Пол Андерсън
Последният бастион (33)

30.

Духаше студен вятър. Няколко от шумолящите на една върба листа бяха пожълтели, а зеленото на останалите беше започнало да избледнява. Околните слънчогледи надменно бяха вирнали златистите си пити високо над буйно израслите стръкове на власатката. На Рагаранджи-го наближаваше есен. След това щеше да дойде меката зима.

Еико се запита какво ли би било да живееш в свят, където сезоните и климатът не са смекчени, както беше на Земята. Тези стихии сигурно бяха страховити, след като някаква следа от тях и досега се прокрадваше в изкуствените цикли и внимателно разграничени произволни варианти на обикалящата в орбита колония. Кипящият живот, който беше подслонила, се нуждаеше от тях за своето съществуване. Дали и човешкият дух?

Прекоси вратата на японския храм и пред нея се извиси Дървото. Трима души вече бяха там, безмълвни като всеки, който за първи път пристъпваше под сенките му. Не ги познаваше. Това само по себе си не означаваше нищо. Възможно ли беше да са полсита в цивилни дрехи извън работно време, дошли да видят чудото? Можеше да погледа известно време и да разбере как се справят при полугравитация. Не, така можеше да привлече вниманието им. По-добре да я помислят за случайна минувачка. Би трябвало да й е много по-лесно да скрие страховете си от тях, отколкото от някой познат. Разбира се, приятелите й знаеха, че от дете идва тук доста често. И все пак… Тя заобиколи величествения ствол и се заизкачва по стълбата, за да се прикрие, преди посетителите да започнат да се разхождат отдолу.

На третата площадка събра смелост да спре, за да си поеме дъх. Дишаше доста шумно. Устата и гърлото й бяха пресъхнали — а тялото й потрепваше, все намеци, че вече не е в първа младост. Отпи от манерката на колана си, облегна се на перилата и се отдаде на тишината.

На тази височина бяха най-долните клони, все още редки. На три метра под нея върху клоните беше прикрепена първата от няколкото мрежи за безопасност. Тя бе по-скоро за защита от падащи шишарки и клони, отколкото за спасяване на изпуснали се катерачи — обучен астронавт едва ли би го допуснал. Беше тънка като паяжина, но достатъчно яка, за да понесе тежестта от удара. Еико зърна през нея сенките отдолу. Над главата й все по-нагоре и по-нагоре се извисяваше безкрайно многообразие от сводести пространства в ръждиво, зелено, смътно и сияйно. Кората излъчваше топлина, а все по-смрачаващият се въздух — всевъзможни аромати. Стрелна се ястреб. По ствола пълзеше робот в търсене на болести и увреждания. Приличаше на бръмбар с размери на куче и с допълнителни крайници и антени. И неговото място беше тук.

Еико продължи нагоре. Такова изкачване не беше по силите на всеки, но за нея не беше проблем. Макар и изтощително, физическото усилие беше благословено спасение от неприятностите, които дебнеха във външните нива на нейния малък свят. Самата монотонност на повтарящите се едно след друго… едно след друго… едно след друго стъпала, нарушавана единствено от площадките и на три места от постове за отдих с телефони за непредвидени обстоятелства, й помогна да се отдаде на безграничното разнообразие от едри клони и деликатни вейки, иглички и шишарки, безмълвие и шепоти, живот и светлина.

След най-горната мрежа стълбата достигна последната площадка и свърши. Над нея продължаваше гъстата плетеница на буйния клонак. Един дебел клон отвеждаше към него. Еико си отдъхна, докато възвърне силите си, и скочи. Спусна се през разредения въздух като есенно листо. За роден при Кориолисово ускорение не беше проблем да изчисли скока. Грубата кора и стърчащите тук-там израстъци придадоха допълнителен тласък на тяло, тежащо само няколко килограма, да се отблъсне по-нагоре покрай платформата в близост до един по-висок клон. Достигна го, сграбчи една клонка и изпълзя на върха. Оттук изкатерването беше лесно. Достигна дебелия клон и запристъпва внимателно по него към един разтроен чатал, балансирайки срещу слабите пориви на вятъра.

Разбира се, че не беше единственият колонист, който предприемаше подобни нелегални експедиции, но все пак такива като нея бяха малко и рядко говореха за това. В продължение на години никой не я беше обезпокоил в уединеното кътче, което си беше открила. В края на краищата, за разлика от нея другите идваха чак дотук, за да търсят приключения, а не спокойствие.

Чаталът и няколко по-дребни разклонения образуваха заградено от зелени стени и навес пространство с широк отвор откъм далечната страна и места, където човек можеше да приседне. По-тънък отколкото в основата си, стволът се олюляваше едва-едва от поривите на вятъра. По цялата му дължина се дочуваше леко поскърцване, отрупаните с иглички клонки потрепваха с шумолене сред въздушната шир. В далечината се издигаха изпарения на фона на бледата синева, озарени от слънцето, което приличаше на пръстен край отвора на този кладенец. Земята беше на зашеметяващо разстояние в ниското, но гъстата растителност на Дървото я скриваше от погледа.

Еико се промъкна покрай три шишарки, измъкна Гътри от укритието му и го нагласи внимателно. Поклони се, преди да се отпусне на колене със събрани крака, ръце в скута в обърнато към него лице. Позата й не съответстваше на спортния костюм и грубите обувки, но предполагаше, че той ще я разбере.

На потрепващите проблясъци лещите му изглеждаха неестествено живи.

— Здравей — измърмори той. — Позабави се малко. Неприятности?

— Не за мен, сър — отговори тя също на английски. (Е, неговият беше отпреди няколко поколения.) — Просто мисля, че ще е рисковано да идвам твърде често. Но днес трябваше да ви информирам, че пристигнаха нови контингенти на Полицията за сигурност. Претърсват колонията от единия до другия край. Не ни е казано какво търсят, като се изключат неясните изявления за възможни саботьорски устройства, но за мен е ясно. Не смея да предприема нищо, което биха могли да забележат.

— Подкрепления? — изръмжа той. — От единия до другия край? Даа, той го е одобрил. Разполага с твърде сериозни улики, че съм някъде на Л-5… потънал в земята, така да се каже.

— Съжалявам, че ви оставих толкова дълго, сър — каза тя. — Как сте?

— Отегчен.

— Съжалявам — повтори тя с мисълта, че няма причини за това.

Да си почиваш, без да изпитваш нито глад, нито жажда, нито каквато и да било потребност от движение насред небето и Дървото!

— Освен това съм ядосан — продължи той. — Защо си така пасивна? Показа немалко смелост, като ме измъкна от пространството. Да не би сега да искаш да кажеш, че не си продължила, че дори не си разговаряла насаме с неколцина, на които би могла да се довериш?

Тя тръсна глава. Трето извинение би било сервилничене, но все пак отговорът й прозвуча спокойно:

— Казах ви, че баща ми е задържан като заложник. В известен, при това твърде буквален смисъл цялата нация е задържана като заложник. Всяка битка би могла да отприщи вакуума.

— Не бих искал това. Не, за Бога! Мислех си за… може би само някой да прескочи до Луната, за да разбере какво се е объркало там и да прати съобщение. — Гътри продължи съвсем тихо: — А се безпокоя и за теб, момиче. Ако продължим да чакаме, със сигурност ще ме открият и няма да им трябва много акъл, за да се досетят, че ти си замесена. Какво ще кажеш?

— Това няма значение — отговори спокойно Еико. — Може би другият Гътри достатъчно прилича на вас, за да разбере и да разпореди да ми бъде простено. Така или иначе, няма да разполагат с никакво основание да накажат баща ми или приятелите, нали така? Това действително би разкрило истината, от която се страхуват.

Той издаде дрезгав звук.

— След колко време полситата ще се изкатерят дотук?

— Предполагам, след още няколко дневни цикъла. Колонията е толкова обширна, толкова заплетена, истински лабиринт. Опитвам се да измисля начин да ви пренеса на място, което вече са претърсили.

— Добро момиче. И все пак не можем вечно да си играем на криеница.

— Не. Но докато сте на свобода, можем да се надяваме на възможност обстоятелствата да се променят. — Тя загуби самообладание и изкрещя: — Нека има надежда Гътри-сан! — Ако ви унищожат…

Отговорът му прозвуча непоколебимо:

— Не съм притеснен за себе си. Но ще бъде доста неприятно за такива като теб.

Прозрението възникна не като внезапно хрумване, а като взвод от дълги часове на размисъл.

— Метеорците — въздъхна Еико — които живеят благодарение на вас и ви вярват… заради тях ли съществувате?

Тонът му беше равен, сякаш за да омаловажи смисъла.

— Че какво друго си заслужава? О, тази вселена е любопитна и доста ме забавлява, но моето оцеляване се крепи някак на косъм. Без „Метеор“ надали би имало особен смисъл да продължавам.

Каква безгранична самота, мина й през ума. Как би могла да го докосне? Това беше единственото безуспешно нещо, което би могла да опита да направи в момента. Замълча, търсеше какво да каже. Вятърът шумолеше през клоните на Дървото.

— Защо това има такова огромно значение за вас? — попита накрая.

Не я сряза да си гледа работата. Беше ли му приятно да отговори?

— Ами, Джулиана… моята съпруга и аз го създадохме и отгледахме. Нашето бебче.

— Имахте ли истински деца?

— О, да. Но те пораснаха и тръгнаха по собствените си пътища. Отлично се разбирахме, радвахме се на внуците, но единствено „Метеор“ пазехме само за себе си.

Без съмнение й беше благодарен и независимо от раздразнението изпитваше известно уважение към нея, значи му беше приятно да разговарят по този начин. Въпреки това Еико се изненада, когато добави:

— И тогава Джулиана умря. А аз продължих да упорствам.

— Сам — промълви тя.

Усети сълзите да я пощипват.

— Не изпитвай съжаление към мен! — изстреля той. — Никога не изпитвам и не съм изпитвал. Да ръководиш „Метеор“ беше истинско удоволствие, да го разшириш из цялата Слънчева система и да търсиш възможности да продължиш още по-нататък.

— Разбирам. Не сте искал да се откажете от това…