Сам Милър
Тъмното място (11)

Десета глава

„Няма по-добре пазени тайни от тези, за които всички се досещат.“

Джордж Бърнард Шоу, „Професията на госпожа Уорън“

— Карл? Имаме посетител — обяви Наоми и на лицето й се изписа смесица от изненада и удоволствие. — Но никога няма да познаеш кой е.

— Права си, никога няма да позная, така че защо не ми кажеш? — попита Карл, без да вдига поглед от страницата с конни залагания на „Ирландски новини“. Някъде в тези понеделнишки страници бяха отпечатани имената на четирикраки победители, но в момента Карл просто не можеше да ги надуши. Всъщност не беше улучвал победител от четири седмици, но продължаваше да вярва, че законът на вероятностите все някога щеше да го възнагради за смелостта.

Преди Наоми да може да отговори, зад нея се обади глас:

— Не знам защо още си с него, Наоми. Такъв е невежа.

Този път очите на Карл се отлепиха от вестника и разшириха от изненада при гледката на това, което стоеше пред тях.

Ивана носеше скъпи, плътно прилепнали, изтъркани италиански джинси, тениска с познатата червено-бяла щампа на „Кока кола“ и чифт кецове „Найк“ с лилави ивици и червени връзки. Косата й бе вързана на ток и безсрамно разкриваше професионалния грим, направен преди по-малко от час.

Карл подсвирна с уста.

Ивана изглеждаше доволна от реакцията.

— Наистина изглеждаш ослепително, момиче — възхити се Наоми и я прегърна обичливо.

Карл кимна в съгласие. Никога не бе виждал Ивана да изглежда толкова красива, почти женствена.

— Не е трябвало да се разкрасяваш така само за да ми дойдеш на гости, кукло — рече Карл в нескопосана имитация на Хъмфри Богарт. — Колко време мина? Три дни от последната ни среща на рождения ти ден.

— Много смешно, Карл Кейн. За твоя информация имам среща в четвъртък вечер. Това са ми дневните дрехи — заяви Ивана и паркира дупето си на масата, сякаш се канеше да се пренесе при тях.

— Среща? Казвай бързо! — възкликна Наоми развълнувано. — Кой е той?

Лицето на Ивана засия.

— Винсент Харисън.

— Оооо! Новият сервитьор в „Били Холидей“, онзи, който ни обслужи на рождения ти ден?

Изведнъж Карл си представи как Тарзан се люлее из стаята, хванал се за лиана и с банан в ръка.

— Мислиш ли, че той е твърде млад за мен? — попита Ивана.

— Ами… не…

— Не умееш да лъжеш, Наоми! Другите стари кучки ме убеждават, че съм твърде стара за него. Нахалнички!

— Ама какво дупе има, а? — каза Наоми и се ухили. — Просто ти завиждат, Ивана.

— Не те чух, скъпа. Какво каза?

— Казах… Ивана! Чу ме много добре!

— Знам, скъпа. Знам — усмихна се Ивана.

— Наистина има страхотен задник, нали? — попита Наоми.

Ивана кимна.

— Повече от страхотен, скъпа. Всичко му е страхотно.

— Страхотно, Ивана — намеси се Карл и веднага потъна обратно във вестника си. — Само за това ли си дошла — да ни кажеш колко страхотен е Винсент?

Ивана се тръшна на стола до бюрото, измъкна вестника от ръцете му и отвърна:

— Не… всъщност… дошла съм да говоря с вас.

Внезапната сериозност на тона й спря Карл, който тъкмо се канеше да си върне вестника.

— Какво се е случило? Разполагам с две добри уши и череп, пълен с въздух. Само не ми казвай, че си бременна — рече Карл и се ухили.

— Това не е смешно, Карл — тросна му се Наоми. — Веднага се извини на Ивана.

— Извинявам се за дебелашкия си хумор, Ивана. Слушам те с цялото си внимание. Кажи какво те гризе.

— Ще отида да направя кафе — каза Наоми.

— Предпочитам да останеш, Наоми — спря я Ивана. — Трябва да се освободя от този товар и искам да чуеш това, което ще кажа. После едва ли ще ме гледаш със същите очи.

Наоми поклати глава.

— Не ставай глупава, Ивана. Знаеш, че винаги съм се възхищавала от теб и от смелостта ти. Не е ли така, Карл?

Карл кимна и чак сега забеляза, че на тениската на Ивана не пишеше Coke, а Cock^[1].

— Искаш ли нещо по-силно от кафе, Ивана? — предложи й Карл, когато успя да извърне поглед от смущаващата й тениска. — Нещо разпускащо, може би?

Лицето на Ивана се изопна, но после бързо се отпусна, сякаш изведнъж си бе спомнила колко е платила за грима.

— Не, благодаря ти. Предпочитам главата ми да е ясна — отвърна тя, като гледаше Карл в очите. — Става дума за… за онези млади момичета, намерени убити на Черната планина и в центъра. През последните няколко дни по новините не спират да показват лицата им. Ужасно…

— Наистина е ужасно — съгласи се Наоми.

Настана неловка тишина. Наоми погледна към Карл, който се стараеше на лицето му да бъде изписан професионален интерес и нищо друго.

— Да? Какво за тях, Ивана? — попита той, след като реши най-накрая да наруши тишината.

— Мисля… мисля, че знам кой може би е замесен в убийствата.

— Какво? — подскочи Карл. — Какво имаш предвид?

— Не съм… не съм сто процента сигурна… наречи го интуиция. Но когато на рождения ден ми показа онзи плакат на младото момиче с тъжните очи, нещо в главата ми прещрака. Не мога да забравя това лице. Дори не знам дали това, което имам да ти казвам, е важно.

— Всичко, което ми кажеш, ще бъде проверено много внимателно, Ивана — окуражи я Карл. — Освен това е по-добре да грешиш напълно, отколкото друго младо момиче да бъде измъчвано и убито. Не съм ли прав?

— Добра философия, предполагам — каза Ивана. Изражението на лицето й бе измъчено и тя нервно чоплеше една кожичка на нокътя на средния си пръст.

Наоми се пресегна и я докосна по рамото.

— Никой не те насилва, Ивана. Успокой се. И двамата сме твои приятели. ОК? — каза тя.

Ивана кимна и рязко си пое въздух.

— Преди много години, когато бях младо момче на име Франки Гилмор, баща ми работеше като пазач на дивеч за едно богато семейство от „Малоун Роуд“. Семейство Хана притежаваха няколко декара гори в покрайнините на Белфаст. Семейството се състоеше от майка, баща и син. Майката се казваше Маргарет и беше наследила парите от родителите си, богати коневъдци от Шотландия. Бащата, Пол, бе уважаван и известен хирург.

— Да не би да говориш за сър Пол Хана? — прекъсна я Карл. — Беше главен хирург в болница „Роял Виктория“?

— Да… да, това е той. Разбира се, Хана искаше синът му Робърт, или Боби, както го наричахме, да продължи по неговия път, но за съжаление Боби не се интересуваше от медицина, поне тогава, а вместо това искаше да притежава свое собствено холивудско студио и прекарваше цялото си време в учене и упражняване на фокуси, за ужас на родителите си.

Карл и Наоми се наклониха леко към Ивана, сякаш не я чуваха добре.

— Боби беше… странно момче. Самотник — продължи Ивана. — Никога не излизаше без камерата си и се правеше на холивудски режисьор. Отегчаваше до смърт всеки, когото срещнеше. За мое съжаление баща ми ме караше да си играя с него през уикендите, защото мислеше, че това ще му позволи да запази работата си като пазач на дивеча на семейството.

— Трябва да е било ужасно за теб, Ивана — рече Наоми, пресегна се и хвана ръката й.

— Отначало не беше толкова зле, скъпа. Боби беше непоносимо досаден, но пък имаше страшно много пари и купуваше огромно количество бонбони и пасти, които използваше в опитите си да ме накара да го харесам. Беше доста закръглен, точно като майка си, и винаги изяждаше повече от половината. Аз много си падах по сладкото, но въпреки това бързината, с която ядеше той, ме отвращаваше. Беше все едно да гледаш лакомо малко прасенце, което хрупа вафли и бонбони, а лицето му цялото е омазано със сметана и шоколад. — Ивана закри устата си с ръка и се изкашля силно. — Сигурно и двамата в момента си мислите, че съм твърде безочлива да наричам някого прасе, а?

— Хайде стига, Ивана. Наричала си ме с много по-лоши неща от лакомо прасенце — каза Карл нетърпеливо — така че да не се правим на чувствителни. Какво друго можеш да ни кажеш за Лакомия Боб?

— Карл е прав, Ивана — окуражи я Наоми. — Всички сме били нетърпими сополанковци като малки и постоянно сме се обиждали.

— Благодаря ти, скъпа, но се съмнявам, че ти някога си била такава. Просто се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре, както винаги. Каква си сладурана! Както и да е. Един ден слязохме в мазето на голямата им къща, като Боби се преструваше, че снима филм. Започнахме да си играем с неговите фокуси, когато изведнъж лампите изгаснаха. Бушонът бе изгорял или нещо такова. Боби каза, че ще отиде да вземе фенер. Рече ми „Дръж това“. Пресегнах се в мрака и той пусна магическата си пръчка в ръката ми, като се заливаше от смях. Само че не беше магическа пръчка, а оная му работа.

Карл почти се прекатури от стола.

— Това бе първият път, когато докоснах член — обяви Ивана. — Е, като изключим моя, разбира се, преди да го отрежат. Но това бе първият път, когато докоснах члена на друго момче. Беше вълнуващо, като магия. Промени ме завинаги и освободи онези чувства, които преди бях потискал. Лъжата, която бе моят живот дотогава, най-накрая бе смазана и скоро открих, че харесвам момчета, че ми доставя удоволствие да държа членовете им и да ги поемам в устата си.

— Еееее. Това е чудесно, Ивана — отвърна Наоми като горда майка, която бе чула най-трогателната любовна история, разказвана някога. — Много момчета преминават през този стадий в живота си, но при теб сигурно е било призвание. Нали така, Карл?

Карл остана неподвижен на стола, мирен и смълчан, дълбоко смутен от бруталната прямота на Ивана. Искаше му се Наоми да спре да привлича внимание към него. Мисълта да поеме нечий член в устата си, дори и този член да е паркиран до вагина или до бъдеща вагина като тази на Ивана, изобщо не го привличаше. Та той дори не би поел собствения си член в устата си — не че можеше да го направи, разбира се.

За най-голямо облекчение на Карл, Ивана продължи.

— Боби имаше тайна кутия, пълна със снимки на голи жени. Не позволяваше на никого да ги вижда. Но един ден попаднах на тях напълно случайно. Малки полароидни снимки, скрити в един прогнил дънер в задния двор на къщата. Много шокиращи и брутални. С изкуствени пениси, вибратори… такива неща. Всичките бяха на една и съща жена.

— Е, поне си е падал по жени — обади се Карл, опитвайки се да намери положителната страна на нещата.

— Снимките бяха на майка му.

Наоми пребледня. Карл почервеня.

— Тогава една събота всички се събрахме за ежегодния лов. Беше ужасно. Всички тези възрастни, които бродеха наляво-надясно като наемници с маскировъчните си дрехи и стреляха по малки беззащитни птички. Абсолютно гнусни хора. Моята работа бе да тичам и да плаша птиците, за да излетят пред пушките на ловците, когато изведнъж погледнах назад и видях как Боби насочва пушката право към главата на майка си и натиска спусъка.

— Мили боже! — прошепна Наоми и закри устата си с ръка.

— Тя беше ли убита? — попита Карл, пренебрегвайки шока на Наоми.

— Да — потрепери Ивана.

— Какво се случи с Боби след това? — попита Карл. — Беше ли арестуван за убийството?

Ивана поклати глава и отвърна:

— Не. Твърдеше, че било трагичен нещастен случай. Никой не видя какво всъщност се случи — освен аз, разбира се. Но кой щеше да ми повярва? Неговата дума срещу моята? Казах на баща си какво бях видял, а той ме удари през устата и ме заплаши, че ако някога посмея да повторя тази гнусна лъжа, ще ме пребие от бой. Скоро след това Боби бе изпратен да учи медицина в някакво скъпо частно училище.

— И това е бил последният път, когато си го видяла? — попита Карл, който не бе много сигурен каква бе връзката.

Ивана погледна към Наоми, преди да му отговори:

— Помните ли как преди три години бях нападната и намушкана в рамото и ръката късно една нощ пред „Били Холидей“?

Карл и Наоми кимнаха. Карл си спомняше случая много добре. Двамата с Наоми се бяха завтекли към болницата, предчувствайки най-лошото.

— Закърпиха те — кимна Карл — а после те откарах вкъщи с колата. Знаеш ли колко време ми трябваше, за да изчистя кръвта от тапицерията?

— Само те дразни, Ивана. Не му обръщай внимание — рече Наоми и изпепели Карл с поглед.

— Беше някакъв крайнодесен хомофоб — каза Карл. — Нали така?

— Така твърдяха ченгетата и това казаха по новините — отвърна Ивана.

— А какво е трябвало да кажат? — попита Карл.

— Отначало не разпознах мъжа, който ме нападна. Говореше съвсем спокойно, а гласът му беше толкова зловещ. Каза ми: „Ти си мъртъв за мен, мръсен предател с курвенска путка.“ — каза Ивана и потрепери. — Едва по-късно си спомних очите му. Същите очи, които видях на лицето на Боби Хана, когато застреля майка си. Струва ми се, че може да е бил той, въпреки че нападателят ми беше висок и много мускулест — съвсем различен от онзи Боби, когото познавах като дете.

— Струва ти се, че е той? Да не би да страдаш от избирателна амнезия? — попита Карл.

— Не смей да ме обвиняваш, Карл Кейн! Още отначало ти казах, че не съм сто процента сигурна. Но когато прочетох във вестника за младото момиче, разрязано… с хирургическа прецизност…, веднага се сетих за Боби и оттогава постоянно виждам лицето му, като затворя очи. Освен това ме намушкаха със скалпел, а не с нож.

Последва миг тишина, преди Карл да попита:

— Мислиш, че е използвал хирургическите си умения, за да убие онези млади момичета?

Ивана въздъхна и раменете й сякаш хлътнаха. Изглеждаше пред прага на сълзите.

— Възможно е… не знам…

— Бих те попитал защо не си отишла при ченгетата, но предполагам, че сам мога да си отговоря на този въпрос, спомняйки си как се отнесоха с теб предишния път. Сякаш беше престъпникът, а не жертвата, въпреки че те бяха намушкали.

— Съжалявам, че не дойдох по-рано — каза Ивана, като гласа й бе почти шепот. — Сигурно и двамата ме мразите заради това, че не дойдох по-рано. Аз… не бях сигурна… още не съм сигурна…

— Не искам да те чувам да говориш така, Ивана — рече Наоми и я прегърна. — Беше много смело от твоя страна да дойдеш днес и да се опиташ да ни помогнеш. Двамата с Карл много се гордеем с теб. Нали така, Карл?

— А? О… разбира се. Сигурно ти е бил нужен много… кураж, за да го направиш.

— Вижте ме на какво приличам — каза Ивана и избърса сълзите от очите си, след което се изправи. — Гримът ми е потекъл. Приличам на чучело.

— Не се тревожи за това — утеши я Наоми. — Ще се качим горе. Ще те направя да изглеждаш като нова за Винсент.

— Има и още нещо, нали, Ивана? Нещо, което не ни казваш — обади се изведнъж Карл, изправи се и я погледна в очите.

— Не знам за какво говориш.

— Дойде тук, за да се освободиш от този товар, но ни каза само половината истина, сякаш…

— Карл! — сряза го Наоми. — Какво, по дяволите…?

— Каза ни само половината истина, Ивана, и от това се чувстваш по-добре? Не ти пука за младите момичета. Изобщо не те е грижа за…

— Не е вярно! — изкрещя Ивана.

— Карл! Достатъчно! — заплаши го Наоми.

— Кажи ми всичко, Ивана! Не само нещата, които ти изнася да ми кажеш, но и тези, от които се страхуваш…

— Карл! Достатъчно!

Ивана внезапно се свлече на стола.

— Не… не, Наоми… прав е. Не бях напълно честна.

Наоми изведнъж се изчерви.

— Чуй ме, Ивана — каза Карл със спокоен глас. — Може би още изпитваш чувства към Боби, заради това, че ти е помогнал да откриеш истината за себе си, когато си била малко момче, опълчило се срещу целия негостоприемен свят. Но това е било тогава, Ивана. Сега е друго. Ако знаеш къде е, помисли за бъдещите жертви. Трябва да ми кажеш — сега, преди да е станало твърде късно.

Не след дълго стаята вече се огласяше от хлиповете на Ивана, а Карл продължи да настъпва, спокойно, но безмилостно.

— Имала си връзка с Боби преди смяната на пола, нали? Затова ли те е нападнал? Чувствал се е предаден заради това, че си го направила зад гърба му, че си станала жена години по-късно — най-голямото предателство в очите на един извратен женомразец.

Главата на Ивана клюмна, но тя кимна и отвърна:

— Да.

— Къде е той, Ивана? Трябва да ми кажеш.

Ивана поклати глава.

— Не мога. Ще го пратят в затвора или ще го убият и аз ще бъда виновна за това. В училище бях любимец на всички побойници. Знам какво е да те тормозят, ден след ден.

— Той не е жертвата, Ивана! Може би е виновен за убийствата на тези млади момичета. Искаш ли да видиш още заклани момичета? Това ли искаш? Наистина ли разгледа плаката с младата Мартина Ферис? Наистина ли се вгледа в очите й?

— Да! Да… видях ги… все още ги виждам…

— Кажи ми къде е!

— Не мога!

— Можеш и ще го направиш! — избухна Карл и удари масата с юмрук. Ивана и Наоми подскочиха.

— Карл! — извика Наоми. — Няма нужда да…

— Къде е той, Ивана?

— Аз… аз…

— Къде?

— Добре… добре… — прошепна Ивана. — Ще ти кажа къде може да е.

Минаха още петнадесет минути, преди Ивана да разкрие всичко, което знаеше. Лицето й бе заприличало на карта от сълзи и съсипан грим. Наоми се опитваше всячески да я утешава, като я прегръщаше и шепнеше утешителни думи в ухото й.

— Това е всичко, Ивана. Свърши. Това беше. Държа се толкова смело. Всичко е наред.

— Наоми е права, Ивана. Постъпи наистина смело — призна Карл. — Кой знае какво бих направил аз при същите обстоятелства?

— Има… има и още едно нещо — подсмръкна Ивана. — Не знам дали е важно или не.

— Да? — попита Карл, чудейки се какво още може да бъде прибавено към тази дяволска история.

— Когато беше млад, Боби беше ненадминат ловец и следотърсач.