Пол Андерсън
Последният бастион (17)

14.

В Салем се качи на автобус за Бейкър, който се намираше на около четиристотин километра. Пристигна късно вечерта на третия ден от бягството си, намери стая в малък хотел, близо, до който имаше заведение за хранене, и заспа дълбоко. Пътуването не беше уморително, но чакането по гарите я беше изнервило до крайност. Колко ли цивилни агенти щъкаха наоколо?

Нескончаемите съобщения за терористи не помагаха. Цялата страна беше в състояние на повишена бдителност. Макар правителството вече да не се радваше на популярност, всичко друго беше за предпочитане пред взривявания на контролни центрове или унищожителни нанотехнологии.

„Абсолютният минимум истина — беше отбелязал Гътри. — «Хаотик» е обширно проклятие. Отнася се за малкото маниаци, които действително съществуват, както и за всеки друг, който действително иска да се отърве от авантистите. Не че ще се опитаме да се свържем с нормалните, които са малко или повече организирани. Умните и късметлиите са направили необходимото да са неоткриваеми. Онова, на което се надявам… е, че моят псевдо-Аз го знае и със сигурност е информирал Полси, но предполагам, че основното им внимание ще е насочено към по-очевидни вероятности — да речем служител на «Метеор», който ме е укрил някъде. Това налага проверка на гигантски брой хора и места. В същия момент онези, които имам предвид, разполагат с ресурси.“

На сутринта Кайра се чувстваше значително по-добре, остави го затворен в кутията, навлече дрехите си и излезе. Хотелът беше старомоден: човешко същество щеше да почисти стаята и да оправи леглото. Трябваше да приеме за даденост, че няма да си пъха носа, където не му е работа. Не смееше да остави раницата на съхранение. Във всяко предаване, което беше гледала, предупреждаваха широката общественост да внимава за зловещо опасни устройства и да съобщава на полицията за всичко подозрително или необичайно.

Навън въздухът вече се затопляше сред горещото сухо лято, което властваше на изток от Каскадите. Старинните и предимно ниски сгради й напомниха — независимо от съвършено различния стил — за Новгород. Тук обаче се усещаше по-голямо оживление. Макар трафикът да не беше чак толкова претоварен, че някои улици да бъдат затворени за превозни средства, движението беше значително. Повечето коли носеха емблемата на „Заселници“ — зелено поле със средновековно рало на фона на изгряващо слънце. Шофьорите и пешеходците бяха облечени предимно със скромни дрехи от добри материи. Изглеждаха по-спокойни и жизнерадостни от повечето северноамериканци. Датчикът я осведоми за общинските автобусни маршрути и тя хвана един от тях за покрайнините на града.

Земята извън града беше осеяна със земеделски площи, пасбища и овощни градини. Не използваха роботи за обработването: забеляза няколко управлявани от хора трактори. През два-три километра се срещаха къщи с пристройки. На север изникна неголям индустриален парк, чиято лъскава модерност беше в пълен контраст с фермите. От това разстояние не можа да определи какъв е флагът, който се вееше над него — явно не беше на Съюза и тя можеше да се обзаложи, че е притежание на Заселници.

Беше чувала, че са общество, което рядко се противи на тенденциите и най-широко отваря врати за нечленуващи в Съюза. Това не означаваше, че хората тук имат по-малко желание да си извоюват икономическа и културна независимост, да осъществят свои идеали и да живеят по свой начин, отколкото, да речем, мюсюлманите. Те също имаха свои закони, управление, йерархия, ритуали, тайнства. Ако не друго, помисли си Кайра, отсъствието на открита живописност им спестяваше излишно внимание и външна намеса.

Тръгна по една улица към адреса, който й беше дал Гътри. Сенките на дърветата падаха върху паважа. Някои от къщите вероятно бяха отпреди две-три столетия с рамкираните си прозорци и дълбоки портици. Около тях се простираха морави и цветни лехи. Въздухът излъчваше тишина и благоухания. Очевидно не беше изцяло квартал на заселници, но те преобладаваха, както и в цялата долина. Отделни общности бързо се бяха разпрострели в райони, където земеделието можеше да ги изхранва, без да са им необходими прекалено скъпи машини и бяха съхранили традициите на взаимопомощта.

Кайра приближи до жилището на Естер Блум с изопнати нерви. Регентът на всички заселници може някога да е била приятелка на Гътри, но времето й беше запълнено със стотици задължения и Кайра едва ли би могла да се докопа до нея от негово име. По-лошото беше, че мястото вероятно беше под наблюдение. Какъв беше онзи, който мина бавно край нея в кола без маркировка? Какъв е този на ъгъла, който се прави, че чака някого?

Прекоси пътеката между розовите лехи, изкачи стъпалата до хладната веранда и натисна пластинката. Вратата се отвори.

— Saludos — посрещна я мускулест млад мъж. Огледан оценяващо. — С какво мога да ви услужа?

— Аз… трябва да се срещна със сеньора Блум — отговори Кайра.

— Доста народ иска същото. Може би ще успея да ви уредя среща за вдругиден.

— Сега. Por favor. Лично и спешно. Може ли да й съобщите, че става дума за Уинстън П. Сендърс и пияната морска сирена.

— А?

— Por favor. — Кайра му се ухили с трикиловатовата си усмивка, помръдвайки рамене по начин, който максимално да раздвижи съблазнителните й прелести. — Знам, че звучи нелепо, но ви обещавам, че ще ме приеме. Ако не, изритайте ме оттук.

— Мм, достатъчно странно е, за да й е приятно да го чуе дори. Влезте, сеньорита…

— Бовари. Ема Бовари.

В помещението, което служеше за чакалня, голяма група мъже и жени чакаха да бъдат извикани. Двама приличаха на фермери, а други двама на технобосове, но какви бяха африканецът в дашики и онзи с бръснатото теме в червена роба? Липсваше мултивизор. Върху масичките бяха оставени книги и периодични издания. Кайра се зачете в някаква статия за откритията под повърхността на Марс, но не задържа вниманието й. Беше любопитна, но не хора изследваха кухините, а машини. Авторът изтъкваше тяхната интелигентност. Дали и той не беше машина, а подзаглавието — хетероним? Нищо чудно. Ако не, общо взето скучният текст, изпъстрен тук-там с по-свежи фрази, сочеше, че той или тя бяха използвали някоя word-програма.

— Сеньорита Бовари, por favor.

Сърцето й подскочи. Една жена я поведе през коридор и я покани да влезе.

От безпорядъка офисът изглеждаше по-тесен, отколкото беше всъщност — купища струпани по етажерки и маси предмети, старинни ръкописи, копия на древни египетски статуетки, индианска кукла, колекция от ножове за разрязване на книги, рибешки фосил на стойка, немски бирени халби, всевъзможни трофеи, играчка мечок, очевидно без механизъм… Естер Блум седеше зад огромно бюро. Беше дребна, слаба, пъргава, с жълта блуза и морав панталон. Гъстата й бяла коса рамкираше лице с дълбоки бръчки, енергично изражение и бледосини очи, които сякаш не бяха престанали да наблюдават света поне от столетие.

— Здрасти — изкрещя тя, след като вратата се затвори. — Как е истинското ти име? Ако аз крадях от забравени класици, щях да избера нещо по-весело като Роберта Уикъм^[1]. Казвай.

Кайра пое дъх.

— В безопасност ли сме?

— От нахалните носове на любимото ни правителство ли имаш предвид? Да. Минало е незначително време, откакто проверих тази къща по четирийсет различни начина в неделя. Обновлението беше изхвърлено на сметището, но не си представях, че страната ще остане свободна завинаги, ако наричаш свобода това жалко подаяние на права. Оттогава непрекъснато актуализирам защитите според необходимото. Известни лица, които са в положение да са информирани, ме осведомяват какво трябва да се направи. Доволна ли си? Сядай и се представи.

Кайра се подчини.

— Става дума за Енсън Гътри — обяви тя.

— Бях сигурна от момента, в който чух паролата ти.

— Той ми я даде. Не ми обясни какво означава.

Блум се изкикоти похотливо.

— И аз няма да ти обясня, скъпа. От тази случка ще ти се завие свят.

— О, сеньора…

— Не става! Беше много отдавна, бях млада, а и до ден-днешен нямам никакви угризения, но е добре, че само Енси и аз останахме да се кикотим по този повод. — Усмивката на Блум се стопи. — Казвай каква е кондиката?

— Моля?

— Проблемът. Сериозно е, нали?

— Да.

Кайра разказа всичко.

Набръчканите устни се свиха в беззвучно подсвирване.

— Оу gevalt! — Очите се присвиха и измършавялата глава кимна. — Но се връзва. Понапънах се да повярвам, че това по мултито беше Енси. Но какво биха спечелили от фалшифицирането му? Възможно ли беше твърденията за саботьори, които възнамеряват да взривят всичко на парчета, да са верни? Сега… По-добре да действаме бързо преди този фалшификат да закове нещата в „Метеор“ прекалено здраво, за да не може Енси да ги отвори отново.

— Той се надява, че вие…

Блум вдигна ръка.

— Тихо. Нека помисля.

Тя се извърна и се загледа в дървото и небето зад прозореца. Кайра се запита кой от няколкото възможни метода е използван, за да бъдат стъклата непроницаеми за гласовите вибрации, които външен уред би могъл да дешифрира. Блум не беше счела за необходимо да спусне транспарантите — това би определило разговора като подозрителен… Пулсът на Кайра отброяваше минутите.

Блум се размърда, премигна, посегна към една кутия върху бюрото и извади пура.

— Ще си позволите ли, госпожице? — попита тя. — Не? Разумно. Сваля биовъзстановителните сметки.

От яркия пръстен на пръста й изскочи огънче, с което запали пурата. Тонът й се сниши.

— Боя се, че не можем да помогнем много.

Кайра се окопити.

— Какво можете да направите?

Блум я изгледа одобрително.

— Направо за рогата! Отлично. Като начало мога да ти отделя съвсем малко време, за да не се усъмнят наблюдателите. Не натрапчиво, но в общество като това нещата се забелязват, а аз имам другарчета в местното полицейско управление. Би било лудост от наша страна да се свържем с Енси оттук, а от негова страна би било лудост да се мотае. Независимо от всичко искам да се срещна с него и се надявам да уредя нещичко чрез доверени посредници. Ще се видим утре в Портланд.

— Какво? — възкликна Кайра. — Тази гара не е ли превърната в капан?

— Напълно възможно, но няма защо да се тревожиш. Ще си купиш билет за Портланд, но ще слезеш в едно селце на половината път. Ще си поръчаш кафе в единственото кафене. Това е най-отвратителното кафе на планетата, но всяка благородна кауза изисква жертви. Ще те намери един мъж. Не съм сигурна кой ще бъде, но ако не е Хенри Уилард, ще ти се представи под същото име. Копоите няма да проследят някакъв обикновен фермер, тръгнал по своите си работи. Не казвай нищо на Хенри. И аз няма да му кажа нищо. Защо да го излагаме на опасност, както и себе си?

Кайра се замисли за миг за доверието и лоялността между близко свързани хора. Като в „Метеор“.

— Разбирам.

— Ще те откара до Портланд и ще те остави пред една къща, чиито обитатели няма да ти задават въпроси, а ти ще можеш да поспиш и да се нахраниш прилично. Между другото, те не са „заселници“. Имам си пипала на разни места. Оцеляването го налага.

— А какви са? Ако се наложи да знам.

— Не, бъди подготвена и не искай напитки. Те са мормони, ако това ти говори нещо. Авантистите са особено безмилостни към тяхната църква с обвинението, че нейните постулати са антинаучни, но истината е, че съборите им категорично отричат заравянето на изкуствени хора. Както и да е. Хенри ще ти даде преградена кутия, в която ще носиш Енси. Ще прилича на пакет от универсален магазин. Преградите биха станали причина да те арестуват, ако засекат кутията с детектор, но утре вечер ще тръгнеш от къщата по маршрут, който ще заобиколи възможните контролни пунктове. Ще отидеш в „Безгранични подвизи“, което е кивира в Портланд. Имаш ли достатъчно пари в брой?

Кайра превъзмогна сепването си.

— Д-да.

— Ще ти дам още. — Пурата висеше от устата й, докато тършуваше в едно чекмедже. — Ще влезеш в „Подвизи“ около седем и половина вечерта. В този момент обикновено е най-големият наплив, не че ще има стълпотворение, като знам какви са входните цени. Кажи, че се казваш Роберта Уикъм — няма смисъл да оставяш същата следа — и имаш среща с двама души, които ще пристигнат всеки момент. Била ли си някога в кивира?

— Да, два пъти.

— Добре. Значи донякъде си наясно. Ако някой повдигне въпрос за пакета, обясни, че имате празник и искаш да подариш нещо на единия от приятелите си, преди и тримата да потънете в някой въображаем мираж. Никой няма да ти вдигне скандал, като разбере какви пари ще похарчиш. Ето.

Блум й подаде пачка банкноти.

Кайра ги взе механично.

— Защо кивира?

— Защото по всяка вероятност ще ме проследят и това е единственото безопасно място за среща.

— Наистина ли?

— Абсолютно. До ден-днешен всяка отделна стая в първокласна кивира се наблюдава непрекъснато като моята къща, а законът не задължава служителите да разкриват случилото се. Ръководството има начини да разбере това и така може да изгубят работата си и да се лишат завинаги от възможността да работят на подобни места. Което е равносилно на смърт или по-лошо. Те разполагат с безплатно време на инсталациите и обикновено стават зависими. Колкото до секретността, всевъзможни големци попечителстват тези заведения. Представѝ си предимствата, които някой твой опонент би имал спрямо теб, ако разбере фантазиите, които си позволяваш.

Блум продължи да уточнява подробностите, а Кайра слушаше и отговаряше, но някак разсеяно. Въпреки волята й частица от нея вече се връщаше обратно.