Пол Андерсън
Последният бастион (58)

55.

Прогресът ви е забележителен. Разумните същества край Слънцето искрено желаят успех на разумните същества в Алфа Кентавър. Гледаме предаванията ви с най-голяма интерес и се радваме да ви предоставим в отговор цялата налична информация. За да запишете спецификациите и характеристиките на една пълна софотектична система обаче, ще се наложи значително да увеличите възможностите си за обработка на данни. Ще обясним подробно. В допълнение не бива да забравяте, че тази еволюция нараства с експоненциални темпове, като обръща внимание на собственото си усъвършенстване. В момента, в който сте готови да получите настоящите знания, информацията вече ще бъде остаряла. Разбира се, можете да я използвате за основа на ваша собствена разработка, при положение че отделите ресурси от другите си проекти.

Храсталаците по високите части на Северен Арголид все още не се бяха превърнали в гора и нямаше да се превърнат през следващите неколкостотин години, а може би и никога, ако хората вземеха решение да запазят широките панорами и откритото небе. Трепетликата и напълно израсналите брези обаче вече шумоляха с листа в гъсталаци, пръснати сред твърдите треви. Над потоците се извиваха върби. Вечнозелените дървета бяха изпратили предните си постове чак до южния хоризонт. Близо до Лифтразир Тор други дървета стърчаха сами или в малки овощни градини насред култивирани парцели. Не всички приличаха на същите растения на Земята. Генетиците правеха необходимото, за да може животът да завоюва Деметра по-бързо, да се стабилизира и да задоволява много от човешките нужди, без да се налага да се използват машини. Някои от стъблата формираха сложни мрежи, имаше сини листа, а ветровете разнасяха с топлите си пориви дива сладост.

Гътри се изкачваше по хълма от мястото на приземяване в тяло на робот. Във втория си чифт ръце носеше кутията с киберкопието на Кайра. Разговаряха по пътя, не с глас, а с кодирани радиосигнали — навик, който не беше изчезнал с годините. Не че често имаха тайни от обществото, но така имаха свободата да общуват открито помежду си.

— Великолепен ден! — каза той, за да поддържа разговора. По време на полета тя беше твърде мълчалива.

— Трудно ми е да го оценя, нали съм просто една кутия — отговори тя.

— Да, така е, съжалявам, но ти настояваше да не губим повече време от необходимото. Ако трябваше първо да те изключа от някое тяло, щяхме доста да се забавим.

— Да, да. — Кайра изпусна една въздишка. — Дори всички датчици, с които разполагаш, да ми дадеш, пак няма да усетя пролетта.

— Няма. Освен ако… — думите на Гътри заглъхнаха.

Тя ги довърши:

— Освен ако не говорим за това, което ще направим, казваш. Вече ми изнесе достатъчно пропаганда. Най-накрая се съгласих, нали така? Добре, остави ме сега да се уверя сама.

Тя не се заяждаше, а разговаряше фамилиарно, за което й даваше основание тази връзка, продължила повече и от най-дългите бракове, а в известен смисъл дори по-интимна. Въпреки това той не отговори. Вълните, пулсиращи между тях, носеха някакъв нюанс на недоизказаност. И двамата знаеха какво си припомнят едновременно.

 

 

Бяха се разбрали да се свържат тази вечер. Намираха се в двата срещуположни края на Порт Метеор, в многостранно оборудваните контролни центрове, които им служеха за домове, но комуникацията се осъществяваше без никакво забавяне и ограничения. Навън по-голямата част от града тънеше в мрак. Повечето хора обаче бяха будни, стояха до домовете си или в парка край реката, или по пристанищата и пътищата край залива. Преминаваше Фаетон — най-близкото му преминаване за следващите сто години. Дискът на планетата можеше да се различи с невъоръжено око с остро зрение — бледобял, с почти осезаема скорост, сякаш вливаше хлад сред сънния мрак.

За киберкопията той беше само едно мигновение. Загрижеността им беше свързана с далеч по-близка по време смърт.

— Сериозно ли говориш? — извика той.

Отговорът, който получи, бе непоколебимо твърд.

— Да.

— Да те терминирам! Не, Кайра, не.

— Тогава може просто да ме изключиш, ако това ще те направи по-щастлив. Но така оцеляването на цялата колония ще зависи само от мен — положение, което не мога да си представя — преди да ме активират наново. Иначе аз самата ще си сложа края. Мога да го направя всеки момент и ще го сторя, ако се налага, но си мислех, че… — Тя се поколеба за миг. — Мислех си, че можем да си кажем adios, Енсън.

Ако беше жив, той щеше да наведе глава и да закрие очи с ръце.

— Нима си толкова уморена, тъжна или… или какво? Никога не съм предполагал.

— Никога не съм го споменавала.

— Да, не би го направила. Няколко забележки, направени доста отдавна, изглеждат сякаш вече забравени. Предполагах, че си свикнала с това, което си. Което сме.

— Свикнала бях. И все още съм.

— Но не си… не си се примирила с това?

Тонът й поомекна.

— „Примирила“ не е точната дума. Ти би ли я използвал по отношение на себе си? Свърших своята работа, която бе интересна и нерядко изпълнена с предизвикателства. Отдавах й се, отъждествявах се с нея. Но под повърхността на нещата… Колко като мен останаха? Габриел Берец и Пилар Кайли. Знаеш много добре, както и аз, че те също ще слязат от сцената през следващите няколко години.

— Мислех те за по-различна, Кайра.

— Различна съм. Първообразът ми е тук. Не че някога сме били близки, но все пак тя е моята връзка с живота.

— Връзка, която може да носи болка, опасявам се — измърмори той — като зараснала рана.

— Остави сега това. Виж, нямам намерение да се откажа, докато тя е жива, макар че това няма да трае още много дълго. Предполагам, че бих я депресирала без никаква логична причина. Нямаше да ти спомена за това тази вечер, ако не беше повдигнал онзи въпрос. Факт е, jefe, че се намирам в същото положение, както и всички останали киберкопия, и ще съм доволна да последвам техните стъпки. Ти нямаш повече нужда от моята помощ. Наистина нямаш. Вече приключихме основните проучвания. Въздушната и транспортната система, Спасителните отряди — всичко, с което се занимавах, работи добре. Какво още остава? Нямам намерение да прекарам тук цяло хилядолетие или вечност в рутинни дейности, с които може да се справи всеки бюрократ или изкуствен интелект.

— Космосът… — промълви умолително той.

— Дори в космоса… трябва да знаеш кога да сложиш края. Беше чудесно да бъда кораб, да кръжа край планетите. Но никога не можех да го правя като истинската Кайра, по начина, по който го прави и чувства, защото аз и тя не сме едно и също. Пък и не съм съвсем добре приета в космоса, сам разбираш. Особено лунарианците се чудят дали, без да го осъзнавам не съм предвестник на роботите, които могат да ги изтикат, както вече се случи в Слънчевата система. Така че и в тази област вече съм безполезна. Защо да се мотая повече?

— По дяволите, ще ми липсваш!

Вълните пренесоха една милувка.

— Gracias, querido viejo. Ти беше основната част от причините, поради които си струваше да съществувам. С теб деляхме едно съществувание. Но моята роля в него вече се изчерпа.

— А моята не. Чудя се дали някога ще се изчерпи.

Тя изпрати по мрежата смях.

— Ти си такъв, какъвто си. А аз не съм от твоя тип насърчаващи те кавгаджии и мошеници.

После заговори сериозно:

— Разбери, не съм паднала духом. Не изгарям от желание да си тръгна, нито се страхувам да го направя. Просто съм готова за това. Когато ми дойде времето, остави ме на спокойствие.

— Няма ли поне да си припомниш желанието на Бен Франклин? След като умре, някой да го буди на всеки сто години, за да му разказва какво се е случило?

— Не. Прекалено абстрактно е. Това в основни линии е причината, поради която искам да си тръгна, Енсън. Все повече и повече чувствам как самата аз се превръщам в абстракция, в една поредица от събития, вътре и извън тази кутия без съдържание и кръв.

После добави с намек за топлота:

— Не се оплаквам. Като цяло беше хубаво, на моменти дори страхотно. Но беше.

— И може пак да бъде, само че с много по-голяма сила — каза той.

— Как? — запита тя равнодушно.

— Признанието ти дойде, след като казах, че имам нова работа за теб.

— Обясних ти защо не я искам. Помоли Гейб или Пилар.

— Никой от двамата не става. Свързвал съм се с тях, както и с другарите им преди тях, да се опитвам да ги убедя да не се изключват, така че вече познавам симптомите. Те остават само докато приключат задълженията си и слагат край. Решили са се, защото са… изтощени. А това не съм го усетил в теб, Кайра.

— Защото аз нямам такова усещане. Отчасти, както казах, поради присъствието на живия ми Аз. Гледам отвъд смъртта й и нямам намерение да поемам нови задължения, които биха ме задържали тук.

— Но това е различно от всичко останало! Широко отворено. И необходимо. Мамка му — изръмжа Гътри — ти още не си изчерпана! Аз се нуждая от теб! Призовавам те да си спомниш дадената дума!

Известно време Кайра остана безмълвна. За човешките възприятия времето беше кратко. Отговорът й беше колеблив.

— Нищо не обещавам. Какво имаш предвид?

— Спомняш ли си как много отдавна за първи път влязох в биомрежата? — започна той. — Ти беше там.

— Да. Предложих ти да вляза в нея, когато изглеждаше, че може да бъде рисковано, и след това ти отказвах, когато се разбра, че не е. И оттогава все ти отказвам въпреки твоите оди.

Той усети, че настроението й се поразведри, и отговори в същия дух:

— О, моля те! Не съм бръщолевил много за него, нали?

— Не, обикновено ми го спестяваше, след като успя да регистрираш в базата си данни, че не ме интересува.

— Хм, всъщност главно защото нямаше много, за което да бръщолевя. В действителност влизам много рядко и никога за дълго време. Прекалено много други занимания си имам. Между другото, честно казано, това не е сред нещата, които върша добре. Мисля прекалено много като мъж, а това е повече работа за жена. Ръдбек е съгласен с мен. Гея, Майката Земя — имало е известна доза истина в тези древни митове.

— Какво искаш от мен? Мнение ли?

— Повече, безкрайно повече, Кайра. Ти изглежда се досещаш само смътно, а пък и то не е съвсем очевидно и не се случва под носа на хората, но… екологичната мрежа, вътрешните връзки и комуникациите, роботите и компютрите не се справят толкова добре. Темповете, с които животът се прихвана и се развива, са по-бързи от очакванията ни. Той изпреварва нашите контролни и помощни механизми, в резултат на което пропада. Не само в периферията, но и във вече стабилизираните територии, постоянно срещаме все повече и повече бедствия, пробойни в околната среда, болести, масова гибел. В по-голямата си част причините са близо до основата на хранителната верига, така че не са очевидни за необученото око, но това означава, че не можем да привнесем по-висши видове. В дългосрочна перспектива това ще доведе до провал. Навсякъде екологичната система става все по-голяма за нас, прекалено сложна, самовъзпроизвеждаща се, хаотична, без посока, без обратна връзка. Ако не поемем контрол върху нещата веднага, днешните деца ще доживеят да видят как вехне тревата край домовете им. Какъв беше смисълът тогава да идваме на Деметра?

— Ммм, научавах за това, разбира се, но…

— Не е лесно да се види цялата картина. Групата на Ръдбек разполага с нея и те не крият никаква информация, но предпочитаме да не я разгласяваме с фанфари. Това, от което имаме нужда, са практически действия от хора, които знаят какво вършат, а не истерия. Помня Обновлението на Земята. Иска ми се да вярвам, че обществото ни е прекалено подбрано или поне прекалено малко, за да полудее, но човек никога не може да бъде сигурен. Чел съм за гоненията на вещици в Салем.

— За кое? Остави. Къде се вписвам аз в тази работа?

— Трябва да вкараме разум в системата. Не набор от алгоритми, а разум, който да принадлежи на цялата система, и да я свързва и да я кара да се самолекува по начина, по който действаха нашите умове, когато бяхме живи, Кайра.

— Изкуствен интелект — каза бързо тя. — Разбирам, че софотектите на Земята вече мислят по-добре от хората.

— Дали са подходящи за нещо толкова, толкова интуитивно и инстинктивно като това? Така или иначе не смеем да чакаме да изградим изкуствен интелект и той да заработи, както трябва. До времето на лабораториите за изкуствени интелекти ще минат двайсет или трийсет години, ако не и повече. Междувременно природата тук ще се сгромоляса по дяволите долу в пропастта.

— Значи искаш някое киберкопие да… запълни дупката, да задържи временно положението, докато ти доставят свръхмозък.

— Точно така. Само че не го искаме. Отчаяно се нуждаем от него.

— Защо тъкмо аз? Сигурен ли си, че Пилар е безнадежден случай?

— Сигурен съм. Много съжалявам и ще тъжа за нея, както за всички останали, но, казвам ти, мога да позная желанието за унищожение, когато се сблъскам с него. В теб това желание го няма, наистина, поне засега.

— Но пък нямам квалификацията, която ти е нужна.

— Ще бъдеш свързана към всемогъща мощна система.

— И ако тя не може да свърши работата, с какво ще помогна аз?

— Не зная. Никой не знае. Трябва да експериментираме, да се помъчим с всички сили да открием правилния път и въпреки това може всичко да се окаже напразно. Но теорията подсказва, че едно киберкопие, едно съзнание би могло да бъде катализатор. А моите лични познания ми подсказват, че ако изобщо някой го може, това си ти, Кайра, защото си смела и привлекателна и все още, Господи, във всяко отношение жена!

Тя отново се разсмя, този път по-силно.

— Ама и ти си един ексцентричен художник — само гледаш да омотаеш главата на девойката и да я метнеш в леглото, преди да се е усетила какво става!

— Ще го направиш ли?

— Ще се опитам. Предполагам, че го дължа на „Метеор“.

Тонът й прозвуча по-нежно:

— И на теб, Енсън.

 

 

С усилени дейности, каквито не бяха възможни в глобален мащаб, околностите на Лифтразир се поддържаха в добро състояние. Сградата на върха на хълма обаче не бе разширено особено много. Същото се отнасяше и до човешката част отличния състав. Макар че косата му бе побеляла, а походката — забавена, Базил Ръдбек все още беше директор. Оборудването беше нараснало, по-скоро като сложност и възможности, отколкото на размери.

— Bienvenidos — поздрави той и се усмихна: — Чувствам, че трябва да ви предложа да побъбрим, вместо кафе, но имам известни подозрения, че предпочитате да пристъпим незабавно към пълната обиколка.

— Необходимо ли е? — попита Кайра. — Не може ли веднага да започна да върша работата? Вече съм си научила урока вкъщи.

— Мисля, че би било най-добре, сеньора, първо да се запознаете физически с разположението на нещата. Разбирате, че няма да бъдете свързана към единичен комплект компютър, датчик и ефектор. Това е мястото, където става интегрирането на подсистемите от цялата планета и на наблюдателните сателити.

— С други думи, това не е само един мозък, но и органи, нерви, жлези, кръвни клетки, всичко — каза Гътри. — Ще трябва да се запознаеш със… себе си.

— Знам, знам — отвърна Кайра. — Вече минах през всички симулации и… Съжалявам. Защо съм толкова нетърпелива? Прави сте, нищо не може да замени действителността. Водете, por favor.

Докато я развеждаха, очните й стълбчета се въртяха във всички посоки, а от говорителя й се сипеха въпроси.

Най-сетне я доведоха до ядрото. Там ръце превключваха връзки, повечето чрез енергия и по индукция, отколкото по кабели; очи се бяха втренчили в контролните уреди и монитори, а уши — в звуковите сигнали; гласове подаваха указания, едно по едно. Тази съвкупност бе безмерно по-всеобхватна от първия път, когато Гътри влезе в нея.

И все пак тя много години бе получавала данни и подавала импулси към множество различни апарати, при това не само на този свят. Често се бе свързвала с други компютри, за да си присвои временно мощностите им. За нея не-човешкото не беше чуждо: вече се бе сливала с него. Сега възприемаше бързо. Нямаше веднага да стане част от него, това щеше да отнеме много време, дори апаратът да беше в завършен вид, но започна.

Светлина изпълва въздуха, вятърът е горещ, пий от него, вдишай го, разлиствай.

Дъждът се сипе; нараства все повече, пътувайки през почвата към потайните места, в които пребъдват скалите; той носи тяхната сила към корените.

Лежи неподвижна, разпадай се, след това отново стани на трева.

Стръкчетата се вълнуват с клокочещата река.

Подхранвай клоните, които хвърлят сянка.

Буря проблясва и трещи. Крила.

Когато я извадиха, Гътри извика:

— Как си? Как мина?

— Не мога да кажа — отговори Кайра като насън. — Прекалено странно. Дай ми време да разбера.

— Значи искаш време, време в света?

— Да, о, да!