Пол Андерсън
Последният бастион (30)

27.

Уанг Зу беше скромен мъж, но „по термопилски“ лоялен към „Метеор“. Като диспечер той имаше достъп до компютърната мрежа, която контролираше и проследяваше космическата дейност в околността на Л-5 и обикновено беше сам по време на дежурство. Като близък приятел той изслуша молбата на дъщерята на Нобору Тамура, не настоя да му обясни целта, която тя не посмя да разкрие, и се съгласи да направи каквото се искаше от него. Подозренията запази за себе си.

— Ще привлека механик Лучия Висконти — каза той. — Предполагам, че я познаваш донякъде. Може да й се гласува доверие. Но ще й кажа само да пренебрегне повикването за работа, което ще получи утре, и да си остане у дома през следващите… десет часа. Това достатъчно ли е? Онова, което човек не знае, не може да разкрие.

Ако бъде арестувана и подложена на разпит. Еико усещаше неприятна възбуда. Самата тя дори не знаеше какво търси. Безразсъдно храбро постъпваха хора като Кайра Дейвис, не като нея… Кайра беше заминала за Земята в изпълнение на възможно най-рутинната мисия и изчезна. Предишната нощ „Метеор“ се бяха съюзили с отявлените си противници от десетилетия и ги бяха допуснали на своя територия. Арестуваха баща й и всички непосредствени сътрудници на Енсън Гътри с явното съгласие на самия Гътри, а може би и по негова заповед. Нямаше никаква логика. Някой трябваше да се заеме да разгадае целия този кошмар.

Подготовката й, колкото и да бе незабележима за другите, я ангажираше твърде много, за да й остане време за страхове. А сега вече беше настъпил часът да действа.

Свърза се със съответната станция, включвайки се под името Висконти, и съобщи, че трябва да разреши дребен проблем, свързан с разтоварването на „Палас“. Не я видя никой. Полси не разполагаше с достатъчно хора, за да постави охрана на всеки портал. А и пазачите щяха да са напълно безполезни, тъй като нямаха никакво понятие за дейностите, които представляваха дразнеща и дори гибелна пречка. Вместо това разчитаха на мрежата да наблюдава цялата дейност вместо тях и да им сигнализира за всичко необичайно. Уанг просто беше вкарал дигитален заглушител. В локаторната станция нямаше жив човек, който да го разобличи.

На Еико й отне много време да се обезопаси в енергокостюма и да провери многобройните му системи. Както всички колонисти, имаше известна квалификация по програма ЕВА, която опресняваше редовно в някой вивифер. От време на време излизаше за кратко навън за удоволствие. Но само в собствения си космически костюм с нискоенергиен семпъл двигател, завързана със спасително въже за екскурзионното корабче. Костюмът можеше да побере едър мъжага. Трябваше да нагласи вътрешните принадлежности чрез ловки движения на приклещеното си тяло, докато се намести удобно. Четирите удължения с накрайници за хващане беше използвала рядко и никога за сериозни манипулации. По-голяма част от гледката през наблюдателния люк представляваше издаден пред гърдите контролен пулт. Останалата информация се подаваше чрез потрепвалия и пощипвания върху пръстите й. Двигателят представляваше мощен енергиен йонизатор и голям брой чувствителни ракетни дюзи за маневриране. Капацитетът на животоподдържащата система не беше за броени часове, а за няколко дни — комплексна и… офанзивна. Върху цялата защитна обвивка бяха прикрепени всевъзможни прибори и устройства, много от които не можеше да управлява, а на някои дори не знаеше имената. Когато се замисли да предприеме това, изпита огромна неувереност. По-добре да накара някой друг, някой опитен. Не. Още по-неуверена беше в организирането на конспирация, а и не разполагаше с време да се научи. Ако ставаше дума за явни факти, ориентираше се светкавично. Изтегли инструкции от откритата база данни в своя домашен вивифер и се упражни. Полси със сигурност не я смятаха достойна за наблюдение. Установи, че оборудването е силно автоматизирано, притежава многостранно програмиране и коригира евентуални грешки.

… Устата й беше пресъхнала, а езикът й се бе вцепенил. Тя допря устни до нипела, изсмука водата наоколо, преглътна я и успя да изрече:

— Готова за задачата.

„Започвам отмерването“ — отсече роботизираният глас в ухото й.

Придвижи се по релсите напред в кабината за изстрелване. Клапата се затвори зад гърба й. Стоманената пустота на камерата помръкна с изпомпването на въздуха. Втората клапа зейна към звездния безброй.

„Десет“ — изсъска в ухото й. „Девет. Осем… Нула“. Катапултът я разтърси по-силно, отколкото очакваше. Нощта я погълна. Долови моментно пърпорене и пулсиращо потрепване, докато страничните дюзи отстранят остатъчното въртене. Двигателят избра точна ориентация и се включи, увеличавайки скоростта от инерционното привличане на Л-5, И отново заглъхна. Движеше се по траектория, падайки свободно.

В ограниченото пространство не можеше да изпита наслада от безтегловността, от която никога ней беше прилошавало, но успя да огледа наоколо. Черната космическа бездна трептеше от звездния порой, а Млечния път я разсичаше като глетчер. От едната й страна се издуваше смаленият лунен сърп, сякаш блуждаещ изгубен сирак. В посоката към Земята наблюдателният люк беше спуснал затъмнителите, за да не я ослепи слънчевият отблясък. Все пак при моментно разположение на космическите тела би могла да зърне само тънък сърп от планетата.

Отдалечавайки се от носещия се на разстояние шейсет градуса от Луната Рагаранджи-го, тя вече можеше да го огледа в цялото му блестящо великолепие — колосален цилиндър със заострени конусообразни краища, осеян с въртящи се и блещукащи шлюзове, мачти, куполи, кули, радарни чинии, хиляди съоръжения и устройства, кръжащите около него като светулки совалки, работници, машини, ликуващо в небето ежедневие. По-встрани проблясваше някакъв въртящ се около оста си диск, миниатюрен поради голямото разстояние, както и слънчевото платно на „Палас“, докато роботите разтоварваха докараните от царството на Юпитер газове, минерали, находки.

Това беше фиктивното местоназначение на Еико. Беше се отдалечила се на достатъчно разстояние и колкото по-бързо променеше векторите, толкова по-добре.

Не беше посмяла да вземе някакви писмени или други записи. Ако случайно я спрат и претърсят, какво би могла да обясни? Цифрите бяха в главата й. Имаше отлична памет — помнеше езици, разкази, стихотворения, дори цели списъци какво да купи, за да зарадва децата на роднините си. Разположението на даден обект в определен момент и параметрите на неговата орбита не бяха проблем.

Но да се добере до него беше друга работа. Баща й би могъл да я насочи със своите разсъждения, ако имаше тази възможност. Но сега трябваше да се справи сама. Съобщението: катапулт, който се очаква да премине на забележимо близко разстояние, макар и на повече от хиляда километра, на 23-и. Според него това предполагаше, че се е отделил в близост от Земята от насочен към Луната кораб три дни по-рано. Това беше една от възможностите, но най-вероятната, а когато имаш на разположение само няколко думи, не може да си особено категоричен.

Граничните обстоятелства допускаха твърде обширен сноп траектории. Така или иначе, реши Еико, който и да е отправил катапулта в този курс, не би могъл да предполага със сигурност, че ще бъде засечен още при първото прелитане. Съдържанието му без съмнение беше изключително ценно. Следователно той/тя не би го запратил/а в орбита, която да го отведе в дълбините на космоса, поради опасността от пертурбации и всевъзможни други непредвидими въздействия. Той/тя би му придал ексцентрична орбита около Земята, която да преминава недалеч от Л-5, преди да се насочи обратно към нея. Орбитата би трябвало да е сравнително стабилна, за да гарантира поне няколко прелитания, преди да се отклони значително. Най-добре би било също така от гледна точка на стабилността да има известен резонанс с Л-5, така че да прелети няколко пъти в близост до нея. Тези ограничения значително намаляваха броя на възможните варианти за избор на орбита. Плюс това сочеха къде и кога точно корабът е напуснал Земята.

Еико направи изчисления и предостави резултатите на Уанг. Той ги сравни с автоматично събираната база данни за наблюдение на метеоритите. Радарите бяха регистрирали половин дузина съответстващи обекти. Не му каза нищо повече, но отнесе данните вкъщи и отново ги обработи, добавяйки представите си за кораба. Съвпадна едно-единствено тяло — една точица, засичана и проследявана периодично в продължение на няколко часа, преценена като безопасна, вписана в базата данни, но непроучена допълнително и недоведена до знанието на човек. Скален отломък, парче метал… или изстрелян катапулт! Направи прецизно изчисление на орбитата му и запечата стойностите в паметта си.

Дали и Уанг беше направил изчисленията и се беше досетил. Не го попита, а и той не каза нищо.

Бавно и несръчно започна да подава заповед чрез клавиатурата: „Анулирай план за полет. Следват нови инструкции.“ Би могла да го изрече, но все пак имаше радиовръзка с координатора на станцията на излитането й и не искаше машината да предаде думите й на диспечера. Параметрите не позволиха това да стане по време на дежурството на Уанг. Все пак не я наблюдаваха — да се следи всяко „ЕВА“ беше практически невъзможно. Ако не се обади, би могла да промени курса си незабелязано. Космосът беше достатъчно голям.

Докато въвеждаше новите цифри, сбърка няколко пъти и започваше отново с пъшкане и сумтене. Кайра, мина й през ума, би изредила няколко цветисти псувни, макар и наум. Но за Кайра тези неща не биха представлявали никаква трудност. Еико си повтаряше, че това са просто няколко мига от вечността.

Най-накрая приключи и активира програмата. Енергокостюмът се завъртя и включи двигателя. Ускорението притисна Еико към меката тапицировка около нея. След малко то стихна и тя отново изпита безтегловност, носейки се към мястото на срещата. В първите мигове пулсът и дишането й се ускориха сред безпределната тишина. Постепенно се успокои, потъвайки духовно сред звездния безброй.

Стресна я сигналът. Изуми се колко много време беше изминало. Катапултът се мержелееше недалеч, беше колкото молив, но постепенно нарасна. Даде инструкция за скачване. Двигателите засъскаха и промяната в скоростта я раздруса лекичко. Зърна шевове от заварки и нитове, изпъкващи от резките светлосенки — планетоидът нямаше атмосфера, която да разсейва слънчевите лъчи. Усети и дочу лек удар. Беше успяла.

Звездите я бяха освободили от безпокойствата й и се оказа изненадващо лесно да управлява устройството. Не че имаше да изпълнява особено сложни задачи. Отключи люка, изтегли го назад и се придвижи напред, оглеждайки товарното помещение. Включи челния си прожектор.

Видя срещу себе си две отразили светлината му точици. От едно сандъче се бяха изпружили две очни стълбчета и я наблюдаваха.

Собственият й вик я задави.

— Гътри-сан…

Не забравяй за радиото! Не, връзката обикновено се разпадаше на известно разстояние, Рагаранджи-го беше препускащо до Млечния път вретено, не по-далеч от пълноликата Луна.

Дали тази несвързана с нищо мозъчна кутия разполагаше със собствени радиочестоти? Опита се да се свърже. Тишината й се присмя. Може би просто използваше друга честота. Носеше се все по-надалеч и нямаше време за губене. А за да не привлече вниманието върху себе си, трябваше да поеме по обиколен курс, сякаш се връща от локаторната станция. Измина още известно време. Тя активира по-малкия чифт ръце, разкопча обезопасяващите скоби на кутията, пое я и я намести в прикрепеното върху бронята пред гърдите й сандъче.

Пълна лудост, изкикоти се тя. Така ли трябваше да се отнася с Гътри-сан, върховния господар на „Метеор“? Да го мъкне като намерено парче скала или… или сякаш го носи в утробата си?

Най-после се взе в ръце. Започна да инструктира енергокостюма уверено и доста умело. Той потегли. Катапултът изчезна от погледа й.

При обратния полет имаше много време за размисъл, но не много поводи. Беше се подготвила да скрие в дома си онова, което би донесла, каквото и да беше то, ако имаше възможност и необходимост от укриване. И двете условия бяха очевидни. Полси едва ли очакваше подобно посещение, но бяха в готовност и организирани за усложнения и разполагаха с цялото смъртоносно въоръжение в колонията, а при нужда биха прекъснали всички комуникации, докато извикат господарите си на помощ. На Еико не й беше особено трудно да си представи какви щяха да бъдат последиците.

Действително ли пренасяше Гътри? Беше се обадил от Кито, нали така? А в същия този момент катапултът вече е бил изстрелян. Заради баща си и всички останали трябваше да скрие това нещо, докато узнае повече. Можеше да се окаже възможно най-голямата й грешка. Но й се струваше възможно най-добрият избор. Отговорността при всяко положение беше единствено нейна. Беше предприела действия, беше хвърлила камъка в езерото и неизбежните вълни се отдалечаваха във всички посоки, отнасяйки я със себе си.

Отново се опита да се потопи в галактическото спокойствие. Той убягваше. Напрегна съзнанието си да съчини нещо. Това беше занимание, нещо, което да я избави от страха, съмненията, терзанията. Чисто механично, разбира се, без каквото и да било вдъхновение, но ангажираше мисълта, докато Рагаранджи-го се разрастваше пред нея.

В снеговалежа от звезди

обагрените във червено не са стари —

ранна зима.

Отхвърли го с пренебрежение, но и с благодарност.

— Висконти се завръща — докладва тя. — Разрешете кацане.

Координаторът потвърди и пое управлението. Би трябвало да изпитва удовлетворение на фона на цялото си аматьорство, но след преживените в полет часове изпитваше неочаквана, противна безпомощност.

Сама сред машините, тя се измъкна от костюма и отвори сандъчето. Надвеси се над него и прошепна:

— Нито дума, нито звук, преди да ви кажа, че сме в безопасност.

Стисна зъби и го повдигна навън. Кой би могъл да наблюдава по аудио-визуалния контрол? Гледката не означаваше нищо за роботите. Все пак закрачи към кабинката за преобличане с възможно най-нехайната си походка. Щом се озова вътре, го напъха в сака, който беше приготвила, свали синтетичния костюм и облече кимоното си в убити цветове.

Късметът беше на нейна страна. В изходния коридор не срещна никого, който би се запитал какво търси тук. Хвана първия ескалатор и скоро се смеси с тълпата по Онизука пасаж.

В района не цареше обичайната блъсканица и глъчка, но беше достатъчно оживен, тъй като беше по-скоро търговски, отколкото жилищен. Л-5 беше повече от град — междупланетна космическа станция, складова база, обект за специализирани производства и туристическа атракция. Десетмилионното население съставляваше обособено и цялостно общество, многорасово, но единно и със собствени закони, норми, изкуства, маниери, традиции, предпочитания — космополитно и същевременно земнополитно, прагматично и трудолюбиво, но и предразположено към култура и образование, свободолюбиво, но все пак подчинено на строги правила в името на всеобщото оцеляване, инициативно, но и приело управление под опеката на „Метеор“. Жителите крачеха енергично и разговаряха припряно, увлечени във всеобщото оживление. Облеклата им бяха в ярки цветове. Някои, като на Еико, бяха в по-убити тонове: онзи сикх с тюрбан на главата, един малаец в саронг, киргизка в плетената си жилетка, както и други, които не можа да идентифицира. Имаше доста посетители от Земята, които изглеждаха най-неспокойни. И бяха най-малко заплашени, мина й през ума.

Витрините блестяха и подканваха. Върху входовете на театри, ресторанти и аркади на увеселителни заведения течаха приканващи анимации. Носеше се музика. Нещо за миг я накара да направи сравнение с Тихополис. Не беше толкова екзотично. Това тук беше проспериращо, модерно землянско общество, трансплантирано, добре организирано, излъскано, украсено тук-там с извити корнизи, позлатени дракони, изрисувани с калиграфски знаци знамена. Обикновени хора, изцяло човешко население. Таванът над главите им симулираше синьо небе с огрени от слънцето облаци. С настъпването на нощта се изпълваше със звезди, а в празнични дни блясваше от фойерверки.

Коридорът се разшири в площад Юкава. Беше обграден от трийсетметрови стени, сред които беше оставено място и за парк с дървета. Листата на брезите трептяха под струите на невидими вентилатори. Пълзящи хвойнови храсти рамкираха покритите с чакъл пътеки сред затревените площи с няколко декоративно подредени метеорита. Един Буда беше заобиколен с цветя. Няколко деца лудуваха наоколо и изпълваха пространството със сладките си подвиквания и смехове. В дъното на алеята Еико забеляза орнаментираната фасада на Китайската опера.

Усещането за заплаха беше съвършено необичайно насред това любимо и познато кътче. Тя ускори крачка.

Вратата на лентата, на която искаше да се качи, беше в дъното на Морено пасаж. Чакаха десетина души.

— Тамура! — възкликна Чатичай Суванпрасит. — Къде се губиш? Непрекъснато се опитвам да се свържа с теб.

Еико овладя притеснението си. Нормално беше да срещне някой познат.

— Имах работа — измърмори тя.

Вратата се отвори. Пътниците слязоха. Отпътуващите се качиха. Вратата се затвори. Радиалната платформа се понесе.

— Отвратително е онова, което направиха — бърбореше ожесточено Суванпрасит. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Благодаря, но е по-добре да изчакаме — отговори Еико. — Задържаните… не са малтретирани.

— Но това… нашата собствена компания…

Огорчението деформира кръглото му лице.

— Ще видим.

— Къде отиваш, ако смея да попитам? Ако искаш да поговориш с някого, ние със съпругата ми…

— Благодаря. По-късно може би. — Еико си спомни съчинената история. — Имам нужда от малко уединение и спокойствие. Разбираш ли?

Бионикът кимна. Преди да слезе, стисна за миг ръката й.

Беше нивото, където работеше. Вече бяха отминали две спирки в жилищните квартали. Сега лентата прекосяваше различна територия. Забави скорост, за да могат пътниците да се приспособят към намаляващото тегло. Въздушното налягане не се промени особено, но тъпанчетата на Еико запукаха. Усети намаленото притегляне по-остро от когато и да било, но сега всичките й сетива бяха изопнати. На следващите спирки вратата се отваряше към кавернозни пространства, машини, наноцистерни, веднъж към една нива и овощна градина. Л-5 произвеждаше експортни изделия, особено такива, които изискваха ниска или никаква гравитация при производството, но преди всичко обличаше и изхранваше себе си. Ако търговията със Земята прекъснеше, много скоро биха могли да произвеждат всичко необходимо, изграждайки слънчеви мегаогледала за енергодобив и извличайки суровини от космоса.

Този факт беше окуражаващ, колкото и да нямаше връзка с моментната ситуация. Нямаше желание да се замисля колко уязвима на нападение беше колонията.

Напусна лентата последна, на средата на пътя до центъра. От момента на инвазията малцина бяха посещавали парка, който заемаше по-голямата част от тази платформа. Предпочитаха да са близо до дома си заради евентуални непредвидени събития. Еико го превърна в част от своя план.

Остави стената зад гърба си и тръгна напред по една пътека. Изпитваше половината от земното си тегло и се придвижваше с лекота на пеперуда. Въздухът беше рядък, но й трябваше в по-малки количества, при това беше умерено топъл и влажен, изпълнен със свежи ухания. Проблясваха фантастично високи орнаментални тропически храсти и коледна звезда. Птици чуруликаха в сливова дъбрава. Прекоси високосводест мост над един поток, изпомпван изкуствено, но бистър и мелодичен. По-голяма част от терена беше покрита с трева и диви цветя. Издигаше се пред нея чак до илюзорното небе.

Извиси се друга стена. Фреската представляваше класически пейзаж, планини с конусообразни върхове над една река и селце на брега й. Вратата беше порта на японски храм. От другата страна беше Дървото.

Дървото. Въздухът беше притихнал. Светлината се спускаше като лъчи или като мъгла към сенките, изпъстряйки пода от мек торф, снопове папрати, паднали трупи, обрасли с мъх и гъби клони. Вече не виждаше небе. Това пространство се изопваше почти до оста на въртене, шахта с диаметър половин километър и почти толкова дълбока. Тук господстваше Дървото.

Секвоя, биологичен експеримент, изкусно видоизменени гени, ускорен чрез химически технологии растеж, и възможен поради притеглянето, но намаляващ с израстването на короната… Думи. Беше все едно да наречеш „Йоханес пасион“ от Бах комплект от ноти, надраскани по митологичен повод. Тя влезе в светилището.

Често беше идвала тук, беше се катерила, за да почива сред висотите, да медитира или съзерцава или просто да постои. Някога рядко срещаше друг отвъд по-ниските клони. Да се изкачиш по-нависоко беше сравнително безопасно, ако внимаваш, но един-единствен път беше достатъчен за повечето от решилите да опитат. Развлеченията на други места — полет с крила, сферичен басейн до оста, всевъзможни грави-спортове и танци, екскурзии навън и още, и още — бяха по-разнообразни. Тук имаше само безбройни енигматични фигури от кора, клони, иглички, вятър, облак. Понякога прелиташе птица или се стрелкаше катерица.

Тя се приближи. Стволът беше стена, кула, крепост, червеникавокафяв и груб на вид, топъл и мек при докосване. Заобиколи и откри стълбата. Тези, които бяха закрепили метала, бяха работили с благоговение. Беше боядисан като кората: стъпалата, перилата и площадките за почивка като че ли се сливаха с по-дребната растителност в сумрака под тях. Еико сграбчи стъпалото.

За момент остана на мястото си. Сама сред стихналото спокойствие. Какво ли прави мозъкът на гърба й? Би могла да му каже една-две думи, да го успокои, да прояви любезност.

Не. Не сега. Започна да се изкачва.