж оживя и по стената затанцуваха проблясъци, които разкриха голяма кухня в къща. Мъж, който седеше на масата. Карл виждаше само гърба му, но и това бе достатъчно, за да смрази кръвта в жилите му. Мъжът гледаше в тъмния рай на дулото на револвер, притиснат в главата му. Револверът държеше набит и силен мъж, чието злобно лице бе разполовено от кожодерска усмивка.

През прозорците проблясваха светкавици. Всичко бе едноцветно, с изключение на локвата кръв, изтичаща от женско тяло на пода. Това бе най-червената кръв, която Карл някога бе виждал. Приличаше на наметалото на Супермен. Друг стрелец стоеше над тялото и се заливаше от смях като хиена, изправена на два крака.

— Какво, по…? — каза Карл и се опита да превключи мозъка си на по-висока скорост, но всичко се движеше на забавен каданс.

Хиената сега бе полугола и косматият й пенис бе надървен. Тя яхна тялото. Около устата й започна да се събира слюнка.

Стрелецът до масата говореше, но не се чуваха думи. Той притисна револвера още по-плътно в главата на мъжа и бавно издърпа петлето. Ухили се.

Странно как част от повърхността на масата разцъфна като цвете и венчелистчетата разкриха трети стрелец, стиснал револвер. Главата на другия мъж изведнъж отхвръкна назад и на брадичката му се появи малка дупчица, досущ като прочутата трапчинка на Кърк Дъглас. От отвора бликна конец гладка кръв, която образува тъмночервен лигавник на гърдите му. Той не помръдна. Не произнесе нито една дума. Очите му бяха като стъклени.

Струйка бавен дим се издигаше от револвера на стрелеца върху масата.

Той се изправи и насочи оръжието си към хиената на пода. Стреля два пъти и я уби.

— Изключи това проклето нещо! — извика Карл. — Изключи го!

Екранът изведнъж се изпари.

— Не се поколеба да убиеш Булдог и Кеърнс — посочи Иисус.

— Те… те го заслужаваха. Булдог и Кеърнс убиха… много хора… убиха Джени Луис… майка й. Аз просто… аз просто… се… защитавах.

— Да, така беше. Но се наслади на убийствата, нали?

— Те бяха главорези… нападаха… винаги нападаха слабите — рече Карл и закри ушите си с ръце. Искаше обвинителните гласове да спрат да го измъчват. — Те убиваха… всички, които им се изпречваха на пътя.

— Напълно вярно е — призна Иисус. — Но ти се принизи до тяхното ниво, Карл. Нали така? Винаги си обичал да дращиш с нокти по входната врата на Мрака. Облекчението е огромно, нали?

— Остави ме на мира! — извика Карл и притисна ушите си още по-плътно. Черепът му всеки момент щеше да избухне. — Не си истински!

— Щом не вярваш в мен, аз не мога да ти помогна — каза Иисус и протегна към него кървавите си ръце. — Поискай и ще ти бъде дадено, Карл. Мога да ти помогна.

— Не ме докосвай с гадните си ръце! Нямам нужда от теб! — извика Карл. Главата му започваше да се върти. — Нямам нужда от теб. Нямам… нужда от… нужда от теб…

— ОК. Това ли е окончателното ти решение? — попита Иисус и погледна към небесата. — Аплодисменти за Карл и неговото упорито неверие.

Въпреки дразнещия глас, който проникваше в главата му, Карл долавяше и други звуци — късане и дране, пращене на ребра, които се разширяваха и разкъсваха ограниченията си. Без предупреждение стените на старата църква започнаха да се клатят. Голите ангелчета веднага литнаха към покрива, за да се скрият. Огромното разпятие, увиснало от тавана, започна да се топи с невероятна скорост, като се събираше на пода в локва, сякаш излязла от картина на Дали. След това прие формата на въпросителен знак.

От раните на Иисус шурна кръв и го заля.

Червеният цвят бе навсякъде. Вино. Кръв. Свещи. Очи. Карл трябваше да избяга, за да се спаси от тази лудост. Опита се да изпълзи навън, но точно тогава чу звук и погледна нагоре. Част от тавана се срути върху челото му.

Изведнъж всичко потъна в мрак. От небесата валеше бетон и всичко отиваше по дяволите.