Пол Андерсън
Последният бастион (64)

61.

От последните ви съобщения става ясно, че вие и ограничените изкуствени интелекти, които използвате, вече не сте в състояние да ни проумеете. Ако не проявявате интерес относно неинтегрираните човеци, останали на Земята — а предполагаме, че това не е по-съществено за вас, отколкото за нас — по-нататъшни контакти са несъстоятелни, а за вас вероятно и непрепоръчителни.

Макар че беше по-огромна и по-мощна от всичко, съществувало край Слънцето преди изселването, със своите компоненти сред междупланетарното пространство Астрономическата мрежа на Алфа Кентавър не откри повече планети с кислород в атмосферата. Вече известните обикаляха звездите 82 Еридани, Бета Хидри и една в Пупис, която имаше каталожен номер HD44594. Колонистите ги проучиха обстойно, научиха много и своевременно започнаха да ги изследват.

Изпратените за целта космически кораби не бяха роботизираните сонди, които летяха до по-безинтересните системи. Бяха прекалено бавни. Вместо тях три малки свръхкораба летяха със скорост, близка до светлинната. Освен средствата за научни изследвания, всеки от тях носеше по едно копие на Гътри. Съзнание, което, освен че беше запаметило човешката същност, придаваше цел и неотложност на мисиите и по собствените му думи надушваше какво трябва да се търси.

Бяха изминали почти два века по земното летоброене, когато последното от копията се беше върнало от най-отдалеченото от трите слънца, беше се копирало в своя „оригинал“ и впоследствие беше изключено. Всяко преживяване, всяка мисъл, дори всяка мечта може би, която някога беше тяхна, сега беше във и на единствения Гътри. „И един Гътри е много, дори прекалено“ — обичаше да казва той. И все пак, както животът постоянно променя всеки човек, след сливанията той не беше съвсем същият като преди.

От лабораторията по психокинетика отиде в своя частен контролен център. Дълго време си почиваше в безмълвие и уединение. Накрая включи много специален уред за комуникация. Прерови една секретна мрежа, която съществуваше не толкова материално, колкото под формата на система от кодове и връзки, докато не намери на друго място на планетата това, което търсеше. Измина минута преди тя да отговори, тъй като бе заета с една в известна степен значима и сложна задача.

— Имаш нужда от мен ли, Енсън?

— Да — каза той. — Можеш ли да ми отделиш няколко часа?

— За теб винаги.

— Не се претоварвай, скъпа. Разбирам, че си заета — да се бориш с тази болест по растенията в Етолия и със сигурност още петдесет дузини други задължения. — Той изобрази смях. — За богините няма отпуски.

— Погрешно разсъждение. Много добре знаеш, че не съм божество, а единствената отпуска от живота е вечната. — Тонът й, досега сериозно-закачлив, поомекна. — Разбира се, че имам време. Казвай.

— Думите не са достатъчни. Може ли да се съберем?

Деметра се поколеба за секунда. Ставаше все по-трудно съзнанията им да се събират, тъй като тя еволюираше към метаморфоза. За него бе невъзможно да я разбира напълно, а в известна степен и за нея. Но…

— Разбира се. Ела. Ще те чакам.

— Благодаря — отговори неадекватно той и прекъсна веригата.

Средствата, които им бяха необходими, бяха доста навътре в континента. Гътри извика трима от своите помощници, даде разпореждания за следващите ден-два и замина.

Неговото мултифункционално тяло се спусна по една шахта в подземния гараж и поръча да му докарат флитер. Един мъж чакаше за подобна поръчка, облечен в прилепнала червена униформа със злато по краищата. Тъй като бе сложил на главата си униформената маска, стилизирано сребърно лице на птица, Гътри позна пилот Кристиан Пекър и го поздрави.

— Hola. Към летището ли си?

Изненадан, мъжът се обърна с лице към машината, която се бе плъзнала безшумно зад него.

— Вие ли сте, сър? Късмет и живот!

Мъжът усети иронията на поздрава в присъствието на Гътри още докато го произнасяше. Кафявото му лице се изчерви и той добави припряно:

— Да, излизам в отпуска за половин година.

Гласът на Гътри изрази изненада.

— Толкова дълго? Къде отиваш, за Бога? Не съм чувал оттук да планират нещо различно от рутинни задачи.

А и не беше задължително да е чувал — можеше да е по лична работа. Пекър обаче служеше в космическата служба на Републиката, която беше миниатюрна.

— Тази не е рутинна. Директорът Ръдбек ми даде отпуска и един факлокораб. Ще участвам в експедицията до Дис.

На Гътри му беше известно за похода на лунарите към планетата на Проксима.

— Хм, не е лоша идея да имаме наблюдател и връзка с тях там. Но…

Прекъсна го внезапен изблик на ентусиазъм, което не беше твърде почтително, но той и без това рядко го изискваше.

— Сър, поздравления!

— За какво?

— За пътуването ви до Пупис и обратно! Чудно! Един истински жив свят!

— Прекрасно, разбира се.

Колко безкрайно, мистериозно прекрасно — биосфера, която не е примитивна и трудна за овладяване, а рог на изобилието като този, който е представлявала Земята преди човека.

— Свят за нас. И вие го намерихте.

— Всъщност не е съвсем за нас. Виждал си предварителния ми доклад, нали? Химията е прекалено различна от нашата. Ще трябва да унищожим прекалено много, преди да можем да се заселим. Аз се примирих с разчистването на доста от деметрианските видове, но никога не съм се чувствал спокоен заради това, а когато става въпрос за цели живи континенти… Не, докато имам думата, нашата раса няма да си стовари подобно нещо на съвестта.

— О, съгласен съм, сър, абсолютно! Това, което можем да открием обаче, което можем да преживеем… Друга планета в онази система, която можем да преобразим, като в Еридани и Хидри…

— Вярно е. В края на краищата за нас наистина има бъдеще.

Една светлинна изгасна.

— Да — каза глухо Пекър, — бъдещето…

… което никой от живите няма да види. Дали HD44594 II, Бион, изобщо можеше да бъде достигната от нещо различно от роботи и киберкопия?

— Благодаря за топлите думи — бързо каза Гътри. — Но я ми разкажи по-подробно за тази твоя екскурзия. За какво е?

Отпуснатите рамене на Пекър се поизправиха.

— Мислех, че всички знаят. Геологични проучвания предимно.

— Да, и аз така чух, но нещо не ми се връзва съвсем. На какви нови знания, на какво интересно или полезно — ако не броим малкото фактически подробности — могат да се надяват, та рискуват отново да си строшат вратовете на тази замръзнала дупка?

— По-добре е от кивира — рязко отвърна Пекър.

— Мм, да — призна Гътри.

Настроението на Пекър малко се разведри.

— А и жени ще има.

Той се усмихна широко.

В това тяло Гътри можа само да кимне.

— Аха. Разбирам, че и те били по-добри от кивира.

Поне лунарианците бяха истински, пък и съществуваше желание за дълготрайни връзки, които бяха все по-търсени и от двете раси. Сякаш жителите на града и космоса се бяха уморили от безразборния секс помежду си и предпочитаха естествената стерилност.

Превозното средство на Гътри беше пристигнало.

— В такъв случай приятно пътуване, синко — каза той и подаде хуманоидна ръка.

Пекър се изуми, но си спомни от уроците по история, че навремето това е бил общоприет жест, и стисна ръката.

Заучената любезност го накара да превие леко коляно и да отговори:

— Шансът да бъде на ваша страна, сър.

Гътри спусна краката си, качи се на флитера и потегли.

Издигна се нагоре и пое на запад. Беше ясен слънчев ден с двете слънца високо сред разпръснатите бели галеони от кълбести облаци. Външните датчици внесоха при него топлината, която се излъчваше от повърхността, и хладината на вятъра. Заливът Убежище блестеше в синьо, с дантели от пяна по крайбрежията, а към хоризонта ставаше като индиго. Порт Метеор се простираше внушително по бреговете на залива с кули, куполи, пирамиди, многостени, множество цветове и огромни дъгообразни прозрачности. Населението, което ги изпълваше и се движеше по улиците, беше главно от автомати. Човешките квартали тук-там почти не се забелязваха, като изключим дърветата, ливадите и градините около тях. Някои бяха опустели. Докато прелиташе над една детска площадка, Гътри увеличи образа и видя само три деца сред пързалките, люлките и въртележките.

Нямаше съмнение — добре беше, от полза бе това, че хората мислеха напред във времето. Беше открил нови светове, както и те самите. Но между днешния ден и деня на трагедията след по-малко от два века нямаше как да се изпратят милиони. Въпреки производителността на промишлеността логистиката беше абсурдна. Дори да успееха да решат този проблем по някакъв начин, оставаше фактът, че имигрантите не можеха да чакат в летаргия, докато се подготвят достатъчно жилища за тях. Нямаше да им стигне времето.

Нацията му вече не се нуждаеше от нарастване. Всъщност населението трябваше да намалява поколение след поколение, докато не останат толкова, колкото да могат да избягат. Това бе перфектно от гледна точка на логиката, хуманно, но противоречеше на човешките желания. „Да заличим живота“ — беше казала Деметра с тъга, докато нейните легиони растяха, изминаваха разстояния, летяха, плуваха, даваха семена и се размножаваха победоносно сред последните останали голи пустини.

Морето и градът останаха назад. Зелени, златни, понякога медни или лазурносини, обработваемите земи бяха плъзнали по хълмовете отвъд. Ако можеше да бъде съживен някой от жителите на земята или от заселниците от първите дни на планетата, нямаше да я познаят. Не се виждаха никакви машини — идваха само да събират и транспортират реколтата. Гори, ливади, блата — всичко смесено в привидно безразборен ред. Но оттук пристигаха всевъзможни храни, влакна, дървесина, фармацевтични продукти, химикали, домашни бактерии и техните продукти, селективно концентрирани минерали, изобилие. Направено, за да отглежда човечество, симбиозата се грижеше сама за себе си.

Не, не беше точно така. Без Деметра всичко скоро би потънало в разруха. Полезността ще мутира до изчезване, ще се настани безсмислена свирепост; болести, плевели, напасти и пасящи животни ще дойдат, за да сеят опустошение; дъжд ще отнесе горния слой на напълно незащитената почва; оцелялото ще бъде жилаво, бодливо, разпиляно и съществуващо заради самото себе си. Тя усещаше всяка опасност още при появяването й. Избираше и изпращаше в себе си войници, инженери, лекари — независимо дали са наномашини, малки роботи, растения, насекоми, соколи, порове или вълци — да воюват и да възстановяват. Макар изчисленията да бяха една от страните на разума й, това не беше задача за компютри. Дори най-мощните и изкусно програмирани от тях в крайна сметка неизбежно прибягваха до жестоката елементарност на прякото култивиране. Това, което виждаше Гътри, беше работа на жив организъм, който се поддържаше и подлагаше на самолечение.

Земята се надигна в хълмове. Агрономията отстъпи на дивата природа, на гората. Тези дървета, лози, шубраци, планински езера с тръстики и пълни с риба потоци също бяха на Деметра. Без да черпи от богатството на техния живот, тя нямаше да може да поддържа своите полета и овощни градини. Без нейното ръководещо присъствие дивите места не биха могли да останат така великолепни. Съзнанието се бе сляло със своето създание.

Съществуваха парадоксално много сечища. Къщите, сгушени в тях, обикновено бяха ниски, от небоядисано огнеупорно дърво и се сливаха с окръжаващата ги висока околна среда. Гътри прелетя над едно такова селище. Долу изпълняваха някаква церемония — процесия около стълб, на който бяха резбовани листа и животински форми. Преди да отмине звуковите му сензори доловиха откъслечна песен, свирки, барабани.

Това вероятно бе ритуал в чест на Деметра. Живеещите в затънтените области не я боготворяха, но я почитаха. Не бяха дегенерирали. Продължаваха да се образоват и информират, изпращаха представители в съветите на Републиката, посещаваха други райони и приемаха посетители, търгуваха ограничено с предмети на изкуствата и други луксозни стоки. Но душите им се бяха оттеглили. „Също като амишите^[1], когато бях младок на Земята“ — бе споменал веднъж Гътри на свой познат, който не успя да схване аналогията, — „само че тези не гледат неодобрително на направените с въображение неща — дори напротив, ако са направени на ръка, — нито пък имат специална религия. Може да се каже, че са благочестиви, а можем да ги наречем и пасивни мистици. Не знам. Това е една нова култура.“ Едно поколение по-късно той забеляза за първи път нейното влияние в градовете — не просто стила на обличане и модните думи, но и начините на музициране и рисуване, танцуване и мислене.

Неколкостотин километра по-нататък гората свършваше. Долинките и тук бяха гъсто покрити с тъмнозелени дървета. Обикновени и канадски тополи и върби с бели потрепващи листа се подреждаха по бреговете на потоците в равнините. Батальони от борове и букове украсяваха хребетите. Въпреки това в голямата си част планинските местности бяха в царството на тревата, маргаритките, маковете, метличината, магарешките бодили, а на места се срещаше и по някоя туфа пирен, напомняща за старите дни. Лифтразир Тор се издигаше сред тази растителност, която покриваше неговата назъбеност с вълни, предизвикани от вятъра, и малки цветни нюанси. Дърветата в подножието бяха остарели и умрели преди един век, след като послужиха за целите на учените, които бяха проучили всичко възможно тук и си бяха отишли. Дъбове, глогове и високи ясени обграждаха масива под хребета. Сред дърветата проблясваха бели петънца.

Гътри спусна флитера, приземи го, излезе и затъркаля тялото си нагоре по тесния път към върха. По пътя работеха няколко машини. Освен тях срещна слънчева светлина, един гущер на обрасъл с лишеи камък, фазан в пъстър полет, остра миризма на мента, прегазена от колелце. Когато стигна до горичката, вятърът шепнеше високо сред клоните и лекичко разиграваше светлинни зайчета по мъха и хумуса.

Наполовина обрасла с бръшлян, станцията се бе превърнала в светилище. Гътри навлезе в нейния хладен здрач и шепот от дейността, тих като пулсирането на кръвта в мозъка или сърцето. Роботи го посрещнаха с не съвсем присъща за тях почит. Това беше като чест, отдадена на възлюбен. Поведоха го покрай отделения, в които пулсираха електронни, фотонни и квантово-нуклеонни апарати, изкуствената част на Деметра, към една стая в самите недра. Там свалиха кутията, в която бе разположена душата му, от машинарията, която контролираше, и я свързаха с устройството, което тя бе наредила да направят специално за него.

Започна общуването.

— Добре дошъл! — прозвъня в него.

Беше повече от думи, пряка индукция от една невронна мрежа към друга. Беше почти като да си мисли наум, само че мислите бяха нейни. Беше почти като събуждане от сън, но гласът й от съня му продължаваше да звучи в главата му и това беше абсолютно реално и кристално като алпийско езеро.

— О, добре си дошъл! — изпя тя.

Навсякъде и отвсякъде пулсираше животът й. Той различи ябълки, които се стремят да узреят, борба на мускули с разпенена вода, ужас, забвение и режеща като меч кръв в устата на лисица. Тогава духът й прегърна неговия и по-незначителните усещания потънаха в нея.

Не се нуждаеха от въпроси. Въпреки това той изложи тревогите си колкото е възможно по-просто. Така сам схвана нещата по-ясно.

— Двете ми личности, които летяха до по-близките звезди, не се забавиха прекалено много. Когато се върнаха, се събрахме съвсем лесно. Добавих техните спомени, паралелни във времето, към спомените ми оттук и това беше всичко. Но този, последният, бе открил толкова много странности, а и нещата у дома се бяха променили толкова много, докато го нямаше… Най-вече ти, querida… Нищо вече няма смисъл. Деметра изглежда по-чужда, отколкото изглеждаше Бион. Ти също, което е най-лошото… Разбира се, всичко е въпрос на асимилация. Мога да свикна. Но ако ми помогнеш, това може да стане днес.

— Усещам борбата — каза тя — доколкото мога аз, която не съм човек.

— Нито пък аз съм човек — напомни й той с огорчение.

— Това не е единственото нещо, което искаш от мен.

— Не. То е много малко, сравнено с другото, към което наистина се стремя. Първо обаче трябва да оправя съзнанието си.

— Ще потърсим единение.

Тя го беше водила вече там, на границите на дарбите му. Той живееше изолиран сред машините и никога не беше преставал да мисли като мъж. Но тя можеше да го въведе в своя живот и спокойно, деликатно да накара част от него да бъде — за момента — част от живота й.

Преплетени, заекът умира, за да живее лисицата, а зеленината израства за младите зайчета… Корените рушат камъни, растението умира и смесва останките си с пръстта, за да осигури почва за нови корени, преплетени… Цветен прашец се носи с вятъра, сперма изригва в страстта, яйцеклетка приканва и спиралите пропадат, за да се преплетат…

Докато сенките се издължават,

глухарче и пчела

разменят утрешни дни.

— Цял съм.

— Тогава гледай.

Вероятно не стана нарочно, вероятно бе асоциация, предизвикана от изплуването на целта му в техните свързани личности. Нейните възприятия се спряха върху една сцена и тя я представи на вниманието му, сякаш присъстваше жив.

Вечер. Той видя сухите вътрешни области на Кария. Млечния път и звездите плуваха сред тъмнината. Светлината огряваше едно плато и равнината под него в безсенчесто сребърносиво, толкова ярко, че дори чак там долу окото му успяваше да различи пелин и изтощени кактуси. Въздухът стоеше неподвижен, мразовит, изпъстрен с дим от лагерния огън, който тлееше в жаравата.

Мъж и жена стояха на ръба на платото, където бяха разпънали палатка и бяха завързали конете си. Добре загънати във вълна и кожи — би трябвало да са номади от тези местности. Тя се сгуши до него.

 

 

— Студено е, студено — каза тя.

Дъхът й се виждаше, бързо разпръсващи се облачета.

Той я прегръщаше силно.

— Боя се, че истинският студ е вътре в нас — каза тихо.

Тя се погали по корема. Беше бременна.

 

 

— Дали ще се осмели да има дете?

— Можем само да се надяваме. Наш внук, чиито деца ще избегнат смъртта на Деметра.

— Ако на кораба има място. Те ще са прекалено много, нали? Ние не трябва…

— Тихо. Не оставяй смелостта да те напусне. Заклехме се, че няма да чакаме безпомощни цял живот.

— Да. Заклехме се. Ще направим колкото можем, с каквото разполагаме. Целуни ме.

По повеля на Гътри Деметра се отдръпна от тях. Сигурно бяха оставили племето им да реши на спокойствие дали дъщеря им трябва да се роди.

Морета, реки, гори, прерии, подземни бърлоги, високи небеса се превърнаха в средата, в която се носеха Деметра и Гътри.

— Не обичам подслушването — каза той.

— Ние не правехме това — отвърна тя. — Тези двамата са от света, който наглеждам.

— Светът, който си. (Припламна болка). Който ще загине. Освен…

— Тези, които се отчайват не за себе си, а за другите, които ще дойдат след тях в тази вселена, където ние сме краткотрайна случайна химическа реакция… бяха ли те в мислите ти, докато пътуваше?

— Не мога честно да твърдя такова нещо. Аз не изпитвам твоя вид майчина любов. Но със или без относителното свиване на времето разполагах с много години за мислене и намерих повече неща, за които да мисля, отколкото си представях.

— Твоето търсене, твоята одисея… Често гледах към звездите и ти завиждах, Енсън. (Припламна жар). Припомни си заради мен!

Той остави думите да се леят, не като приказка, която щеше да разказва по-късно, парче по парче, сезон по сезон, а като моменти, прехвърчащи като пръски от океански вълни.

… Корабът се носи с пълна скорост. Бледо сияние замъглява космоса, сърповидна вълна от предпазни полета изблъсква настрани атомите от междузвездното пространство. Зад кораба циклопска празнота, в която аберацията и доплеровият ефект са изтласкали звездите от зрителното поле — освен право напред, където стотици хиляди синьо-бели звезди са се струпали около светлина, която е самият космически фон. Гътри го разглежда с месеци, преди да каже на своя робот адютант да го изключи.

… Десет корабни години и три четвърти светлинен век по-късно той се събужда. Корабът отдавна е започнал да намалява скоростта си, съзвездията отново разцъфват в обхвата на полезрението край него.

… Бион. Стъкленозелено море, от чиито дълбини крила прерязват вълните и се реят в небето. Гора от готически арки, в която висят алени завеси и отеква звън на кристални камбани. Планина, вплетена от снежния си връх до подножията от една-единствена виолетова лозница, дом на безброй видове създания. Дъжд, във всяка капка ембрион, който узрява, докато пада, и се освобождава, когато капката удари земята. Животни, построили градове с приказно изящество, но показали малко повече мозък от мравка. Други животни, които използват остри колове и камъни. Други животни, които не могат това, макар да са овладели огъня…

… Съседна планета в орбита около същото слънце. Животът на него е зачатъчен, както при първото пристигане на Деметра, микроби, атакуващи камъните, са покрили земята с глинеста почва, а две луни поддържат моретата живи. Това в по-голяма степен, отколкото на Бета Хидри или 82 Еридани, е сцената на Новата Земя. Но корабите, които биха могли да доведат хора, трябва да пълзят, така че товарите им ще се превърнат в сбръчкани трупове…

… На път към дома. Пространството извън кораба отново става чуждо. Спомени за това, което остава зад мен. Само ако, само ако… Естествено бе невъзможно, надежда, която Гътри бе отхвърлил преди стотици години, когато не можеше повече да живее с нея. Не е ли така?

— Другият ми Аз не знаеше какво сме научили от софотектите на Земята, преди да ни отрежат. По-важното е — о, колко по-важно е това! — че той не знаеше в какво си се превърнала ти, твоята зрелост. Аз, който останах тук, знаех, но не се бях замислял какво ли значение можеше да има. Прекалено бях зает или… прекалено се страхувах, че ще се окажа в грешка… Някак си, когато аз и той се сляхме, дезориентацията, лудостта… Може ли хаосът да бъде съзидателен?

— Той е изворът на съзиданието — каза му Деметра. — Ражда се от една реалност, която винаги ще ни изненадва с новости, ако сме отворени за нея, понеже тя е по-голяма от полето на възприятието ни. И все пак ние можем да се разрастваме в нея… (Медитация). Защо не разбирах? И аз ли бях прекалено заета, или прекалено се страхувах? Това може да ме накара да се откажа от моя жив свят — за негова най-голяма болка. Но той е предварително обречен, каквото и да избера. Ако от неговата смърт произлезе един неограничен живот…

— Да — вдъхна тя през листата — да, аз мисля, чувствам, вярвам, че силата може действително да бъде моя…

— Да! — извика накрая триумфално.

Духът й сграбчи неговия. Известно време те се извиха във вихрушка заедно из нейните гори и полета, в дълбините на нейните води, прелетяха нейните бури, нагоре към техните звезди и техните видения. Тя беше Майка Деметра, но също и Кайра, Еико и всичко, което си спомняше от Джулиана.