Пол Андерсън
Последният бастион (9)

6.

База данни

Надвечер дъждовната буря, която беше вилняла през целия ден, най-после утихна. Вятърът продължи да бушува още известно време, разгонвайки облаците. Толкова ясно небе беше рядка гледка. По това време на годината слънцата бяха близо едно до друго. Гътри тръгна да ги погледа, тъй като лагерът беше прекалено закътан под един хребет, който скриваше гледката.

Докато вървеше към морския бряг, попадна на един биолог. Петнайсет сантиметра на дължина, той приличаше на странно гигантско насекомо, по-енергично от зеленикавокафявия растителен килим, който изучаваше с мустачетата си. За част от секундата работата спря, тъй като сензорът улови изображението на Гътри. Той знаеше, че сигналът е проблеснал в приемника в балона над станцията, а оттам е подаден уголемен в главния компютър на Земята. Собственото му радио-ухо не беше достатъчно чувствително, за да чуе дали е пресякъл лъча. Нямаше значение. Компютърът го разпозна за микросекунда и изпрати команда „Игнорирай“. Биологът продължи заниманията си.

Други също бяха ангажирани на други места, повече или по-малко в съответствие със специалностите си, но Гътри не ги видя. Земята се простираше пуста от западните хълмове до източното море. То представляваше заоблени каменни блокове и оголени скали, синкаво сивкави от кварцовите проблясъци, извисяващи се иззад светлокафяви дюни. Тук-там някоя локва отразяваше светлината и я превръщаше в потрепващо от вятъра злато. Бурята беше прогонила зноя. Въздухът свистеше откъм океана, натежал от солени пръски, миризма на озон и остра воня, но не на водорасли и риба.

Той подмина робо-бръмбара, както го наричаше, и продължи към брега. Тялото, което използваше, се движеше върху гъсенични вериги. Усещаше вълнообразното им лъкатушене по терена, слягането на ситния чакъл под тежестта му, влагата под повърхността на почвата. На фона на вятъра и прибоя долавяше своето придвижване, скриптене, плъзгане, жуженето на двигателя. Другото му тяло имаше крака, но беше по-сложно устроено и уязвимо. Това му позволяваше по-пряко общуване със света наоколо, по-непосредствено усещане, че отново е човешко същество. Събуждаха се спомени, приспани за години.

Отливът беше в най-ниската си точка. Дъждът не беше намокрил особено пясъка, но пред кротките вълни той беше влажен и по-тъмен. На Земята тази ивица щеше да е по-широка. „Хъш… хъш… хъш“ — шепнеха вълните под поривите на вятъра.

Очите на Гътри, чиито стълбчета стърчаха от купола, побрал сандъчето му, се наклониха надолу. Пясъкът беше осеян с водорасли, раковини, мъртви животни, смътно напомнящи червеи и медузи. При отлив винаги оставаха по няколко върху брега, но сега бурята беше изхвърлила голямо количество. Останките му напомниха гледката, която беше виждал по бреговете на родната си Земя, преди да се изтощи. Странно, че тук в океаните кипеше живот от милиони години, но и досега почти не съществуваше на сушата. А може и да не беше странно. Вероятно именно приливите бяха до голяма степен причина за еволюцията на сушата, а на безлунната Деметра ги движеше единствено слънцето.

Далечно блещукане привлече погледа му. Той се втренчи с любопитство над вълните. Белите пенливи гребени все още се издигаха на голяма височина, обагрени в пурпурното сияние от запад чак до мъгливия хоризонт. Над тях не прелитаха чайки или други морски птици. Гътри увеличи гледката, която бяха засекли лещите му. На стотина метра от брега над океанската повърхност беше изскочил предмет с форма на торпедо — плуваща платформа на робо-бръмбари, които изучаваха водните пространства и тяхната екология. Запита се дали се е придвижила толкова далеч на север от последната изградена от експедицията база, или е конструирана наскоро. Премодулираните съоръжения работеха на пълна мощност, а въздухоплавателните средства прехвърляха изследователи по целия глобус. Можеше да провери в базата данни.

По-късно. Сега беше дошъл да наблюдава залеза на Алфа Кентавър. Завъртя се на запад.

Отвъд дюните се извисяваха мрачни хълмове с потъналите си в сенки белези от ерозията. Облаците надвиснаха на масивни купове, обагрени в златисторозово на фона на ярката синева. Мъглата приглушаваше блясъка на А до сиянието на горещ въглен. Потъващият диск изглеждаше огромен, макар да беше малко по-дребен от земното слънце, гледано от Земята. Б го следваше на няколко градуса височина — блестяща точица, обагрила в кехлибарено върховете на облаците.

Деметра правеше пълно завъртане около оста си само за петнайсет часа. А изчезна мълниеносно и след като сиянието изтля, небето се смрачи, а Б заблестя по-ярко в наситено жълто като хиляда пълни луни. Върховете и хребетите се заоблиха сред спусналия се сумрак. Слънцето спътник също продължи да се спуска, потъмня в кървави нюанси и потъна. Последното сияние изтля и звездите запримигваха все по-ярко една по една, присъединявайки се към светещите на изток.

Сред тях изникна прелитаща искра. Изкачваше се с голяма скорост в противоположната на движението на слънцата посока в ниска орбита около планетата — това бе „Джулиана Гътри“, която го беше докарала тук и очакваше да го върне обратно у дома. Не, знаеше, че не е точно така. Онова, което виждаше, бяха гроздовете на цистерните с гориво. Самият космически съд беше прекалено миниатюрен за очите му, дори да използва увеличение: няколко тона с полезния товар. Върху далечни комети и астероиди в хаотичната зона роботи усилено копаеха и рафинираха суровини в реактивна маса за следващото пътуване. Щеше да им отнеме няколко години.

Паметта прескочи време-пространството.

Офис в Порт Боуей. Над главата транспарант с блестящата в три четвърти върху нощното небе Земя като синкавобял мрамор. Почтеното лице на Пиер Олар с нос като клюн от другата страна на бюрото, зад което седи Гътри. Раздразнително избухване:

— Qu’est-ce que vous dites^[1]? Взривил сте възпламенител?

— Някои биха счели подобен въпрос за несъществен.

— Аз… да, съжалявам, сър.

— О, я стига! Пошегувах се.

— Това, вие твърди, е шега?

— Не. Не бих накарал моя любим инженер да пристигне лично само за да видя опуления му поглед. Тъкмо обратното, направих го, тъй като съм толкова сериозен, че искам да доловя цялостната реакция, езика на тялото, ефекта. И с най-добрата холограма, която може да осигури телефонно обаждане, не е същото.

— Но това е безумно, шизофренично! Не разбирам защо вие изобщо иска втора мисия. Тези роботи там…

— Не са достатъчни. Нуждаем се от повече и по-добри. По дяволите, Пиер, Деметра е единствената отдалечена отломка, където има живот, който бихме могли да изследваме.

— Не съвсем. Открити са планети с кислородна атмосфера в три други…

— Да, знам. На адски огромно разстояние. Онова, което е на Деметра, може да бъде изследвано веднага.

— Примитивен живот.

— Всичко, с което разполагаме. Би било чудесно, ако онези предполагаеми сигнали се бяха оказали от извънземен разум, а не естествени аномалии, но изглежда ще трябва да опознаем космоса за своя сметка. Така че нека го направим.

— Eh, bien^[2], ако не сте удовлетворен, може изпратим друг космически кораб. Първо трябва усъвършенства модела, ако вие изхарчи много пари. Също роботи и оборудване, да. — Олар стовари юмрук върху бюрото. — Но космически кораб, който да се върне! Mon Dieu^[3], защо? Какво му е лошо на изпращане на информация?

— Повтарям, че не е достатъчно. Роботите се справят, колкото могат, при това не лошо, но все още никой не се е домогнал до изкуствен разум, който да притежава нещо като реално въображение. Както свидетелства изхабяването на машините, които в момента са на Деметра. Тя продължава да бълва за тях изненади, с които невинаги успяват да се справят. А какви шансове, какви възможности пропускат? Не, аз искам автентичен човешки разум на самото място, който след известно време ще трябва да се върне у дома.

Олар остана няколко секунди със зейнала уста, преди да измърмори:

— Sacree putain^[4]!

— Е, не ме разбирай погрешно! Нямам намерение да те товаря с разработването на нови животоподдържащи системи за подобно пътуване. Не можем да си позволим антиматерията да ускори толкова много допълнителна маса. Ще замина аз или мой двойник, когото ще произведем в подходящия момент.

— … аз… нямам… какво да кажа… освен че… мислех, че ви познава, но сега разбира, че никога не съм. Нито на най-малко.

— О, идеята не е чак толкова налудничава, Пиер. Всъщност изобщо не е. Върти ми се в главата от години, направил съм някои изчисления и съм доволен, че може да бъде осъществена с половината от един умерен бюджет. Слушай, трябва да върнем кораба обратно тук — като, разбира се, оставим роботите — просто защото няма да съм в състояние да предам целия си натрупан опит. Смущения, недостатъчни вълнови обхвати, квантови ефекти — познаваш физическите ограничения по-добре от мен. А има и всевъзможни неща като хрумвания, догадки, случки, които не могат да се изразят съвсем пълноценно с думи или диаграми. Трябва да се върна и да се прехвърля в себе си, инак какъв би бил смисълът изобщо да тръгвам?

Олар разпери широко дланите си и вдигна очи към небето.

— Значи истина? — простена той.

— Спокойно, amigo. Би трябвало да ми благодариш. Поверявам ти великолепен технически проблем. Ако те познавам добре, през следващите няколко години ще се въргаляш в него като прасе в тинята на Мисисипи. И като заговорихме за течности, предлагам ти по едно питие. Знаеш къде е скочът.

Изгряваха все повече и повече звезди, докато станаха почти толкова, колкото можеха да се наблюдават с невъоръжено око през натежалия от мъгла въздух или от онези естествени резервати на Земята, когато леката мъгла беше необичайно рядка. Гътри засили сиянието им, за да може да продължи по брега с надеждата да попадне на нещо достойно за вниманието на научните машини. Това не беше част от ролята, която сам си беше измислил, тъй като те също изследваха. Така или иначе, в момента нямаше какво друго да прави. Макар да се ласкаеше, че беше направил открития и разработил процедури, немислими за каквито и да било предварително съставени програми, все пак искаше приносът му да е възможно по-голям. Не му се налагаше да изпълнява предпочитанията на Олар — той беше разпоредил и това беше всичко. Но би искал.

Ако Олар е все още жив, когато се върнеше на Земята.

Вятърът стихна до шепот. Океанът шушнеше напевно. Върху черната му повърхност проблясваха отразили звездното сияние разпенени вълнички. Водната шир излъчваше хлад. Гътри спря. Протегна ръка, взе някакъв лъскав предмет и го приближи към лещите си. Късче от раковина, дъгоцветна като седеф, каквато не беше виждал никога на Деметра. Може би в централната база данни също нямаше такъв запис. Може би диря, която би трябвало да се проследи.

А може би не. Не беше възможно да се проучи всичко. Нищо чудно животът на Деметра да не е еволюирал отвъд границата на земния камбрий или силурий, или както там го наречеш — което беше твърде несъществено поради извънземността на биологията на планетата, — но нейното разнообразие и несъответствие бяха нищожна частица сред звездния космос.

Гътри задържа фрагмента минута-две, преди да го прибере в колекционерското си чекмедже. Двамата с Джулиана бяха открили нещо подобно на един калифорнийски плаж. Черупка от морски охлюв, възкликна тя. Но морските охлюви почти бяха изчезнали! Склониха глави над чудото. Наоколо нямаше жива душа — намираха се в страна, чиято икономика беше рухнала, и слънцето, солта и пясъците бяха единствено техни. Косата й галеше бузата му. Той плъзна ръка под сакото й и обгърна талията й. Кожата й беше топла и гладка. Тя го погледна, усмихна се и се притисна плътно до него. За програма в невронна мрежа споменът беше твърде ярък.

Гътри вдигна очи. Там горе надвисваше подобна на лампа немигаща светлинна. Фаетон, планетата скитник, която скоро щеше да пресече орбитата на Деметра, но на безопасно разстояние. Гътри предпочете да не мисли за предстоящото. Насочи вниманието си към звездите отвъд нея.

Съзвездията и бледото сребристо сияние на Млечния път бяха познати. С продължилото двайсет години пътуване бе преодолял разстояние, което не беше от особено значение при размерите на тези галактически покрайнини. Естествено, ракурсът беше различен. В този час и на тази средна ширина откри Полярната звезда почти отвесно над главата си. Продължи да оглежда, подминавайки мътночервената Проксима до Касиопея. Там една нова звезда блестеше по-ярко от другите пет.

— За бога, любима — провикна се той през светлинните години до нейните изригващи пламъци — успяхме!