Пол Андерсън
Последният бастион (62)

59.

Със задълбочаването на знанията за материалната вселена нуждата от тях бележи упадък. Слънчевата система съдържа цялата материя, както и енергия — другият аспект на материята — която някога ще ни бъде необходима. Когато Слънцето изгори живота на Земята, когато се раздуе до червен гигант, смали се до бяло джудже и накрая изгасне, нашите хабитати няма да са пострадали ни най-малко — макар че „хабитат“ е подвеждащо название на онова, което ще е започнало да съществува много преди онзи момент. Ние вече не планираме изпращане на сонди към една вселена, лишена от каквито и да било фундаментални нови загадки. Нашите изследвания и творчество са насочени към безкрайните царства на разума. Чистата математика е най-простият пример. Повечето от това, което се разкрива пред нас, не може да ви бъде описано.

Разрастването и промените на Порт Метеор почти не се бяха отразили на улица Нос. Няколко нови къщи бяха кацнали тук-там, но и те бяха със същите скромни размери и в ранноамерикански стил като по-старите. Под тях скалите все още гледаха към пясъчна ивица, зад която заливът Убежище се простираше към океана. Основната промяна бяха ятата морски птици и израслите на височина дървета. В този зимен ден брястовете и кленовете стърчаха голи под ниско надвисналите облаци, а вечнозелените дървета освежаваха меланхоличната сивота. Водите блестяха като стомана. Слабият прилив на Деметра изпращаше шумолящи вълнички към брега. Освен техния звук не се чуваше почти нищо друго. Студеният доскоро въздух беше станал по-топъл и по-влажен и носеше усещане за нещо предстоящо.

Стъпките на Гътри отекваха силно по тротоара. Освен него не се виждаше никой — повечето хора бяха на работа. В тяло, което напомняше брониран рицар, той спря пред дома на Кайра Дейвис, зави и тръгна по пътеката. Щом стъпи върху стъпалото на верандата, от къщата излязоха мъж и жена. Гътри спря.

— Здравейте — каза той по своя архаичен начин. — Наблюдавахте ли ме?

— Да — призна смутено Хю Дейвис. — Би трябвало да ви посрещнем, сър, и да си поговорим, само че… — Той прокара пръсти през прошарената си коса.

— И без това ще вляза — довърши вместо него Гътри — а и вие сте затворени в тази клетка вече прекалено дълго. Всичко е наред, синко.

— Освен това си помислихме, че вие с нея може да искате да си поговорите насаме. Като видяхме в какъв вид пристигате…

— Какво? Я чакай — рече властно Гътри. — По-зле ли е?

— Не, не особено — увери го Чариса Дейвис. — Напълно будна е, всъщност дори в добро настроение и с нетърпение очаква посещението ви. — Усмивката й помръкна. — Само че… не знаем…

— Бързо гасне — каза Хю. — Ясно е, че не й остава много. — В гласа му се долови болка: — Последните два-три дни може да изпадне в безсъзнание. Не бихме искали да ви отнемаме от часовете с нея.

Чариса хвана мъжа си за ръка.

— Моля ви, сър — помоли тя Гътри — казахте, че сме затворени в клетка, но не мислете, че сме имали нещо против да се грижим за нея. Това е… не само привилегия. Най-вече удоволствие.

Гътри издаде лек смях, който да замести усмивката.

— Все едно, искам да ви поздравя — каза той. — Никой не трябва да умира в гадна болница. Хм, преди да тръгнете, кажете как е семейството?

Винаги, когато се обаждаше на Кайра, разменяше само по две-три думи с двамата.

Хю се оживи.

— Всички са много добре, сър.

Чариса също се усмихна.

— Майки дойде с майка си оня ден…

— Майкъл Ръдбек — обясни Хю. — Момченцето на Теса и Джек.

— Разбира се, виждал съм малкия разбойник — каза Гътри. — Как мина?

Чариса се позасмя.

— Двамата с Кайра са като влюбени. Обърнаха гръб на всички останали и си бърбореха и се шегуваха през цялото време.

— Така е, внук. Продължавайте де, хвалете се с него. Дядото и бабата имат право на това по особен начин.

Хю стана сериозен.

— Вижте, сър, мама е съвсем отпаднала. Ако искате да поговорите с нея, побързайте.

— Да — съгласи се Гътри. — Вие изчезвайте.

Имаха нужда да излязат повече от всеки друг, а и напоследък рядко им се удаваше възможност да се разходят заедно.

— Ще се върнем след час.

— Hasta la vista.

Двамата тръгнаха. Гътри влезе в къщата. Всекидневната, която прекоси, беше отрупана със сувенири, подвързани разпечатки, закърпено и мърляво плюшено мече, модели на платноходи и космически кораби, няколко останки от корабокрушения, малък метеорит, блестяща скала от единствената планета, която Б бе успяло да задържи, и още, и още… Сред снимките на стената имаше няколко на мъже. Кайра ги наричаше нейната галерия от мошеници. Двама бяха все още живи.

Спалнята й бе аскетична. По мултито, което беше поставено така, че да го вижда без усилия, можеше да пусне всичко, което се съдържаше в обществени или лични бази данни. В момента показваше синьо-бяла къща сред брези, зад нея езеро в топла лятна нощ някъде в крайния север на Земята. Прозорците на стаята гледаха към градината, пуста под здрачното небе.

Гътри се приближи към леглото.

— Здрасти, чаровнице — поздрави той.

Тя се усмихна.

— Hola, Тенекиени дърварю!

Наложи се да увеличи звука, за да я чува ясно. Тя докосна контролната си гривна. Леглото се повдигна до положение, в което да е полуседнала.

— Сядай.

Той седна предпазливо, за да не счупи стола под тежестта си, и взе ръката й — плът, обгърната от метал и пластмаса. Ръката й бе тънка, почти прозрачна. Лицето на Кайра бе също така бледо, обрамчено от бялата коса и със силно изпъкнали скули, а лешниковите й очи бяха посивели. Без да сваля поглед от него, тя продължи:

— Gracias. Затова те помолих да дойдеш лично. Човешкото ти изображение върху фономонитора е по-хубаво, но пък ти си истински.

— Донякъде — отговори той с леко рязък тон.

Усмивката й се разшири.

— Това улеснява разговора. По-малко се разсейвам. Не ми идват похотливи мисли за теб.

За робота единственият начин да покаже изненада беше:

— Хм?

— О, хайде, не си нито глупав, нито наивен, със сигурност си доловил това-онова. Откакто се срещнахме първия път — не, още преди това, когато гледах предаванията ти и растях с мита за теб — все ми се искаше да съм се родила по едно и също време с теб, за да те уловя в мрежата си.

Той се скри зад шега:

— Ама че порочна безсрамница!

Тя едва-едва стисна механичната му ръка с треперещите си пръсти.

— Беше ми забавно.

Той отвърна:

— Трябва да си призная, че от време на време съм си мислил по този начин за теб. Разбира се, в моя случай беше доста теоретично.

Кайра го пусна. Ръката й падна върху покривката на леглото.

— Bueno. Глупаво от моя страна — въздъхна тя. — Жена ти щеше да е прекалено голяма конкуренция за мен. Дори да бях те хванала преди нея, тя сигурно щеше… от онова, което съм чувала за нея…

— Можехме да си попалуваме чудесно с теб. Но ти така и не се спря, Кайра, никъде и с никого.

— Никога не съм имала истински шанс за това.

— Да бе! Колко предложения получи през живота си?

— За брак или за секс? — Усмивката й омекна. — Да, много предложения — добави замислено тя — за някои скърбя. Най-вече за Боб… Но ти си прав, мисля, че космосът ме е викал още преди да се родя и така и не се намери мъжът, с когото да пътувам цял живот.

Помълчаха известно време.

— Как се чувстваш? — попита Гътри.

Слабите като на скелет рамене се свиха.

— От тези нанохапове се чувствам спокойна. Като си помисля как съм виждала да умират хора и как са умирали през по-голяма част от човешката история, разбирам какво значи късмет.

— Наистина. Ако изпитваше болки или не беше на себе си или нещо подобно, щях да взема главата на някого. А как се чувстваш за… — Гътри направи неопределен жест наоколо.

— Че ще свърша тук, а не славно сред звездите ли? Този вид смърт викингите наричали сламена. — Кайра се замисли. — Не е зле. Хю, Чариса, хлапетата, приятелите ми, всички са толкова обичливи… и ти, jefe… а имам и спомените си.

Гласът й замря, клепачите й се отпуснаха. Гътри мълчеше неподвижен, остави я да си почине.

Когато го погледна отново, той се осмели да каже:

— Кайра?

— Да?

— Искаш ли да се чуеш с две други същества?

Тя отново се ободри напълно.

— Зависи. Свиди ми се времето, което бих могла да прекарам с теб, както знаеш.

— Киберкопията. Твоето и на Еико Тамура.

Тя си пое дъх на пресекулки.

— Те ли? Не могат ли… да използват телефона?

— За нея не е същото. Нито за мен.

— За нея?

— Тя… те… с годините все повече и повече се сливат в едно.

— Предполагах, че те ще…

— И аз… — добави тихо той. — Свързваме се от време на време, тя и аз. Електронно, с пряка връзка, между невронните ни мрежи. Тя… те го правят помежду си през цялото време, естествено. Аз съм отделен. Но те ме оставят да се свързвам с тях винаги когато е възможно и… усещането е по-богато, отколкото мога да ти опиша. Ако го направим днес, ако ти споделим това, което знаем за теб, ние бихме… те разбрали по-добре, отколкото всеки от нас поотделно. Това, което ще кажем, ще има повече смисъл.

Тя поклати глава.

— Не — отговори бавно — за тях аз съм една непозната. Никога не съм следяла какво се случва, тяхната история, освен най-повърхностно.

Когато не беше в космоса, беше изключително ангажирана на Деметра. За екскурзиите сред нейната природа предпочиташе морето или пустошта, която животът превземаше сам. През последните си години, когато прекарваше изцяло на повърхността, се занимаваше със съставянето на база данни от спомени и съвети за астронавти, а през свободното време беше с приятели в града или на слънчевата Огигия.

— Можеше да разговаряш със своето киберкопие винаги, когато пожелаеш — напомни Гътри.

— Зная. Но защо, за какво? А след като Еико почина, не, не и с нейното.

— Не ти ли се е искало поне веднъж?

Кайра се изпъна, след това се отпусна в леглото.

— Давай — предаде се тя. — Може би има какво още да науча.

Той отиде до мултиприемника и извади от своя комплект инструменти един кабел. Застана до апарата и се включи в него.

— Bienvenidas — каза той.

Картината от Русия изчезна. Върху екрана потекоха меки пулсиращи цветове, напомнящи облаци. Чу се женски глас:

— Hola, Кайра.

— Saludos — отвърна иронично старата жена. Самообладанието я напусна и тя се разтресе. — Еико, ти ли си, Еико?

— Част от това, което бях, е част от това, което сме — каза другата с тих глас. — Никога не сме били толкова близки с теб, докато бяхме живи. — Загрижено: — Нещо нередно ли има, скъпа?

— Не, не. Но досега не бях разбрала… и сега като те чух, Еико…

— Шок. О, съжалявам. Да си тръгваме ли?

Кайра потрепна.

— Не. Por favor, останете. Съжалявам… че не поисках да… се срещнем. — Сълзите потекоха беззвучно по скулите й. — Казвах си, че сте прекалено заети да се грижите за света…

— Не е така.

— Да бъдете света.

— Нито така. Помисли за Енсън. Ако махнем него, какво ще стане с Деметра?

— Бихте се справили много добре и без мен — изръмжа Гътри.

— Тихо — смъмри го другата. — Продължавай, Кайра.

— О, вече… вече няма значение — заговори колебливо старата жена, — освен ако не се чувствате наранени, че ви отбягвах.

— Чудехме се…

Кайра протегна разтреперани ръце към мултито.

— Останалите… простете… останалите киберкопия, които дойдоха на Кентавър, се изключваха, след като приключеха със задълженията си. Т-те пожелаваха да се изключат. Представях си теб, Еико… бях свикнала с идеята за другата ми полуличност там, но ти, която толкова обичаше живия свят, да си затворена…

— Не е така, Кайра, изобщо не е така. — Отговорът бе кротък, но настойчив. — Ние живеем. Слънцето и дъждът, дневната светлина и звездите, река, цвете, птица в полет — живот, навсякъде живот. И когато започне да ни липсва човешкото, когато се опасяваме, че може би започваме да го губим, имаме Енсън.

— Вие двете ме карате да искам да продължавам — каза Гътри.

Човек би отронил сълзи.

— Наистина ли не знаеше това, Кайра?

— В известен смисъл — призна старата жена. — Надявах се. Но предполагам, че аз… не смеех да запитам направо.

— А и дните ти бяха запълнени.

— До дупка — добави Гътри.

Усмивката на Кайра потрепна.

— Най-накрая се осмелих. Gracias, gracias.

— Благодарностите са за теб, querida — промълви другата.

— Затова ли дойде тук?

— И за да ти кажа сбогом. — Въздишка като вятър сред листа. — Да беше лято, Енсън щеше да те изнесе в градината заради мен.

— Няма нищо. Спомням си много прекрасни лета. Благодаря за тях.

— Почивай в мир, Кайра.

Цветовете изчезнаха. След секунда Гътри се изключи и се върна до леглото.

Кайра дишаше учестено и плитко.

— Gracias, jefe — прошепна тя, — за това… и за всичко останало.

— На теб също — отвърна той. — Но това те изтощи напълно, нали?

— Май да.

Тя се отпусна и затвори очи.

Пръстите на робота хванаха китката й, докоснаха гривната и свалиха леглото.

— Искаш ли малко музика, скъпа?

— Да, би било добре.

— Каква?

Кайра се усмихна със затворени очи.

— Изненадай ме.

Той се върна до мултито, извика един списък, прегледа го и избра. Четвъртата симфония на Дворжак подейства освежително. Той отново седна и хвана ръката й. Тя спеше. Той чакаше.

Хю и Чариса влязоха. Гътри ги поздрави с полушепот, пусна ръката на Кайра и стана. Наведе се над нея, сякаш имаше устни, за да я целуне по челото, после каза „Adios“ и излезе в свечерения град.

След час Кайра се събуди сама в стаята. Повдигна се на лакът и погледна през прозореца. През сивотата, която го изпълваше, падаха бели снежинки. Вече бяха покрили градината й. Беше първият сняг, който се сипеше върху тази земя.