Пол Андерсън
Последният бастион (48)

45.

Вратата с лилията се отвори и Неро Валенсия погледна надолу към Еико Тамура.

— Добре дошъл — поздрави тя тихо.

Виждаха се за първи път, но предния ден бяха говорили няколко минути по телефона преди той да се качи на совалката за Л-5.

— Много мило от ваша страна, че ме посрещате, сеньорите — смутено отвърна той.

Бижуто на челото му, което на екрана й се бе сторило алено, потрепваше в бледосинкави оттенъци.

— Естествено е да проявя загриженост, господине. Кайра Дейвис ми е приятелка.

— Точно затова се питах дали ще се съгласите.

— Хайде, влизайте. — Когато вратата блокира шума на оживения пасаж, тя добави: — И за нея ситуацията е трудна.

Покани го с поклон и жест да влезе навътре. Той си събу обувките в малкото антре.

— Искате ли нещо освежително?

— Gracias.

Седна на един от столовете в стаята. Двата стола и масата с високи крака изглеждаха чужди на обстановката. Предположи, че са донесени специално за случая. Подът беше покрит с множество рогозки и възглавници. Стените бяха в пастелни цветове, като се изключи един орнамент със старинен пейзаж. Под него на ниската масичка имаше купичка с вода и набучени в надупчен камък букет виолетки. Техният мирис леко подслаждаше въздуха.

— Мм, баща ви…

— На работа е — обясни Еико. — Има толкова много за вършене в тези объркани времена. — Тя се подвоуми. — Аз също имам доста ангажименти. Но останах с впечатление, че въпросът е наистина спешен.

Валенсия се остави да го огледа подробно.

— Разбирате много неща, сеньорита, прав ли съм? Така и предполагах. Пилот Дейвис ми е разказвала доста за вас, а след това и други хора.

— Извинете ме за малко. Настанете се удобно.

Ако можете, не доизрече тя и изчезна в кухнята.

Върна се с чаен сервиз, сложи го масата и седна срещу него.

— Позволете ми една малка церемония — предложи с усмивка. — Не е нужно да ми подражавате. Просто гледайте, отпуснете се и се наслаждавайте.

Той се изкашля.

— Това, за което съм дошъл…

Тя вдигна ръка.

— Не, моля ви, не бързайте. Имаме предостатъчно време. Това ще говори вместо мен.

Тя докосна една контролна гривна върху китката си. Зазвучаха струнни инструменти. Тя огледа чашата си, чистотата на линиите и нарисувания върху порцелана бамбук, преди да налее. След това дълго и съсредоточено съзерцава кръженето на листчетата на зеления чай. Той си наложи същото. Музиката смени темпото от замечтаност към радост.

Най-накрая приключи. Той остана неподвижен още известно време, отново я погледна и прошепна:

— Беше красиво. Старинна ли е?

Тя кимна.

— Концерт за цигулка в ми минор от Менделсон. Реших, че ще ни помогне. Сега ми кажете, ако желаете, как се справяте напоследък.

— Някак си. Е, не се оплаквам от липса на предложения за работа. Някои приемам — тези, при които има по-малка вероятност да се стигне до насилие. Земята започва да се успокоява.

— Опасявате ли се, че професията ви ще отмре?

Той се усмихна широко.

— Няма да е скоро. Доста размирици има. — Бижуто му потъмня. Ръката, която бе отпуснал до чашата, се сви в юмрук. Той отвърна поглед от нея: — Но за мен самия е отживелица.

— И не можете да накарате Кайра да го проумее — каза тихо Еико.

— Сигурно ви е казала какво направих.

— Да.

Тонът му загрубя.

— Няма да се преструвам, че страдам от угризения. Ще ме помислите за лицемер. Но ми се иска тя да повярва, че не желая да продължавам по този начин.

— Трябва да сте наясно, че аз не се меся в тези работи. От сраженията насам почти не ми е говорила за вас. Освен че сте опазил живота и свободата на семейство Пекър при немалко рискове.

— Това ми е работата. — Той я погледна в очите. — Когато се свързах отново с нея, тя… ми благодари.

— И това беше всичко.

— Не беше нужно да казва изрично, че повече не иска да бъде с мен. Знаеше, че го разбирам.

— Искате да говоря с нея от ваше име?

Валенсия се усмихна унило.

— Не точно. Все пак минаха две години.

— Тогава какво искате? Защо дойдохте тук?

Той въздъхна.

— Наистина не зная. — След няколко секунди добави: — Но когато чух, че тя… тя…

Той се задави.

Еико довърши мисълта му:

— Да, съгласи се да изпрати свое киберкопие с едно от тези на сеньор Гътри на флагманския кораб към Алфа Кентавър.

— Не мога дори да си го представя! — извика той. — Тя е толкова енергична. Но нейно копие в някаква ужасна кутия… Какво я е накарало да го направи?

— Новината ви е потресла — каза съчувствено Еико.

Той кимна вдървено като марионетка.

— Значи не ви е безразлично — продължи тя. — Никак дори.

— Мислех за нея… всеки ден… — Той преглътна. — Не ме разбирайте погрешно. Смятах за даденост, че е достатъчно щастлива. Поне за момента. Дори изглеждаше, че си е намерила постоянна връзка. Добър човек, доколкото успях да разбера. Макар че когато някой тръгва към Деметра… Но тя още не е тръгнала, а и не това смята да направи най-напред… Другата й личност. Как е възможно да направи още една Кайра, по дяволите? Какво става?

— Преувеличавате — укори го Еико. — Ситуацията е нечовешка, но не и нехуманна.

Бледото сияние на бижуто му се овлажни от капчици пот.

— Надявах се да ме убедите, че е така. Да ме накарате да го приема. Вероятно е споделила мотивите си. Ако не са тайна…

Еико поклати глава.

— Не, не поиска да се закълна да не казвам. Знае, че не бих се разприказвала. — Тя го огледа съсредоточено. — Мисля, че няма да бъде грешка, ако споделя нещичко с вас и се доверя на дискретността ви.

Бижуто на Валенсия потъмня.

— Великодушно от ваша страна, госпожице — смирено каза той.

Еико си пое дъх.

— Дойде при мен. Няколко дни бяхме заедно тук, в резервата Тревъроу, високо на Дървото, в спокойната обстановка сред звездите. Имаше нужда не от недостойния ми съвет, а от компанията ми, докато търсехме правилното решение за нея. Извървяхме тежък път. Няма да се опитвам да ви разказвам за това. Видели сте официалното изявление.

— Да — отговори дрезгаво той. — Гътри се нуждае от някой подобен на него до себе си, иначе цялото начинание ще се провали. Кайра… пилот Дейвис се е присъединила към малцината, които са готови да направят тази саможертва. Понятна ми е лоялността към „Метеор“, сеньорита Тамура. Но това е прекалено много. Прекалено много, за Бога.

— Тя има своите лични мотиви, не забравяйте това. Смята да се отправи и в живото си тяло, когато настъпи моментът за второто отпътуване.

— Защо, защо? Наистина ли се чувства толкова безполезна тук?

— Чувства, че обръчът около нея се затяга. А и голямата кауза, човечеството, самият живот… — Еико замълча. — Никога не е била от хората, които говорят помпозно, няма да го направя и аз.

Тя се пресегна през масата и леко докосна с пръсти кокалчетата на юмрука му.

— Всъщност киберкопирането не е ужасна съдба. Пък и за такова съзнание, след като приключи задълженията си, свършекът не внушава страх. Просто скъпата на хората плът не е там, вкопчена в съществуването.

В отговора му прозвуча горчивина.

— Разбира се, че не. Няма какво да загуби.

— Грешите. Щеше ли да продължава Гътри-сан десетилетия напред, ако всичко беше абсолютно безсмислено? Аз самата, която търся по своя си ограничен и нерешителен начин просветлението, сатори, мога само смътно да си представя с какво ще разполага лишената от плът личност на Кайра. Изцяло нови възприятия за безгранично удивителната вселена. Нови сили, някои от които свръхчовешки, сили на мисълта и действието, разбирането и осъществяването. Предизвикателства. Служене. Постигнати дела, отзвукът, от които ще трае векове, ако не и завинаги. След това, щом такъв е изборът й, забрава, което означава покой.

Той остана безмълвен с наведена глава, после вдигна поглед и промълви:

— Така ли се чувства? Значи не го прави, защото е нещастна, и не очаква, че това ще бъде зле за другия?

— Изборът не беше лесен — съгласи се Еико — но тя го направи и е… по-доволна от него, отколкото от всяко друго по-незначително решение.

— Разбирам. — Валенсия се окопити. — Gracias, mil gracias. Проявихте голямо великодушие към един непознат.

— Мисля, че го заслужавате.

— Въпреки всичко, което знаете за мен?

— Да. Не че се осмелявам да съдя вас или когото и да било. Но човек може да разпознае любовта.

Бижуто на Валенсия проблесна като абанос.

— Тези думи са прекалено силни — каза дрезгаво той. — Истински й се възхищавам и… — Той се поколеба. — Сеньорите Такамура, аз…

Той стисна ръце.

Еико се усмихна.

— Сега ще ми поискате още нещо.

— Вече направихте толкова много.

— За някакви си броени минути?

— Да. Ако… ако кажете не, разговорът е приключен. Ще си тръгна и ще ви бъда вечно благодарен.

— Искате да кажа добра дума за вас на Кайра.

— Да. — И добави бързо: — Не че имам намерение да й досаждам. Само бих искал тя да има по-добро мнение за мен. И… някоя дума пред сеньор Гътри, por favor. Той ще се вслуша във вас.

Тя го огледа съсредоточено.

— Надявате да заминете с пътническия кораб за Алфа Кентавър. С нея.

Той се опита да се усмихне.

— Не го реших импулсивно в този момент. Обмислям го от известно време. Но сега избрах.

— Защо? Нали разбирате, че няма да е никак романтично. Ще се озовете в тежка и сурова среда, изтощителен труд, опасности, усамотение и голяма вероятност за преждевременна смърт.

— Точно така. — Той се усмихна, сякаш му беше паднал товар. — Не, не съм мазохист. Но ще помагам да се постигне нещо.

— Какво например?

Той тръсна глава.

— Стреляте право в целта, а?

— Предполагам, че сте твърде интелигентен, за да сте готов да се ангажирате с някакъв проект само защото е мащабен и рискован. Знаете много добре, че след хиляда години Деметра ще изчезне. Какъв смисъл виждате в това начинание? Какво е предназначението му?

— Не мога да отговоря на този въпрос. А и някой може ли? Говорят за изграждането на свободна и хуманна цивилизация плюс възможност да се продължи след катастрофата на планетата. Какво означава това в действителност? Можете ли да ми кажете?

— Не мога да го изразя с думи — призна тя. — Но вероятно бих могла да намеря подходящата музика.

— Точно така. Всичко е само музика, емоции, никаква логика, като изключим необходимостта Гътри и някои от лунарианците да напуснат Слънчевата система.

— Поради тази причина, както знаете, доброволците за колонията са малко. А и повечето от тях вече бяха отхвърлени като некомпетентни или самоцелни авантюристи.

— Аз мога да изпълнявам доста дейности и да се науча на нови.

Еико се замисли за около минута.

— Да. Ще ви препоръчам.

— Още един път mil gracias.

— Мотивът ви е, че търсите смисъл в живота, права ли съм?

Валенсия сви рамене.

— Предполагам. — И добави оживено: — А вие, сеньорите… вашият живот има смисъл и винаги е имал, не съм ли прав?

Тя се смути.

— За какво намеквате, сър?

— Мога ли да попитам вие защо отивате?

— Кое ви кара да мислите, че отивам?

Валенсия се усмихна.

— Не стрелям напосоки, сеньорита. Първо научих за вас всичко, което можех. А сега се срещнахме. Предположението ми изглежда логично. Простете ми, ако съм в грешка.

— Вие сте много по-проницателен, отколкото очаквах, господин Валенсия — отвърна бавно тя.

— Ласкаете ме.

Бижуто му засия в кехлибарено.

— Действително сериозно обмислям дали да замина — довери му се тя. — Колкото до причината, тя е дълга за описване, ако въобще съм в състояние да го направя.

— Ще ви слушам колкото ви се иска да говорите.

— Всъщност не е една-единствена елементарна причина. Но ми се струва — ако не съм прекалено претенциозна — че онова, към което се стремят, този бунт срещу съдбата, ще се нуждае от своите разказвачи.

— Настъпва героична епоха — изрече замислено той. — В основите на живота са застанали труженикът, воинът, свещеникът и поетът.

Еико задържа погледа си върху него.

— Вие криете много изненади, сър. Явно сте прочел доста книги.

— Не толкова, колкото исках навремето. Не подхождаше на занятието ми. Може би внуците ми на Деметра ще ги прочетат.

— Можете ли да останете известно време в Рагаранджи-го?

— Разбира се.

— Бих искала да ви опозная по-добре — каза тя едновременно смутено и настоятелно. — Намерете къде да отседнете и се върнете за вечеря, когато баща ми ще си бъде вкъщи. Утре… утре ще отидем до Дървото. Може би ще доловите във вятъра онова, което и двамата не можем да изречем, а на светлината, която се процежда през клоните, ще можем да надникнем един в друг.