Пол Андерсън
Последният бастион (8)

5.

„Съобщава Футура — дърдореше говорителят. — Вчера правителството влезе във владение на цялата собственост на стопанска корпорация «Метеор» в Северноамериканския съюз. Милициите са във временно владение, а части на Полицията за сигурност завзеха основните сгради.“

Заредиха се кадри. Североизточният интеграт, Световният търговски център, блестящ и обновен като остров сред рифове и останки от корабокрушения, над който прелитаха флитери, а покривът гъмжеше от войска и оръжия. Търговският център в Торонто, после родният дом на Кайра, униформени мъже на пост по една улица с малки изискани къщи, покрай които децата уплашено се прибираха от училище. Югоизточната енергийна централа, пустиня, задръстена от цистерни, които очакваха изгрева на Луната и енергията, и бронираните машини навсякъде. Космодрумът „Камехамеха“, проблеснало късче синьо море и разпенени бели вълни, кораб на ракетна площадка, изблъсканите от него техници и охраняващите ги войници, прилепили плътно ръце до напъханите в кобури шокови оръжия.

Ама че гадост за закуска, помисли си Кайра. Въпреки това продължи да гълта лакомо храната си. Никой не знаеше кога щеше да бъде следващото хранене. Лий се назлъндисваше. В дъното на масата Гътри наблюдаваше, въоръжен с невъзмутимостта на своята кутия.

Операциите на компанията в цялата страна са преустановени. Все пак в официалното изявление се изразява надежда, че не след дълго те ще могат да бъдат възобновени. В него се заявява — цитирам — „абсолютното съгласие на ръководството на «Метеор» на най-високо ниво“, край на цитата. Това е повод за допълнителна изненада след продължилото години наред задълбочаване на напрежението между правителството и голям брой мощни международни компании и особено с „Метеор“.

Особено с „Метеор“, помисли си Кайра. Без ръководната роля на Гътри, която със сигурност включваше значителен скрит натиск и мълчаливо съгласие, другите отдавна щяха да клекнат.

Мърморенето му я смрази:

— Това изяснява всичко. Явно са пипнали двойника ми и са го изработили. Нещастно копеле!

Лий повдигна глава.

— Вашите служители няма ли да заподозрат? — попита той.

— Може би — отговори Гътри — макар че само двама от моите хора знаеха къде е и нямат никакви основания да се усъмнят, че вече не е там. Спомнете си, че самият аз не се усъмних, докато не стана твърде късно. Ако и когато анти-Гътри се появи, ще бъде ужасно убедителен.

„… президент Мануел Ескобедо Кориган говори от Службата за директиви.“

Появилото се върху екрана лице беше красиво, със сребристи коси, а тонът беше приповдигнат: „Граждани, внимание! Ще направя важно съобщение. Най-напред нека изясня, че няма никакви причини за безпокойство. Действайки в защита на вашите интереси, вашето правителство предприема мерки срещу заплахите за собствения ви живот. Така ние ще ликвидираме един конфликт, станал вече нетърпим. Твърде малко хора ще бъдат засегнати пряко, но обществото ще извлече огромна полза. Междувременно всички имат право на информация. Слушайте внимателно. Чуйте истината. Може да започнат да разпространяват неверни слухове. Правилно инструктирани, вие ще имате възможност да ги разкривате, да ги опровергавате и да докладвате за всеки, който продължава да ги разпространява.

От позицията на предоставената ми власт и под мъдрото ръководство на Консултативния синод разпоредих конфискуване на цялото имущество на компанията, известна в тази страна като стопанска корпорация «Метеор». Подобренията прераснаха в убеденост. В течение на годините вашата Полиция за сигурност имаше много поводи да се увери, че цялата тази организация е просмукана от терористи на хаотиците. Тяхната цел е насилственото сваляне на вашето правителство. Техните средства, ако бъдат осъществени, ще станат причина за смъртта на милиони, общонационално разорение и неизмеримо страдание. Ние сме длъжни да им попречим. Длъжни сме да издирим и последния от тях и да го арестуваме, преди да е осъществил пъкленото си дело, за да го подложим на превъзпитание пред правосъдието.

Спомнете си привидно злощастния инцидент, при който е разрушена базата данни в Среднозападния център за сигурност с мощен електромагнитен импулс. Неговият замисъл беше сериозно да затрудни полицейските операции в целия регион. За щастие вашата Полиция за сигурност предварително беше открила някои улики. Не знаехме със сигурност какво точно ще се случи, но като предпазна мярка прехвърлихме копия от файловете на друго място. Когато ударът беше нанесен, реагирахме светкавично. И установихме, че не е нещастен случай, а саботаж. Открихме, както вече подозирахме, че сред замесените са и служители на «Метеор».

Кайра погледна Гътри. Той забеляза и забоботи:

— Не, разбира се, че нямахме нищо общо с това. Не ти ли е ясно, че бих положил максимум усилия да се уверя, че всичките ни хора на рискова позиция в полицейска държава като тази са здравомислещи и уравновесени? За какъв дявол да се ангажираме с подобна тъпа сензация? А и откъде да знаем, че това изобщо се е случило? Разполагахме единствено с твърденията на правителството, което отхвърли предложението ни да сътрудничим при разследването.

Изфабрикувано оправдание да проникнат и да обискират сградата, в която се намираше другият Гътри… Кайра отново насочи вниманието си към Ескобедо.

«… не мога да споменавам подробности — продължаваше президентът. — Престъпниците и подривните елементи не трябва да бъдат информирани за нашите разконспириращи методи. Но бъдете уверени, мои съграждани, че когато задачата бъде изпълнена, ще узнаете резултатите.»

И продължи с още по-убедителен тон:

“Ще бъда откровен с вас. Не искам, не мога да крия от вас, че в близко бъдеще ще се сблъскаме с много трудни, да, опасни моменти. Имаме работа с огромна и могъща организация, която винаги е била враждебно настроена към идеалите на авантизма. Нека още веднъж ви разкажа историята, независимо че вероятно я знаете, за да може впоследствие да споделим надеждата, която блести ярко пред нас.

През изминалите две столетия стопанска корпорация „Метеор“ се разрасна и нейните операции обхванаха цялата Слънчева система и пространството извън нея, като същевременно проникна във всяка страна на Земята. Тя е много повече от компания за космически кораби. Нейните холдинги включват всичко — от извънземни мини и промишлени заводи до обхванали голям брой планети транспортни услуги; от научни фондации до търговия с луксозни стоки. Подчинява цели общества на собствените си закони, възпитава поколение след поколение в безпрекословна преданост и сътрудничи със законно избрани правителства при равноправни условия. И все пак дори не е корпорация, освен в чисто формален смисъл. Това е частна организация, контролирана безкомпромисно, посветена да печели, но не и без да се намесва в политиката, погазвайки всякакви национални закони, които й се изпречат на пътя."

Ескобедо се усмихна. Тонът му стана по-мек:

„Днес обаче аз не осъждам «Метеор». Вместо това съм щастлив да заявя, че поставяме началото на нов ред. Предстои ни да сложим край на тревогите, които се задълбочаваха, откакто Асоциацията на авантистите пое ръководството на тази велика страна. Забележете, аз не обвинявам директорите на «Метеор» в престъпна дейност, антиобществени намерения и дори враждебност. Изявленията и от двете страни често се разгорещяваха. Но ако погледнем аналитично, както би ни призовал Ксуан, това беше конфликт на мировъзрения. Щом те не са съгласни, че провежданото от нас реконструиране на северноамериканското общество е правилно, щом не споделят нашата милиардогодишна представа за съзнанието като развиващо се към Омега, напълно естествено е да се противопоставят.

И така“ под закрилата на прословутите Планетарни протоколи служителите на „Метеор“ продължаваха, при това сред нашите редици, да живеят на практика в автономни региони, да изпращат децата си в училища за индоктриниране в принципите на компанията и да внушават на гражданите погрешни аргументи. Бунтовете в Жуно, при които загинаха трийсет и седем души, бяха само най-ярката последица от тези екзалтации."

— Пълни глупости! — измърмори Гътри. — В Аляска помнят по-добре от много други какво беше да си свободен. Те не искаха коригиращ център в своя заден двор, а се пусна и слух, че ще пристигнат руснаците и ще се присъединят към тях.

„От чужбина — продължи Ескобедо — официални представители на «Метеор» публикуваха изявления — в най-добрия случай враждебни, а в най-лошия подстрекателски. Компанията наложи ембарго над търговията със свързани със сигурността материали в рамките на Съюза. Служителите отново и отново помагаха на преследвани подривни елементи да забягват в чужбина.“

— В това поне има частица истина за разнообразие — подметна Гътри.

„Но пак повтарям, това беше неизбежно — обяви почти с разбиране Ескобедо. — То напомняше за много конфликти в миналото между еднакво откровени враждуващи сили — християни срещу езичници, астрономи срещу астролози, демократи срещу роялисти, освободители срещу империалисти.“

Тонът му отново стана непреклонен:

„Сега, както вече ви казах, ние установихме, че известни лица в долните ешелони на «Метеор» са станали подвластни на такава фанатична омраза, че са организирали престъпна конспирация. Свързали са се с терористи на хаотиците, които отдавна дебнат възможността да нанесат смъртоносен удар срещу вас, северноамериканския народ. Тези лица от «Метеор» подпомогнаха и поощриха терористите. Те съдействаха на хаотиците да получат работа в компанията, която днес е затънала в подривни дейности.

Произтичащата от това опасност очевидно е огромна. «Метеор» заема ключови позиции в икономиката на Съюза, както и във всяка друга страна на Земята. Потенциалната му власт да извършва саботажи е практически безгранична. В нашето съвремие животът на всекиго е поставен в зависимост от заплашително уязвима мрежа от високотехнологични услуги, а така също и материали и енергия от космоса. Ако само едно от тях се увреди, ще се окажем пред пропастта на заплахата от глад, хаос и масова смърт. Безмилостни противници, жадуващи светкавична гибел, са готови да унищожат нашите транспортни и комуникационни съоръжения тук на Земята. Терористите, въоръжени и подготвени, ще придобият надмощие в разрухата.

Ето защо вашето правителство окупира всичко, което е собственост на «Метеор» в цялата страна. Ако можехме, бихме превзели всичко навсякъде. Инструктирах представителите на Северна Америка в Световната федерация да отправят апел за предприемане на действия от страна на Комисията за мира. Няма никакво съмнение, че възникването на хаос сред огромна нация като нашата заплашва целия човешки ред.“

Той отново се усмихна.

„А сега добрата новина. Вече споменах, че директорите на «Метеор» и преобладаващата част от неговите служители не са злонамерени, а подведени, както ни е известно. Негативистични, егоистични, алчни са много от тях — не казвам всички. Но не са безумци. Не са глупави. Те също напълно осъзнават колко много биха загубили от рухването на порядъка. И разбират, че хаотиците са врагове не само на авантисткия ксуанизъм, но и на цивилизацията като цяло. Те просто не осъзнаваха степента, в която враговете са заразили собствената им квазинация.

Веднага след като получи достъп до централните управления на «Метеор», Полицията за сигурност се залови за работа, блестящо използва най-модерните технологии за разследване и сглоби парче по парче основната истина. Още много ни предстои, разбира се, но сега вече знаем какво трябва да направим. След като се сдобихме с тази информация, се свързахме с известни ключови лидери на «Метеор», запазвайки дълбока секретност. Те бяха ужасени. Съгласиха се, че е необходима цялостна окупация. Хаотиците трябва да бъдат изкоренени до последната ракова клетка. Това е точно толкова полезно за здравето на компанията, колкото и за нашето собствено здраве.

Граждани, уверявам ви, че това развитие на нещата означава повече от непосредствена безопасност. То ни насочва към абсолютно положително бъдеще. Не очаквам служителите на «Метеор», както и на другите корпорации под тяхно ръководство, да прегърнат правилната доктрина за една нощ. Те ще продължат да преследват своя егоистичен интерес и интересите на своите организации още дълго време. Така или иначе, наистина започват да разбират, че нашите действия в действителност не се противопоставят на едно разумно подреждане на обществото. Аз гледам с увереност към една ера на разрастващо се сътрудничество…“

— Изключѝ звука — каза Гътри. — Останалото ще е патешко квакане.

Кайра се подчини. Беше схванала смисъла, ако не и мотивите на речта.

— Той е само фигурант, нали? Както и цялото правителство.

— Не изцяло, но до голяма степен за непосредствените цели. Хм! Тези наши северноамерикански изпълнителни директори — Рейналдо, Лангфорд, Рапопорт… колко много още! Какво ще стане с тях? Уповавам се на бога да са добре.

— Не мисля, че авантистите ще им сторят нещо, сър — каза Лий. — Само биха предизвикали излишен антагонизъм. По всяка вероятност няколко ключови фигури са поставени под „превантивен арест“ без прилагане на допълнително насилие, и то единствено с цел да бъдат държани в изолация. Така никой не може да бъде сигурен дали някои от тях действително са се съгласили, че окупацията е основателна и необходима.

— Колко правдоподобно може да е това и за колко време? — запита Кайра. — Дали биха мълчали, ако имаха избор?

— Не — отговори Гътри — но за няколко дни ситуацията може да остане непроменена, а после задържаните ще бъдат освободени, но това вече няма да има значение. Незначителните несъответствия между техните думи и изявленията на Ескобедо няма да привлекат внимание. Дотогава шайката на Саир не трябва да очаква големи безпокойства от оставените на свобода. Разумното поведение за всички съдружници в момента е да не отстъпват от позициите си и да чакат разпореждане от мен.

Сякаш в потвърждение на думите му посланието на президента приключи и изникна нова картина. Кайра увеличи звука.

„Съобщава Кито. Директор Долорес Алмейда Кандамо от Централното управление на «Метеор» публикува изявление, в което определи случилото се като изключително обезпокоително. В очакване на по-нататъшна информация тя не направи допълнителен коментар, освен че заедно с колегите си поддържа връзка с други управления на Земята и в космическото пространство. Досега нито едно от тях не е публикувало свой коментар…“

— Да — изръмжа одобрително Гътри. — Не отстъпват от позициите си.

„… на Асамблеята на Световната федерация — продължаваше говорителят — Колин Смол от Карибите отвърна на призива на Северна Америка за намеса на Комисията за мира.“

На екрана се появи слаб чернокож и заговори на английски: „С необходимото уважение към моя изтъкнат приятел от Съюза заявявам най-учтиво, че искането му не съответства на онова, за което се представя. То е предназначено за пропагандни цели и по всяка вероятност е във вреда на «Метеор». Всяка нация е суверенна в рамките на своите граници, доколкото съблюдава клаузите на Споразумението. Следователно правителството на Северноамериканския съюз е в правото си да ограничи действията на силите на Комисията за мира, когато намери това за основателно. Неговите твърдения са двусмислени и недоказани. Ако то искрено се нуждае от подкрепа, следва да представи официално обвинение за военни действия, които представляват заплаха за геноцид, за околната среда или възпрепятстват транспортни или съобщителни връзки. Подобни обвинения трябва да бъдат потвърдени от съответната комисия като основателни. Едва тогава въз основа на световното законодателство може да се предприемат принудителни наказателни мерки срещу «Метеор» — или евентуално срещу правителството на Северноамериканския съюз. Не очаквам да се случи нито едно от двете. Поне официално това е спор между едно национално правителство и частна организация с международно влияние.“

На екрана се появи икономист, който отговори на зададените от водещия въпроси. Северна Америка наистина е зависима от доставяни от космоса продукти и енергия, както и цялата Земя. Да, „Метеор“ е техен основен доставчик и ако прекрати обслужването, в страната много скоро ще възникнат сериозни проблеми. Не, няма да се стигне до глад и ангажиране на Федерацията и Комисията. Освен това в „Метеор“ ще възникнат много по-големи проблеми, ако изобщо предприемат подобни драстични мерки. Запомнете, загубите ще бъдат неизчислими като пропуснати приходи и далеч повече във взаимоотношенията им с останалата част от света. Те са много по-уязвими, отколкото би могло да се предположи. Запомнете, че това не е нация, колкото и арогантно да е поведението й. Те не притежават дори минимума въоръжени сили за опазване на мира, на които има право всяка нация, да не говорим за арсеналите на Комисията…

Кайра, Лий и Гътри слушаха разсеяно.

— Забележително! — каза Кайра.

— Какво имаш предвид? — попита Лий.

— Че официалният предавател разпространи част от речта на Смол. Запознахме се на една конференция за космическо развитие. Разговаряхме и на приема, а оттогава от време на време си пишем. На наша страна е.

— Bueno, той не би могъл да излезе открито и да обяви това от положението, което заема, нали? Мисля, че редакторът на това предаване е доста находчив. Видяхме точния откъс, който създава впечатление за безпристрастна информация.

— В това отношение ги бива — измърмори Гътри. — Във всички медии е така и като резултат обикновеният човек няма шанс да разбере кое е реално и кое е монтирано в студиото.

— Не е точно така, сър — противопостави се Лий. — Очевидният обем информация, достоверна, както и фалшива…

— Да, това и международният транспортен обмен действително правят невъзможно една тоталитарна държава да се задържи дълго време, освен ако не успее по някакъв начин да завладее цялата Слънчева система. Тъкмо те крепят жива идеята за свободата тук и предлагат необходимата надежда на хаотиците да не се откажат и сами да се превърнат в авантисти.

— Кои са те? — попита Кайра. — Мислех, че „хаотик“ е само използвана от правителството ругатня за дисидент.

— Която те с удоволствие възприеха — отвърна Гътри. — Повечето са безобидни бунтари.

— Но не всички? Някои от тях май са терористи, които чакат възможност.

— Това би могло да е друга ругатня — каза Гътри.

На Кайра й се стори, че той не желае да говори повече по този въпрос.

— Как очаквате да постъпи „Метеор“, сър?

— Вече ви казах. Нищо особено като незабавна реакция. Ще заемат изчаквателна позиция, докато не се появят повече карти. Може би с някои изключения на отделни места. Не сме монолит, нали разбирате.

На вратата се почука.

— Скрийте ме бързо. Може и в раницата.

Скриха го и отвориха вратата на Тахир. Шейхът носеше претъпкана чанта. Лицето му издаваше умора — Кайра предположи, че е будувал през по-голямата част от нощта — но остана прав, поздрави отсечено и се зае за работа.

— Полси пристигна — униформени и цивилни. Обикалят помещенията, но още не са стигнали дотук. Надничат във всяка стая. Носят електронно оборудване. Независимо от това намерих начин да ви изведа покрай тях. Това са женски дрехи за вас, сеньор Лий. Забулен и в моята компания не би трябвало да ви безпокоят. Полицаите не биха желали да усложняват задълженията си, дразнейки местните жители, особено тези, които не са съвсем бедни и безпомощни. Добре известно е колко чувствителни сме ние, правоверните, по отношение на жените си. — Той се усмихна криво. — Разбира се, трябва да овладеете походката и маниерите. Ще ви обуча така, че минувачите ще се питат какви ги върши старият негодник.

Лий се поизчерви.

— Mil gracias^[1], сър — измърмори той и посочи към раницата. — А какво ще правим с това? Трябва да го изнесем на всяка цена. По-важно е дори от нас.

— Досетих се, че е така.

Тахир прокара пръсти през брадата си и се вторачи сякаш отвъд стените.

— Не искам да знам какво е. Нарекохте го специален компютър — това ми стига. Според размерите му направих необходимото. В подходящия момент ще пристигне линейка и екипът ще внесе животоподдържаща касета. В нея има достатъчно място, за да поставите вашия… предмет вътре, докато останалите гледат встрани. Надявам се да е непромокаем.

Кайра рязко пое въздух. В съзнанието й изникна представа на подобна на ковчег кутия с покритието от контейнери, туби, вентили, помпи, измервателни уреди, кабели, компютър, ръчни контролни уреди и инженерни устройства. Да, целият този метал, цялата тази електрическа, химическа и изотопна активност със сигурност ще послужи като прикритие на Гътри от детекторите.

— Все пак няма ли вероятност да проверят дали вътре има пациент? — притесни се Лий.

— Има. — На бегълците им причерня. — Един от синовете ни е готов да се упои. Симулацията на изпаднала в кома жертва ще бъде съвсем правдоподобна дори при енцефалографско изследване. Не вярвам Полси да извикат лекар за по-подробен преглед.

— Но това… това е немислимо, сър! — заекна Кайра. — Вие не ни дължите… толкова много…

Тахир я изгледа.

— Имам чувството, че сме изправени пред отговорност. — Тонът му стана мрачно безучастен. — Може би по-късно ще се сетят да проверят дали човекът действително е бил откаран в болницата „Ибн Дауд“. Регистрите ще покажат, че е бил там и скоро след това е бил изписан за възстановяване в домашни условия.

„Ислямска солидарност?“ — запита се Кайра. Може ли да се разчита особено на това? Дали Тахир не поддържа връзки с хаотиците? Опитни нелегални функционери можеха да се справят по-добре с база данни, нали? Да, в това имаше смисъл. По принуда авантизмът търпеше традиционните изповедания и начин на живот, но същевременно ги притесняваше и в края на краищата щеше да ги унищожи. Така че хаотиците бяха техни естествени съюзници.

— В болницата трябва да получите обратно товара си и да ни оставите — обърна се Тахир към Лий. — Нищо повече не можем да направим за вас.

— Разбираме. Надявам се някой ден да можем да разкажем колко много направихте за нас.

Кайра се разтревожи.

— Извинете — обади се тя, — но аз какво ще правя? Аз също трябва да изляза!

— Ами просто излез — отговори Тахир. — Имат ли някаква основателна причина да те спрат?

— Н-не, не мисля.

— Най-добре да тръгнеш веднага. Това ще намали опасността. Има ли някакво място, за предпочитане извън страната, където можеш да отидеш?

Въпросът я накара да се замисли. Сякаш зърна къщата на брега на езерото Илмен, синя и бяла над лехите с рози на майка й, сгушена до блещукащите води сред брезовата дъбрава. Сред шепота на листата танцуваха слънчеви и сенчести петънца, вятърът ухаеше на горска свежест, едно кътче от старата Земя, при това не в кивира, а истинско, истинско… Разполагаше с достатъчно средства. Ще се прибере у дома, ще отиде в централното управление на руснаците и ще им разкаже каква е ситуацията…

Побиха я тръпки. Не! Как е възможно, в името на Маккенън, да си помисли дори за част от секундата да се измъкне и да избяга? Тя беше „метеорец“. Беше се обрекла, както бяха сторили родителите й, а преди това баба й и дядо й.

Разкърши рамене.

— Имам, но по-добре да не го правя — отговори тя. — Трябва да отнесем това нещо на безопасно място.

След като укрие Гътри достатъчно добре, може би трябваше да отлети със своята информация. Може би едва тогава „Метеор“ би могла да предприеме спасителна операция, да се обърне към Комисията за мира, или нещо такова. Но най-напред и по-важно от всичко бе да го спасят от ръцете на програмистите.

— Това означава аз да го направя. Боб… Те са по петите на сеньор Лий и ще използват всичко, с което разполагат. Вече са се заели. Не виждам как една дегизировка би могла да го спаси за дълго време.

Докато говореше, тя положи усилия да погледне младия мъж в очите. Дали изобщо беше спал, съзнавайки какво може да му се случи, ако попадне в ръцете на Полси? Лицето му беше като вкаменено.

— Вярно е — тихо промълви той. — Ще се срещнем и ще ти предам предмета.

— Къде?

Не бяха го обсъдили поради изтощението и тревогите предния ден и объркването тази сутрин. Аматьори. Защо Гътри не им беше напомнил? Дали защото е предположил, че няма смисъл, преди да узнаят със сигурност какво им предстои?

Би повярвала по-скоро в това, отколкото, че самият той е загубил съобразителността си.

— Напишете го — настоя Тахир. Не бива да го чуя.

Той се обърна с гръб към тях.

— Досетлив сте, сър.

Лий се извърна и седна пред компютъра. Кайра застана до него. Забеляза напрегнатите сухожилия на ръцете му. Но пръстите затанцуваха плавно по клавиатурата. Върху екрана се заредиха думи.

„Знаеш ли къде е Куарк Феър?“

Горе-долу, отговори на глас тя, приведе се и написа:

„Само от една-две мултипрограми. Никога не съм била там.“

Когато напуснаха този регион, родителите й все още я смятаха за твърде малка за подобни неща. Усети, че дясната й гърда се притиска леко към рамото му.

„Можем да изчезнем за известно време там.“

Той се поколеба едва забележимо.

„А и мога да получа нещо, което е трудно да се намери другаде.“

„Къде точно в Куарк Феър?“ — натрака тя.

Забеляза изкривената му усмивка.

„Не съм бил съвсем редовен посетител, но съм ходил от време на време да събирам информация от други източници, тъй като има известно регионално значение. Иди в чайната «При мама Лакшми», вземи стая и ме изчакай. Дай ми фалшиво име, за да разбера номера на стаята. Няма да задават въпроси, но ще искат да платиш в брой.“

Общежитие, в което не регистрираха самоличността на гостите в полицейската база данни? Не можеше да не знаят за съществуването му. Но това беше гражданската полиция. Изключително подкупна, както беше чувала. Колкото до Полси и реалните власти, те бяха разрешили съществуването на Куарк Феър през всичките тези години, независимо че официално смятаха местенцето за истинска напаст. Един коментатор беше заявил, че то е отдушник на атавистични импулси и непоправимост в географски контролирано пространство. Понякога полицията извършваше набези, но след ден-два не можеше да се познае, че се е случило нещо.

Усети гъдел да бъде непослушна. Разрови паметта си. Някакво име, за предпочитане без никаква връзка с нея…

При продължителен космически курс тършуваше базата данни за развлечения и често попадаше на любопитни стари произведения.

„Ще бъда Ема Бовари.“

„Кажи им, че очакваш Джон Смит.“ Лий се ухили широко. „Среща се на всяка крачка.“

Той изтри файла и се надигна.

— Разбрахме се, сър — обърна се той към Тахир. — Двамата се залавяме за работа. — Към Кайра: — Пази се, amiga! Късмет!

— Чиста орбита и за теб, партньоре — отговори тя, сякаш и той беше космонавт.

Стиснаха ръце.

Тахир вдигна дясната си длан.

— Fi aman illah — пожелай сериозно той. — Всевишният да те благослови.

Тя не знаеше какво да отговори и отдаде чест.

— Gracias за всичко — отвърна смутено.

И излезе. През първите няколко секунди усещаше, че изпитва желание да притежава неговото упование в Провидението.

Не, това би означавало да се лиши от здравомислие, нали? Влезе в коридора и се мушна в тълпата. Отново усети втренчени погледи да се забиват като иглички по кожата й. Ако Тахир се беше досетил да й донесе по-прилични дрехи! Ако тя се беше сетила да го помоли!

Е, може би Полси нямаше да пристигнат да претършуват този сектор още няколко дни, ако въобще дойдат някога. Дотогава споменът за нея щеше да изтлее — просто една от многото чужденки, никаква специална дата или нещо свързано с нея. Не че някой от местните жители доброволно би склонил да съобщи нещо, ако изобщо помнеше. Кайра хвана първата лента, която забеляза.

Докато се измъкваше, състави план. При всяко зърване на униформа сърцето й се свиваше и тя преглъщаше слюнката си като парче памук. Най-неприятно беше излизането от двора на улицата. Те стояха до вратата — по двама едри мъжаги в жълто-кафяви униформи от всяка страна. Единият от двойките не откъсваше очи от уреда, който държеше, другият внимателно оглеждаше преминаващите. А те бяха по-малко от предния ден. Сигурно се беше разчуло. Кайра се съсредоточи върху една мантра.

И в следващия момент вече беше преминала, загубена сред тълпата под спокойното и слънчево небе. Свободна!

Засега. Ако искаше това да продължи, не трябваше да спира.

Близо до спирката за превозни средства откри обществен информационен пункт. Включи датчика си, влезе в кабинката и пусна монета. Едва когато изтегли подробностите, които я интересуваха, забеляза колко силно е притиснала китка до контакта. Разсмя се унило, приближи се до триколката, освободи я и потегли.

Трябваше да се отърве от хавайското облекло, което я открояваше. Трябваше да открие шивачница в околността с прилични цени. Изписваните дума по дума указания в датчика я насочиха към някакъв адрес в район Тонауанда. Беше старинен квартал предимно от три-четири етажни тухлени сгради и няколко самостоятелни къщи, които се издържаха като общежития. По тротоарите имаше малко минувачи, които се разхождаха, без да бързат. Превозните средства пърпореха по паважа между тях, защото бяха малко. В първия момент Кайра изпита някакво успокоение. Гигантите отвъд покривите изглеждаха отдалечени и напомняха мираж. Врявата беше стихнала до едва доловим шум.

Вгледа се по-внимателно и забеляза ронещата се мазилка, полупразните витрини, мръсните стъкла, вехтите дрехи, насочените крадешком към нея — чужденката — погледи. В малък парк двама мъже похъркваха край една празна бутилка, тревата беше избуяла, а листата на дърветата бяха необичайно жълти за сезона. Когато беше още момиченце, не беше попадала на подобни гледки в целия район, независимо от трудните и неспокойни събития, станали причина авантистите да завземат властта.

Няколко кътчета бяха съхранили поне отчасти порядъчния си вид — една фабрика, една клиника по генетика, два-три ресторанта. Всички те привличаха клиентела от широк радиус, но поради скромната си дейност не можеха да си позволят да се преместят в по-скъпи квартали. Шивачницата беше едно от тях. Интериорът беше спретнат и чист, енергичният служител, който я поздрави, беше учтив и добре облечен. Предложи услугите си с извинението, че оборудването е поовехтяло и програмирането не включва най-новите международни модни тенденции.

— Няма значение — каза Кайра. — Ходех в такива магазинчета още като дете. Трябват ми само няколко удобни дрехи.

В помещението за проби се съблече, за да й бъдат взети мерките. Беше приятно, беше терапевтично да проектира различни изображения върху своята холограма в реални размери, наблюдавайки промените във външността си, докато компютърът модифицираше моделите и отбелязваше и адаптираше нейните промени. Четири смени бельо би трябвало да са достатъчни. Два панталона — единият черен и плътно по краката й, другият син и клоширан с тънки червени кантове отстрани. Груба сива работна риза, едно по-елегантно сако в кайсиево, мека широка блуза в лунно бяло, която — изрично се увери — позволяваше свободни движения. Дълга до прасците тигрилова пола. Бледозелена пелерина с качулка за дъждовно време. Това й осигуряваше възможност за различни комбинации, подходящи за всякакви случаи.

Натисна бутона „Всичко“. Цената върху екрана превишаваше сумата, която имаше в брой. С неохота изтегли кредит от сметката си. Ако Полси я заподозре по някаква причина и разпореди възстановяване на данните, тук щяха да открият следа от нея.

Ако имаше късмет, това нямаше да се случи, поне докато им се изплъзваше. А и едва ли дори в авантистка Северна Америка системата ще засече начина, по който осъществи покупката си. Възможностите й бяха огромни, но все пак ограничени. Незначителни данни като самата сделка несъмнено бяха изтривани в рамките на около три години.

Ограничителен статут. Тя се изкикоти.

Не, сериозно. Да използва времето, докато машините работеха, да обмисли положението си… както и на Гътри. При плащане в брой не остават следи. Доларите вече не бяха конвертируеми, но бяха за предпочитане, откакто се беше измъкнала през границата. Разбира се, че укуси се приемаха с готовност, но някак си я запечатваха в паметта. Ако отиде в банка и ги размени, това ще влезе в базата данни и може да накара някой да се запита защо го е направила. Но все пак и трябваха още банкноти и монети. Ако можеше да остави фалшива следа…

Звънна дразнещо припрян сигнал. Плъзна се закачалка с дрехите й. Премери ги, облече сакото и черния панталон, пакетира останалите и излезе.

— Надявам се, че сте доволна, миз Дейвис — каза служителят.

Усмивката му й се стори раболепна. Защо беше проверил за името й в терминала си? Надяваше се да не е влязъл в конфиденциалната мрежа, за да я огледа.

— Да, ще ми свършат работа — отсече тя.

— От космоса ли сте?

Тя се напрегна.

— Какво ви кара да мислите така?

Не би могъл да провери адреса й без разрешение.

— Вашият… външен вид, миз. Говорите като северноамериканка, но се държите… гордо. Винаги съм искал да посетя космоса.

Долови копнежа в тона му и изпита известно съчувствие. Дали изобщо беше пътувал някога? Обръщението, което използваше, рядко се срещаше извън този район.

Пътувал… Мултицилиндърът предоставяше холографски аудио изображения. Ако можеш да си позволиш приставка „вивифер“, си осигуряваш допълнителни усещания. Но да чуеш и видиш Тихополис Гардънс възпроизведен, да доловиш аромата, който само напомня за излъчваните от гигантските цветя ухания, да изпиташ тръпките на кинестезията от безтегловността беше не само еднообразно, но и пасивно. Не си там, не се разхождаш свободно наоколо, не се случва нищо, което не е програмирано предварително.

Досети се за възникналата възможност.

— Да, работя на небето.

Нямаше смисъл да се впуска в подробности. Пилотите внушаваха по-голямо обаяние, отколкото смяташе за приемливо. Тя въздъхна с надеждата да изглежда естествено.

— В отпуска съм, но се боя, че ще ме лишат от тази възможност. Заради новината от тази сутрин.

Той се опули.

— За компанията „Метеор“? За тях ли работите?

— Всички организации с интереси в космоса са засегнати — добави искрено, макар и безучастно тя. — Би трябвало да докладвам на най-близкия агент на компанията извън страната. Лично! Комуникационните линии изглежда са… ограничени. — Може би той щеше да разбере, че се изразява евфемистично. — Bueno, отдавна ми се иска да посетя Квебек. Но имах нужда от подходящи дрехи, нали?

— Да. Да, разбира се. Чудесно подбрани и скроени, мис Дейвис. Съжалявам, че прекъсват отпуската ви, но ви пожелавам приятно пътуване. Заповядайте отново, por favor. Muchas gracias.

Остави го смутен на входа и се отдалечи.

Така. Ако Полси действително проверят, ще останат с впечатление, че се е отправила на североизток. Границата не беше затворена, в противен случай щяха да го съобщят в новините. Заради многото хора, които я прекосяваха ежедневно в двете посоки, масовите проверки се изчерпваха със сканиране на картите за самоличност преди кацане на въздухоплавателните средства или на самата граница при наземния транспорт. Не биха запазили никакви данни, освен при възникване на нещо необичайно. Вероятно спираха и претърсваха всеки, който притежаваше нещо като невронна мрежа. Така че ако Полси осъществи операция за възстановяване на свързаните с нея данни, логичното заключение би било, че просто се е уплашила и офейкала и вече не представлява никакъв интерес за тях.

Данните, че е закупила значителна сума долари, биха довели до противоречие. Както и да е… Кайра тръсна глава. Беше като новобранец в Ери-Онтарио след дългите години отсъствие, но беше посещавала и други градове, които гъмжаха от бедняци.

Подкара триколката, включи карта на Куарк Феър върху екрана и я разгледа. Ако си спомняше точно чутото в детството си, кварталът представляваше неправилна окръжност с диаметър от около един клик. Оттогава се беше свил минимално, ако изобщо се беше свил. Първоначално реконструкциите бързо бяха заместили разрушенията от метеоритния дъжд „Бивол“, но Втората република много скоро започна да се разпада не на шега и от там нататък нито един порядъчен човек нямаше възможност да предприеме нещо. Когато авантистите взеха властта, обещаха бързо възстановяване, както и много други неща. Кайра сви рамене и продължи нататък.

На около два километра от целта имаше автобусна гара. Блокира триколката в Стойката и се обади на билетната агенция, както я беше посъветвал Лий. Задъхано се впусна в излишни обяснения, че трябва да хване първия възможен самолет за Монреал. За всеки случай. С раницата на гръб вървя пеша, докато намери някаква банка. Пъхна картата си в четеца и разпореди „1000 универсални валутни единици в двайсетачки“.

„На разположение всичко 430 в петдесетачки и стотачки — блесна отговорът. — Ще изчакате ли доставка?“

По дяволите! Това беше голям клон. Всепроникващо безхаберие!

„Отказ — разпореди тя. — 430 универсални валутни единици.“

Когато пликът изскочи, преброи банкнотите и ги напъха в секретния джоб на сакото си.

Давай нататък! Районът беше шумен като квартала около Синята тета. Пресече някаква улица и внезапно попадна сред абсолютна разруха. Изпотрошените и облепени прозорци напомняха рани върху опушените стени. Зеещи врати отвеждаха към пусти пространства. Сквернословни и яростни неграмотни графити в по-ярки цветове от табелите на малкото магазинчета. Един парцалив просяк с протегната ръка беше седнал на пътеката и мърмореше безконечни оплаквания от безрадостната си участ. Две безформени жени се джафкаха отегчено. Отнякъде изскочиха три деца и я задърпаха за дрехите, надавайки писъци за милостиня. Измъкна се, без да им обърне внимание, иначе щеше да я връхлети цяла орда. Размина се с някакъв клатушкащ се старец, който мърмореше, вторачил празен поглед във въздуха. Четирима млади мъже се изкикотиха зад гърба й. Едър мъжага се извърна внезапно, сякаш решил да пресече пътя й. Лицето му беше обрасло с гъста четина. От два метра усети вонята, пое дълбоко въздух и се приготви да нанесе удар. Айкидото й беше любимо занимание, макар че използването му в състояние на раздразнение можеше да има опасни последици.

Той я изгледа накриво, смени посоката и отмина. Чу го как се изхрачи. Няма значение. Никога ли няма да проумеят политиците, че управлявана от държавата икономика води предимно до мизерия?

Не че неограничената свободна инициатива гарантира благополучие. Долови пред себе си нарастваща врява, тупурдия, викове, клаксони, барабанни ритми, шумове от машини. Прекоси още един квартал и се озова в Куарк Феър.

Този район представляваше битпазар. Вече беше обяд и гъмжеше от народ. Много от продавачите бяха насядали по земята, проснали върху напуканите плочи под задника си по някой парцал и пръснали стоките около себе си. Някои разполагаха с маси и столове. Други използваха пластмасови кутии за сергии. Бяха от всевъзможни раси, мъже и жени, млади, стари и на средна възраст, чисти и мръсни, възпълни и костеливи, веселяци и мрачни типове. Подвикваха хвалебствия за стоките си сред бърборенето и суматохата на посетителите, които крачеха между сергиите, пазаряха се, купуваха, продаваха, разменяха стоки. Бяха от всевъзможни прослойки — не само представители от Низшия свят. Кайра не беше в състояние да прецени колко народ се беше струпал на това място, но блъскащата се тълпа й беше неприятна.

Зърна по-нататък някакви постройки — предимно бараки, някои бяха по-големи и солидни. Над тях се извисяваше двайсететажна останка от взривен небостъргач. От ръждясалия му и усукан скелет над рухналите стени стърчаха всевъзможни стоманени разклонения. В изпотрошените стъкла на прозорците се отразяваше слънчевата светлина. Навсякъде премигваха и блещукаха зловещи сигнали. Ефектът след смрачаване сигурно беше жироцефаличен.

Някакъв мъж се присламчи до нея. Беше мършав, с болнав вид, облечен в опърпан жълтеникав работен комбинезон.

— Обмяна пари? — попита дрезгаво той.

Аха! Тя спря.

— Давам по-добър курс от банка — предложи той.

— Колко можеш да размениш?

Предполагаше, че трябва да си има работа с няколко дребни спекуланти, докато обмени достатъчно.

Той се съсредоточи.

— Колко имаш?

Тъй като Кайра не отговори веднага, мършавият продължи:

— Урежда въпрос. Гарантирано, честно, добър курс.

И без никаква регистрация.

Колкото по-бързо, толкова по-добре, нали? Сумата, която беше изтеглила, добавена към тази, която имаше от Хаваите, предизвика отговора:

— Хиляда укуса.

Нямаше да й останат много пари в брой, но единственото, от което се нуждаеше, беше да се измъкне от тази отвратителна страна.

— Ела.

Той я хвана за лакътя. Приискай се да се освободи от ръката му, но се отказа.

Докато се провираха между сергиите, Кайра забеляза, че се предлагат не само дрехи, домашни пособия, играчки, храна и всякакви евтини боклуци. Откъде се беше появила тази лазерна горелка? Ами онази диамантена огърлица? Производството на такива големи и чисти камъни беше скъпо? Върху компютърен холографски екран една анимация на полудетето-полумече Пети си играеше с оператора, който се надяваше да го продаде — ако някой си търсеше домашен любимец. Подобни интерактивни програми не би трябвало да са пиратски и да са на фиксирана цена. Високотехнологичните защити пораждат високотехнологични приспособления за кражба, мина й през ума.

Надпис КАЗИНО ГРАНДИОСО танцуваше френетично над една голяма сграда.

— Тук вътре — каза мъжът. — Мое име Едуин.

Кайра усети изпитателния му поглед, но не отвори уста. Той присви устни, но потисна раздразнението си.

Тапицираното със светлокафяво кадифе фоайе напомняше пещера със сумрачното си спокойствие. Зад плота седеше момиче с лице на тийнейджърка, но с поглед на стогодишна старица.

— Има среща със сеньор Легат — каза й Едуин. — Има голяма сделка за него.

Тя кимна, съобщи кратко по интеркома и отговори:

— Имаш късмет. Не е много зает. Влизай.

Прекосиха три просторни помещения. Играчите зад масите и апаратите все още бяха малко. Кайра забави крачка пред редица терминали. Фрактални форми, екранчета с мистериозна красота. Познаваше тази игра. Включваш хаотично системата, след което се опитваш да я фиксираш на един или друг атрактор. Печалбата зависеше от този, който постигнеш, ако изобщо постигнеш някой.

— Красиво, а? — подхвърли Едуин. — Поиграеш после.

— Не, gracias.

Несъмнено беше нагласено. А тя беше гладна.

Един въоръжен пазач ги пропусна в разточително мебелиран кабинет. По мултивизора течеше нещо, което би могло да е реално и дори на живо. В едно легло лежеше мъж с метаморф. Ръцете и краката й бяха дълги като на паяк, тялото й слабо и гъвкаво като на змия с лъскава кафява кожа, а извитата й опашка се сви в дъга и го шибна по гърба. Тя изпищя.

Метаморф… Кайра сякаш наблюдаваше сцената през огромните невинни очи на Кейки Моана, Морските деца. Извърна глава.

Седналият зад бюрото си Легат беше не по-малко зашеметяваща гледка. Поради някаква причина беше предпочел да е охранен. Черните очички върху кръглата му глава я огледаха подробно.

— Дамата обменя хиляда укуса — съобщи Едуин с тържествуващо-раболепен тон.

— О! — възкликна писклив тенор. — Bueno, bueno. Por favor, настанете се, сеньора. — Легат изключи мултито. — Желаете ли тютюн, марихуана, комбинация?

Кайра приседна на ръба на един стол.

— Не, gracias — отвърна категорично тя. — Нека приключваме. Този… caballero спомена изгоден курс. Искам долари.

— Комисионната ми, сър — изскимтя Едуин. — Не забрави моя комисионна.

Другият го погледна навъсено и той се дръпна назад.

— Всичко каквото пожелаете, сеньора — отговори с грейнала усмивка Легат. — Най-изгодният курс в града, гарантирам. Нека погледна… днешният официален курс… това, което мога да направя за вас…

Той обяви една цифра.

Със сигурност очакваше Кайра да се пазари, но тя искаше да се измъкне по-бързо навън и прие. Той прикри изненадата си и изрази задоволство колко му е приятно да се запознае с човек, който разбира от тези работи, докато изваждаше валута на Съюза от някакъв сейф в стената.

— Пребройте ги, непременно — настоя той. — Не, не, задръжте укусите си, докато не проверите. Това е между amigos, нали?

А и въоръженият пазач вардеше зад вратата му.

Приятелското предразположение не му попречи да провери два пъти банкнотите, които тя му подаде, преди да ги прибере. Едуин се изкашля. Легат измъкна дебел портфейл от одеждата си, отдели няколко долара, пъхна ги в протегнатите му пръсти и каза:

— Върви.

Едуин се изправи.

— Щастлив, че запознах, сеньорита — разбърбори се той. — Винаги кога…

— Върви — разпореди се Легат.

Едуин се измъква, а Кайра се надигна.

— Не бързайте толкова — продължи Легат. — Мога ли да направя още нещо за вас? Обичам да оставям клиентите си доволни.

— Bueno… — Стомахът я болеше. — Кажете ми къде мога да се нахраня? Никакви претенции — просто да става за ядене и да е чисто.

— Мога да предложа нещо по-добро. Нека ви заведа на обяд. Най-добрата храна и напитки в периметър около десет клика, нищо че е тук във Феър.

— Не, аз… gracias, но…

— Наистина. Настоявам. — Той надигна масивното си туловище. — Наистина настоявам. Би трябвало да се опознаем, сеньора. Харесвате ми. Сигурен съм, че ни предстоят сделки и в бъдеще. Как се казвате, por favor?

— Няма значение. Вижте, имам среща.

— Настоявам.

Той заобиколи бюрото и хвана ръката й. Малките му очички я гледаха, без да мигнат.

— Не приемам отказ. Та как ви е името?

Беше решил, че е лесна жертва. Играта можеше да загрубее. Ако не предприемеше нещо, със сигурност щеше да загрубее. Сърцето на Кайра подскочи, но тя се овладя и пулсът й се успокои. Изостри сетива. Долови силния му парфюм. До слуха й достигнаха вой на духови инструменти и тътен на барабани.

— Bueno, щом толкова настоявате — отговори тя, усмихна се принудително. — Аз съм… — Едва не изрече името, което каза на Лий. — Ана Каренина.

— Рускиня?

Явно не й повярва. Все пак я поведе. Навън кимна на пазача, който ги последва.

Излязоха сред врявата. Легат крачеше отпред с издутата си алено златиста мантия. Зърнали охраната, хората му правеха път. Шумотевицата зад него стихваше. Кайра се питаше кой бий помогнал, ако я сграбчи и отвлече. Вероятно никой. Той бърбореше, без да спре:

— … да, великолепна храна. Показват ти птиците, посочваш коя искаш и я убиват пред теб на самото място…

Подминаха стрелбище, което рекламираше живи плъхове за мишени.

ПАЛАТ НА УЖАСИТЕ — гласеше надписът на една от сградите. Върху екраните се плъзгаха откъси от онова, което можеше да се види вътре: сцени, заснети непосредствено след метеоритния дъжд; сцени от Кейптаун; сцени от Бомбай; сцени от стари войни и скорошни полицейски акции. В нелепа близост над една палатка се развяваше плакат:

ВАШЕТО БЪДЕЩЕ РАЗБУЛЕНО. НАУЧЕН СТОХАСТИЧЕН АНАЛИЗ.

— … уединени стаи за отдих — продължаваше Легат. — Всякаква дрога с гарантирана чистота…

„Реално, реално, реално! — загърмя глас по високоговорител. — Не шоу, не кивира, а самото нещо, истинското преживяване! Роботи като живи! Направете го с най-изисканата колекция от проституиращи машини в познатата ни вселена!“

Трябваше да има някаква дупка за измъкване. Рухналият небостъргач се извисяваше отпред. Над един вход проблясваше кървавочервен надпис: ПУСТОШТА. Под него тлееше в мъртвешки синкаво: „Влезте на свой риск!“

Кайра преглътна, навлажни устните си, посочи и попита:

— Какво е това?

Легат премигна недоумяващо.

— Хм? О, това? Нима не знаете?

Явно беше забележителност.

— Дълго време отсъствах. Много далеч. Ще… ви разкажа по-късно. Но какво е то?

Тя тръгна нататък.

— Неее, не смейте да влизате там — възкликна Легат. — Това е за безумци. Двама-трима утрепани всеки месец. Хайде.

И силно я дръпна за ръката, но тя стегна мускули и се възпротиви.

— Искам да разбера — отговори капризно.

Той отстъпи.

— Bueno, там е за опасни… занимания. Всевъзможни безумства. Бой с бик-робот. Плувен басейн, в който се възпроизвеждат ураганни вълни и водовъртежи. Инжектиран с екстракт от жлези гигант-борец без никаква гаранция, че няма да скърши гръбнака ти. Въртопи за яздене на голяма височина без предпазни колани. Или катерене по напречни вибриращи греди… — Той тръсна глава. — Щуротии!

— Звучи възбуждащо.

Кайра продължи да се дърпа.

— Ха? Я виж ти, що за глупачка си била? Тръгвай с мен!

Той я стисна по-здраво. Тя усети раздразнението в тона му и видя как челюстите му се стягат. Беше свикнал да му се подчиняват. Не бяха далеч от мястото. Кайра изтръгна ръката си от неговата, отскочи встрани, завъртя се и побягна.

— Стой! — изрева зад гърба й той. — Хвани я, Ото!

Чуваше тропота на преследващите я ботуши. Дали пазачът щеше да измъкне зашеметяващата си пушка и да стреля? Заобиколи групичка сащисани туристи от южния Пасифик, ако се съдеше по външния вид и дрехите им. Мушна припряно ръка в джоба с доларите. Това не я забави особено. Всеки космонавт беше обучен за многопосочна координация. Бегъл поглед назад показа, че въоръженият пазач е изостанал доста. Тя се закова пред входа и пъхна една банкнота в процепа. Изскочи билет и вратата се дръпна встрани. Грабна билета, без да вземе рестото, мина през входа и панелът се затвори със съскане зад гърба й.

До едно бюро в дъното на залата стоеше служител, облечен в доспехи на Омиров воин. Въпреки изненадата от пристигналия запъхтян посетител — при това жена, — остана невъзмутим.

— Saludos — поздрави мъжът. — Какви са желанията ви?

— Аз… бих искала да… да поразгледам. Може би ще си избера нещо, но… просто съм заинтригувана. Това достатъчно ли е?

— Muy bien. — Той продупчи билета и й подаде брошура. — Предлагам ви първо да прочетете това. Сега, por favor, притиснете десния си пръст тук. — Той посочи към един екран. — Както виждате, това е отказ от обезщетение. Разполагаме с медицинско обслужване на разумни цени, но…

— Чух.

Тя го остави. Всеки момент Легат можеше да накара Ото да влезе.

Или той самият?

„Лептонска кучка“ — представи си го тя как ръмжи, докато се отдалечава с клатушкане. Но може би се чувстваше прекалено засегнат, за да се откаже веднага. Кайра продължи навътре.

Стенните екрани по коридора показваха воюващи мъже: асирийци, израилтяни, римляни, викинги, маври, рицари, самураи, ацтеки… а накрая бяха кръстосали байонети китайски воин и боец от Великия джихад. Бяха анимация, но прекалено стилизирани за садистичен ефект. Клиентелата не можеше да се състои от психически отрепки. Цената подсказваше, че трябва да са доста заможни и следователно добре образовани и отрано лекувани от възможни патологични заболявания. В такъв случай защо идваха тук? Ако копнееха за вълнуващи преживявания, със сигурност биха могли да си позволят всяка кивира.

Стигна до напречен коридор. Ескалатори се изкачваха в три посоки и тя избра левия. На горния етаж се извиваше коридор с една прозрачна стена. Тръгна да разгледа. По-нататък имаше стая, в която някакъв мъж, вероятно рефер, наблюдаваше други двама, почти момчета. Бяха облечени в трика и се биеха с масивни тояги — нанасяха си удари и парираха. Потта върху покритите им с белези от ударите торсове беше кървава. Тоягите можеха да трошат черепи.

В следващото помещение имаше обърната L стойка. Бесилка. Отново пред свидетел един гол мъж висеше на метър от пода, обесен за врата. Кайра се задъха.

— Дано докторът да го свали навреме — чу се глас.

Беше пъргав красив африканец по бански гащета. Очевидно беше тръгнал нанякъде, но бе забелязал ужаса й и се бе спрял с лъчезарна усмивка.

— Защо? — промълви тя.

Той повдигна рамене.

— Не е моето pasatiempo. Но са ми казвали, че усещането е особено. Плюс риска, разбира се. — Погледът му беше откровено любопитен. — Тук рядко идват жени. Нещо конкретно ли търсите? Може би ще помогна.

— Н-не.

Кайра стисна юмруци. Езикът на обесения изскочи от устата му.

— Аз… просто съм любопитна. — И изкрещя: — Свалете го!

— Бихте могли да започнете с нещо по-приятно — призна африканецът и се намръщи. — По дяволите, май продължи твърде дълго, а? Ако действително умре, нямам желание да гледам. Вероятно няма да, успеят да го съживят.

Разтреперана, тя закрачи до него.

— Къде отивате? — прошепна с пресъхнало гърло.

Той отново се усмихна.

— Ето това е приятна гледка. Нова атракция. Дванайсетметров водопад в басейн с колове под водната повърхност. Ще се спусна с хриле. Всеки ден разместват коловете. Грандиозно!

— Ужасно… според мен.

Той беше искрено озадачен.

— Какво? Това е чист спорт. Не като цистерната с акулата. О, не бих искал да опитвате. Питам се дали изобщо би трябвало да идвате.

— Вероятно не. — След което добави импулсивно: — Самата аз неведнъж съм се сблъсквала с опасности. Такава ми е работата. Но това е… това е… защо го правите?

Приближиха се до една стая, която изглеждаше празна, като се изключи наблюдателят, който беше вдигнал очи нагоре. Нещо накара Кайра също да вдигне очи. Помещението беше с височината на три етажа. Под тавана беше опънато въже и един мъж пристъпваше по него. Отдолу нямаше никаква мрежа.

Горчивината в отговора му я удиви:

— Какво друго ти остава, ако във вените ти тече кръв?

В природата му е да рискува живота си, помисли тя замаяна. Или причината за всичко това се криеше в някакъв бунт на духа срещу… срещу какво?

Мъжът я успокои:

— Освен това шансовете ми са отлични. Нямам желание да се самоубивам. Това е просто начин да изпиташ усещането, че си абсолютно жив. След това се отпускам. — Изведнъж стана изненадващо свенлив. — О, казвам се Сам. Самюъл Джексън. Младши учен по протеинови конструкции. Ако имате желание да видите спускането ми по водопада, ще ми бъде приятно да ви поканя на вечеря. Можем да продължим разговора.

Усети, че се изкушава. Беше привлекателен, а и странното му увлечение не беше лишено от обаяние. Не. Лий… Гътри… „Метеор“.

— Gracias, съжалявам, но не мога. Приятни забавления! Радвам се, че се запознахме.

Стигна до ново разклонение и се спусна по него.

Видя седалки в една ниша, седна в едната и прегледа брошурата. В нея имаше карти, на които личаха три изхода, твърде раздалечени един от друг. Легат едва ли би разположил бандитите си да ги наблюдават. Можеше да си тръгне.

Но това някак си не беше точно освобождение. Всъщност беше ли зловеща „Пустошта“? Тя задоволяваше животинското в човека, но не те насилваше да влезеш в нея, нито пък се опитваше да те промени. Докато навън бяха авантистите, затворите и преобразователните им центрове, цензура и проповеди, контролирани училища и контролирана икономика — и всичко това беше предназначено да издигне човека над животинското.

Без особен успех, не беше ли така? Но усилията бяха ликвидирали много хора. Можеха да причинят и нейната смърт или още по-лошо…

Тя пристъпи напрегната сред дневната светлина и потъна в безцелно скитащата тълпа, отдалечавайки се от разрушенията.

Погледът й спря на една сергия. ВАШЕТО БЪДЕЩЕ — гласеше надписът отгоре. Един глас съобщаваше напевно:

„… физически конкретизирано по продължението на вашата световна линия през времепространствения континуум…“ Отмина я. Съвсем наблизо друга сергия предлагаше ХРАНА.

Беше прилично малко местенце, където една жена й приготви две burritos^[2] и тропна пред нея халба бира. Бира! Студената тръпчива напитка се плъзна по небцето й и надолу през гърлото. За десерт получи упътване как да стигне до чайната „При мама Лакшми“.

Двуетажната сграда с метални стени не се отличаваше с нищо особено, освен една веранда, върху чийто голям колкото стената екран течаха анимации с любовите на Кришна. Вдясно от преддверието имаше бар и ресторант, а вляво — игрален салон. Вътре беше само една тъмнокожа жена. Кайра се приближи.

— Искам стая — каза тя.

— Десет долара на час — отговори служителката. — Не приемаме професионалистки.

Лицето на Кайра пламна.

— Искам я… за цялата нощ.

— Десет долара на час до двайсет и един. От там нататък нощна тарифа сто долара. Напускане в девет сутринта.

Ободрена от пълния си стомах, Кайра отсече:

— Много е. Всичко сто долара, като се смята от този момент.

— Става — съгласи се моментално служителката.

Трябва да се науча да се пазаря, помисли си Кайра, докато плащаше. Инак резервите бързо щяха да се стопят.

— Очаквам посетител — добави тя. — Казвам се Ема Бовари. Б-о-в-а-р-и.

Служителката го вписа в компютъра.

— Кой е посетителят?

— Нужно ли е да знаете?

— За вашата безопасност. Това е надежден дом.

Кайра прерови паметта си.

— Ммм… Джон Смит.

Служителката се изкикоти, но записа името и й подаде ключ.

Стаята беше на горния етаж, мебелирана мизерно, но прилично почистена, с кабинка с душ и мулти. Стените заглушаваха шума отвън. Помисли си да включи новините. Не, първо да си отдъхне. Да свали раницата, да изуе обувките, да се изтегне върху леглото…

Носеше се из космоса, в Тауридовия поток. Странно, че тази вековечна заплаха беше невидима, освен като радарно изображение. Съзираше само смразяващо ярки звезди сред кристалния мрак. От светлината в кабината й се виждаха само няколко стотици от тях. Ускорението стихна и тя се понесе призрачно самотна. След това пред нея бавно започна да се разраства някаква гледка, блещукащите светлосенки на кометата, която се въртеше и се носеше в орбитата си към далечната Земя. Предвечна буца от триста милиона тона лед, скали и прах. Ако нанесе удар, щеше да посее смърт, разруха и цяла година без лято. Беше прекалено ронлива, за да бъде отклонена: необходимата енергия щеше да я разруши на парчета, а неконтролируемите фрагменти щяха да бъдат не по-малко смъртоносни. Трябваше да бъде унищожена, и то веднага, да бъде разпръсната на достатъчно малки парченца, които да не причинят никаква вреда, когато достигнат планетата. Но ядрени взривове с такава мощност биха изпълнили околното пространство с парчета и тя, събиращият данни скаут, би могла да се блъсне в някое от тях…

Събуди я почукване. Седна върху леглото задъхана. Слънчевите лъчи проникваха косо през прозореца. Боже мили, толкова дълго ли беше спала? Почукването се повтори. Стана и отключи вратата.

Лий влезе в стаята. Беше облечен в западняшки дрехи. На гърба си носеше раницата с Гътри и малка чанта в лявата ръка. Датчикът не беше на китката му. Изражението му излъчваше напрегнатост, независимо от опита да се усмихне.

— Здрасти!

Тонът му също беше напрегнат.

— Bienvenido — неуверено отговори Кайра. — Май се позабави, а? Проблеми?

— Нищо сериозно. — Лий затвори вратата. — Наложи се да търся по-дълго, докато открия мястото.

— Измъкнете ме от тази торба и обяснете какво става, по дяволите! — изръмжа Гътри.

Лий го извади и го постави на тоалетната масичка.

— Не искаха да ме пропуснат през приемната — заразказва той. — Наложи се да се пазаря по интеркома. Това е нов участък. Станали са крайно предпазливи.

— Помислих, че се случва нещо в Куарк Феър — каза Кайра.

— Не съвсем. Ако Полси надушат, че това се търгува…

Лий се отпусна в едно кресло и се втренчи пред себе си.

— На подходяща цена — вметна Гътри. — Чух как накрая размени скъпия си датчик, за каквото там беше.

— Струваше си, сър. Досега не съм правил подобни сделки, но чух, че може да се направи и къде.

— За какво говорите? — попита Кайра.

— Позволи ми да отдъхна най-напред — въздъхна Лий. — Темата не е приятна.

— Ще сляза да взема нещо за пиене. Какво искаш?

Лий тръсна глава.

— С огромно удоволствие бих ударил един бърбън и чаша вода, но днес не ми се полага алкохол.

— Вземи си нещо, ако искаш, Кайра — обади се Гътри.

— Не, не особено — отговори тя. — Освен кафе…

Не. Нервите й и без това бяха обтегнати докрай. Тя закрачи между стените.

— Самата аз имах известни проблеми.

И тя описа пътуването си.

Лий подсвирна.

— За дама, водила спокоен живот, си се справила отлично, мадам.

— Да, трябва да те върнем обратно при твоите приятни уютни слънчеви сияния, радиационни пояси, метеоритни катастрофи и лунотресения колкото е възможно по-скоро — разсмя се Гътри. Гласът му стана метален. — Даже още по-бързо. Разполагаме с дяволски малко време, ако въобще имаме някакво.

Кайра усети да я полазват тръпки.

— Толкова ли са зле нещата, сър? Защо?

— Не е ли очевидно? Като брадавица на задника на нудист. Другия ми Аз. Много скоро ще прецени, че съм на свобода, и ще се опита да попречи на всичко, което бих могъл да предприема. Ако успее, „Метеор“ е негов. Значи на врага, на Консултативния синод. А в тоя случай нека се надяваме ние тримата да сме достатъчно мъртви. Не бихме оценили бъдещето.

Лий направи гримаса.

— Колко е ужасна ситуацията за него, не мислиш ли?

Кайра се вцепени още повече. Не можеше да налучка отговора на подобен въпрос. Познанията й по психонетика бяха повърхностни. Вероятно и Гътри нямаше ясна представа. Но псевдо-Гътри…

Грешка! Другият също беше Гътри. Той също би могъл да бъде телесният субект, който стоеше скрит и управляваше „Метеор“, а този, който сега разговаряше с нея, би могъл също да бъде онзи, който пропътува четири и една трета светлинни години и се върна обратно. Това не би имало значение. Споделени след завръщането, паметите им бяха идентични. Едва впоследствие историите им се разграничаваха.

Несъзнателно изпитваше желание масата, която беше носила в ръцете си, да е масата, която беше пътувала. Тя не би трябвало да лежи покорена — той, който беше крачил под небето на Деметра.