Пол Андерсън
Последният бастион (41)

38.

В продължение на няколко секунди Кайра остана вцепенена. Изпитваше усещането, че пропада свободно.

— Истина ли е това? — успя да промълви накрая.

— Пилат му рече „Що е истина?“ — отговори Риндалир. — Поканата е съвсем искрена, без хитрости или уловки. Какво може да спечели народът ми от това? „Метеор“ вече са достатъчно предубедени срещу нас. Ще се върнете, когато пожелаете, без да бъде накърнено достойнството ви. Посещението ви тук може да ви накара да погледнете на нас по-малко благосклонно. Тъй като явно доста сте се сближили с лорд Гътри, това ще бъде от полза за каузата ни, а и за неговата също, нали? Независимо как ще свърши всичко, мога да ви обещая неповторимо забавление.

По дяволите, гласът и усмивката му бяха достатъчни, за да се разтреперят коленете й!

— Естествено, присъствието ви тук ще е наслада за мен. — Красивото му лице стана сериозно. — Но ако желаете да дойдете, трябва да тръгнете незабавно. Събитията наближават кулминацията си, която много скоро ще премине.

Тя събра мислите си. Не знаеше какво повече би могла да направи за „Метеор“. Гътри бе отклонил предложението й да пилотира „Керкенез“ за него. „Ще имаме много хора на разположение, а след всичко, което преживя, се нуждаеш от по-дълга почивка за възстановяване.“

Склони с голяма неохота.

Не би могла да му се обади и за съвет. Тъй като беше много зает, вероятно щяха да минат часове, докато се свърже. Така може би пък се появяваше възможност да научи нещо полезно за лунарианците. Да, това може и да беше поредното предателство от тяхна страна, но не разбираше с какво самата тя би могла да е от такова значение за тях.

Риндалир, това безсърдечно, продажно, изящно копеле!

— Muy bien — отвърна му тя. — Не би трябвало да го правя след номера, който изиграхте, но приемам.

Усмивката му блесна.

— Великолепно. Корабът чака на космодрума, перон 23.

Просто ей така си чакаше или той го бе изпратил, уверен, че тя ще приеме?

— Не е нужно да си взимате багаж. Стаята ви в Замок Високи ви помни.

Кръвта нахлу в ушите на Кайра. Тя изпрати съобщение до Гътри — да го прочете, когато му остане свободно време, нахлузи ботушите си и напусна апартамента с лунна крачка.

Навън обаче се наложи да забави ход. „Циолковски проспект“ бе задръстен. Не се виждаха никакви лунарианци. Тези, които не бяха напуснали Тихополис, не излизаха от жилищния си район — чужденците ги превъзхождаха по брой, а емоциите се бяха разгорещили. Част от жителите и гостите на града се занимаваха със собствените си дела дори и в този момент, когато кризата бе близо до кулминацията. Разхождаха се, седяха в кафенетата и разговаряха, пресилено весело или тихо и съсредоточено, ровеха из стоките в магазините, събираха се около всяко мулти, по което различни репортери на фона на различни репортажи повтаряха все същите новини. Когато говореха на английски, испански или руски, Кайра долавяше откъслечни фрази.

— … няма да нападнат — говореше един як мъж, със сигурност северноамериканец. — Няма да посмеят. Правителствата на Земята ще конфискуват цялата им собственост на планетата.

Кайра долови миризмата на потта му. Не беше толкова уверен, колкото се правеше. Предприятията на Земята бяха зависими от космоса, чиито ресурси поддържаха биосферата, а огромна част от космическите предприятия бяха собственост на „Метеор“.

— … съюз със селенархите? — гневеше се някакъв латиноамериканец. — Тези двулични копелета?

Мъжът носеше знака на компанията.

— Може да нямаме друг избор — отговори му жената, с която беше.

— … Божия съд — пророкуваше сивобрад православен свещеник. — Неговото наказание за греховете и глупостта ни ще бъдат по-малки от цената, която ще платим за тях сега.

Може би имаше право, помисли си Кайра.

Все пак какво можеше да направи „Метеор“ след обръщението на Ескобедо, президента на Съюза, към света?

„… никакви отстъпки пред престъпността. От самото начало «Метеор» проявяваше враждебност към нашето правителство, създаваше пречки и провокираше и насърчаваше противодържавната дейност.“

Така беше, макар и съвсем в границите на онова, което някога Северна Америка и няколко държави в настоящето смятаха за свобода на словото и право за разрешаване на вътрешните си проблеми, както намерят за уместно.

„Едно изявление на «Метеор» предизвика гражданска война в страната ни. Сеньор Гътри твърди, че изявлението е фалшифицирано, но все още не е призовал хаотиците да прекратят бунта…“

… и да оставят на Полси и специалистите по корективна психотехника да се позанимаят с тях…

… нито е приложил мерки срещу селенархите, които посочва като извършителите.

Че какво да направи, да им обяви война ли?

„Отправям му следното предложение. Нека «Метеор» коригира поведението си, като ни помогне. Например те разполагат с повече възможности за наблюдение от космоса, отколкото Комисията за мира, и ако решат да използват корабите си, не са ограничени от наредби, както Комисията. Нека «Метеор» ни предостави данни за бойните единици на хаотиците и тяхното разположение и действия. Или нека предостави суборбитални транспортни средства, с каквито за съжаление не разполагаме достатъчно, на нашата милиция и Полицията за сигурност, за да нанесат решителни удари. Съществуват множество начини. Можем да се споразумеем за някои от тях, при условие че «Метеор» първо приеме да спазва нашите закони. След като премине настоящата опасност, ние ще освободим всички служители на «Метеор».“

И ще ги депортираме?

„… към които не са повдигнати обвинения за престъпни деяния…“

Кои служители, обвинения в какво?

„… и ще започнем преговори по други неразрешени въпроси…“

От типа на разпореждането с имоти на стойност милиарди укуси, по-голямата част от които са собственост на семейства на свързани с „Метеор“ хора, а не на компанията…

„… дотогава се налага да задържим тези лица…“

Като затворници или заложници?

„… и да призовем Висшия съвет и Асамблеята на Световната Федерация да наредят на Комисията за мира да се справи с анархизма и пиратството…“

По-лесно да се каже, отколкото да се направи при липсата на военни сили за операции в космоса. Само малки количества оръжия в ръцете на лицензирани собственици бяха законно притежавани, поради което и Луната успя да направи своята декларация за независимост след някои незначителни сблъсквания.

„Надявам се и се моля обаче да не се наложат подобни действия и «Метеор» доброволно да коригира допуснатите грешки. Нека се случи това! Така «Метеор» ще спечели глас в историческата конференция, която би трябвало да се проведе след приключването на тези трудности, за да разпростре законите над цялата Слънчева система и да утвърди целесъобразно дейностите си в космоса…“

И така да сложи точка на автономността на свободно работещите заедно хора. Правителството на Северна Америка не беше единственото, което открай време желаеше точно това.

Да, авантистите разиграват картите си доста хитро, помисли си Кайра. Все още имаха шансове да оцелеят и след предстоящия открит конфликт. Но дори и да не го направеха, това не беше последното раздаване. На карта беше поставено много повече. Господи, дори космическата… Тълпата пред нея се разтвори и тя ускори крачка.

На „Лей Съркъс“ хвана лентата за космодрума. Пътуваше почти сама. Когато слезе, се оказа в облицована с плочки пещера, в която звуците отекваха неестествено силно. Всичко беше почти замряло. От време на време някой работник човек я поглеждаше изплашено. Машините вършеха работата си спокойно.

Вратата за Перон 23 я сканира и пропусна. От номера на перона вече знаеше, че я чака суборбитален кораб. Той също беше роботизиран. Качи се на борда и се сгуши в седалката. Корабът се затъркаля по релси през перонното помещение към мястото за излитане, получи разрешение от компютъра на Контролната кула и излетя. Ускорението, което залепи Кайра за седалката, беше умерено — двойна лунна гравитация. Скоро изпадна в безтегловност в обезопасяващите колани, зареяна сред звездите. От северния хоризонт Земята хвърляше призрачносиня сянка върху лунните морета и кратери. Сенките се застъпваха. В действителност пейзажът беше приятен — пуст, но приятен. Метеоритните дъждове и разрушителната радиация го бяха изгладили, бяха размили зъберите, а липсваше и земната тектоника, за да бълва все нови и нови планини.

Планетата остана назад, потъна в далечината, увисна над лунния пейзаж и сенките й се издължиха над равната повърхност. По-голямата част от тях се изгубиха сред стръмните скали и канари на височините, към които се спускаше корабът. Кацнаха върху миниатюрно поле с една-единствена административна сграда. Приближи се кола.

„Умоляваме пътниците да слязат“ — пропя мелодичен синтезиран глас.

Кайра изпълни молбата, прехвърляйки се от херметическата камера в прикачения въздушен коридор към вътрешността на земното превозно средство. То се отдели от кораба и се затъркаля по един второстепенен, но достатъчен за този свят без собствен климат път. Пред очите й над хребета се появиха първо кулите, после външните стени, а накрая прекрачи във вътрешността на замъка.

Жив прислужник преви коляно и я придружи по рампата до висока, опалесцентна зала. Риндалир я чакаше, облечен в пурпурно и златисто. Подскочи леко напред и сграбчи ръцете й. Неговите не бяха от метал и пластмаса, а от жива плът и изящни кости, топли на допир. Големите му сиви очи блестяха, сведени към нейните. „Добре дошла. Постъпи доблестно и каква награда взе!“

Откъде знаеше? Тази история още не се беше разпространила. Агенти в „Метеор“?… Но това нямаше значение, след като можеше да отвърне „Gracias“ и да откликне с гордост на похвалите. Тя вече не беше негова пленница или заложници — срещаха се при взаимно уважение.

— Къде е лейди Ниоленте? — попита Кайра.

Отговорът му я погъделичка:

— На друго място, представя ни пред наши съдружници.

Той повдигна палаво вежди.

Насили се да дръпне ръцете си и каза:

— Да, разбира се, вие, селенархите, трябва да сте не по-малко бдителни и готови за действия от нас. Тогава защо ме покани тук?

Не посмя да добави, че едва ли е за забавления и игри, или поне не само за това.

— Казах ти, amiga. „Метеор“ основателно ни се сърди, макар че в предстоящите трудни времена сме си необходими едни на други като съюзници. Надеждата ми е, че ще се завърнеш по-предразположена към нас и ще окажеш влияние върху лорд Гътри в тази насока. Аз се намирам на оперативно разположение, но в момента няма спешна нужда от мен и мога да направя тази услуга на моята раса. — Той продължи с искрен тон: — Както и на себе си. Бих искал да си възвърна твоето благоразположение.

— Ще те… изслушам.

— И ще видиш. Ела, моля те.

Той предложи ръката си. Тя положи почти неволно своята. Пръстите му докоснаха опакото на дланта й. Абсурдно беше каква похот възбуди в нея лекият допир.

— Искаше ми се да пристигнеш по-рано, за да имаме време за приятелски разговори и споделяне, преди да се случи онова, което предстои, но действително бях прекомерно зает досега.

Движеха се между стъклените колони към арка, преминаваща в коридор. „Да се случи онова, което предстои.“ Кайра почувства изтръпване в слабините.

— Какво искаш да кажеш? — възкликна тя. — Война?

Той кимна. Светлите кичури се плъзнаха по скулите му.

— Синодът на авантистите изпрати кодирано съобщение до Порт Боуен. Ако „Метеор“ не се съгласи да предостави помощ на правителството до 24 часа, служителите му в Северна Америка ще бъдат обявени за заговорници в престъпление и изправени пред военен дисциплинарен съд. Първите процеси започват при изтичането на ултиматума.

— Не, това е лудост! Сигурно блъфират!

— Едва ли вярваш, че лорд Гътри ще рискува да го приеме за блъф. Смятам, че Синодът очаква от него или да се огъне и така да постави началото на процеса на пълното предаване на „Метеор“, или да направи нещо прибързано, което да предизвика санкции срещу компанията в световен мащаб. Преценката им за него и възможностите му е изцяло погрешна. Но като ги знаем какви са, това можеше да се очаква. Той е събрал силите си и ще удари веднага щом всички условия са налице.

Прекосяваха поредния коридор от илюзии. Подът течеше като буйна река, по стените се разгаряха огромни пламъци, а от тавана среднощно небе звездите падаха и изгаряха като метеорити сред абсолютна тишина.

— Разполагаш с прекалено много конфиденциална информация — промълви унило Кайра. — Да не си вербувал някого от личните му сътрудници?

Риндалир се усмихна изпод светлината, която подскачаше по лицето му.

— Това би било трудно. Но разполагаме с наблюдателни уреди на много позиции, както ще разбереш, и от това, което те ни показват, правим изводи. Не се учудвай. Радвай се. Вашето общество е на път да спаси децата си.

Тонът беше мек, но в него се прокрадваше нещо. Кайра изпита усещане, че се размърдаха корените на косата й. Наистина, защо да се съмнява и страхува? Нейната страна направи всичко в рамките на човешките възможности, освен да наруши честната си дума, за да осигури мира. Врагът обаче избра друго. Ще продължи да подкрепя „Метеор“, а след това ще помага при издигането на прегради срещу предстоящата буря.

Вярно е, че мъжът до нея бе допринесъл много, за да се стигне до бойни действия. Ако не беше фалшифицирал първото обръщение на Гътри, хаотиците по всяка вероятност нямаше да предприемат акции. Ако гърбовете им не бяха опрени до стената, авантистите можеха да решат, че е най-добре да сключат приемливо споразумение, дори и с известни компенсации за своите злодеяния.

А дали беше така наистина?

Сякаш дочул мислите й с ушите си на фавн, Риндалир каза:

— Да, ние от Луната действително пришпорихме донякъде съдбата. Неправилно ли беше това? Вашият враг се нуждае от нещо повече от наказание. Необходимо е да бъде унищожен като ракова клетка, преди да се разпространи. В днешно време се доказва, че свободата е не само сладка, но и могъща. Ударите, които нанася, ще бъдат в името на всички хора, навсякъде и завинаги.

Мислите й се мятаха в безпорядък. Може би имаше право! Тя също бе имала чувството, че бъдещето е задушаващо.

Нямаше съмнение, че оставен сам на себе си, авантизмът ще отмре. За колко време обаче и в какво състояние ще остави нейната бедната страна? Ами другите държави, които не бяха свободни? Можеше ли животи, компютризирани в името на реда или социалната справедливост или както там го наричат, изведнъж да се съживят с нова свежест? Може ли по вятъра да се понесе идеята, че правителствата и машините трябва да бъдат средства, използвани от хората, а не самоцел?

Да живее лунатизмът!

Пътят водеше към Пагодата. В полунощ тя бе огрята от спусналата се ниско на североизток Земя — синя безформеност, чието сияние се разпръсваше от диамантените фасетки, проблясващи като звезди, които се променяха при всяко движение, докато потъне в сенките на космическия мрак отсреща. Водната музика на сюита на Хендел се носеше чиста и хладна във въздуха, който ухаеше на рози след дъжд. Подобно ненадейно спокойствие бе изумително като неочаквана целувка.

До масата, отрупана с вино, чаши и мезета, имаше канапе, от другата страна — огромно мулти. Риндалир я покани и седна до нея.

— Спомени — промълви той.

Не, по дяволите, не трябва да го оставя да я съблазни, още не.

— Спомена, че разполагаш с голям брой монитори навън — каза тя. Категоричният й тон прозвуча обидно в подобна обстановка, но той не изглеждаше засегнат. — Предполагам, че имаш намерение да се възползваш от тях?

— Дори така да е. Ние, лунарианците, не управляваме много мощни кораби и не поддържаме роботизирана флота — само няколко кораба за специални цели. Иначе разчитаме на „Метеор“. — Може бий цитираше тази общоизвестна истина, за да се почувства добре, като чуе нещо успокояващо. — Обаче сме изградили много повече миниатюрни кораби с възможности за наблюдение, отколкото сме обявили, и ги изстреляхме наскоро с програма да проследяват какво се случва в зададените им периметри.

Той взе дистанционното управление от масата и включи мултито. В цилиндъра се появи изображение, без съмнение изтеглено от базата данни — тънка метална форма с издължение отпред и линеен двигателен ускорител отзад. Тя разпозна типа на апарата, но не и конкретния модел, и предположи, че е дълъг около три метра плюс ускорителя на маса. Най-вероятно е бил изстрелян не с ракета-носител, а с катапулт, което на Луната става лесно, и се захранва с презареждащи се слънчеви молекулярни акумулатори с голям специфичен импулс и следователно с нисък коефициент на маса. Без значителна делта скорост между презарежданията, но повратливи. Общо взето елементарни, което позволяваше масово производство в големи количества в автоматизирана фабрика някъде във вътрешността на Луната.

— Смея да твърдя, че „Метеор“ са забелязали няколко, но по-голямата част не са — продължи Риндалир. — Не сме получавали протести. За нас това е едно естествено действие, а за тях не представлява заплаха. Освен това сме засекретили минифлитери със собствени обсерватории в близост до интересни обекти на Земята. Те предават с много малко енергия, но достатъчна за голямата чиния на „Коперник“ и с достатъчна ширина на сигнала. Вече са изстреляни. Авантистите може да свалят няколко, но вярвам, голямата част все ще ни покажат нещо.

Той напълни чашите — бълбукане, което хармонираше с музиката.

— Ще предложиш ли отново тост?

Спомени, о, Господи, да!

— За победата, за окончателната победа! — обяви Кайра.

Виното се разля по езика й и завибрира в кръвта й.

Той отпи малка глътка, повдигна отново чашата си и каза на свой ред:

— За хаоса!

— Моля? Този път хаотиците ли имаш предвид? Bueno, добре, желая им късмет.

Тя чукна чаша в неговата.

— Не, имам предвид хаоса, освободителя, този, който унищожава старото и поражда новото.

Кайра допря чашата до устните си.

— Хаос в научния смисъл? — попита смутено тя. — Вечно непредвидимото?

— Щом така ти харесва, но в такъв случай трябва да извлека тропата си по-скоро от математиката и механиката, отколкото от квантумната същност на нещата. Хайде, няма ли да ми правиш компания в пиенето?

Кайра се запита какво я смущава. Той не вдигаше тост за нищо лошо, нали? Просто една от неговите приумици. Отпи по-голяма глътка, отколкото имаше намерение.

— Да видим какво се случва — каза Риндалир.

С дясната ръка държеше чашата, а с лявата работеше с дистанционното. Изображението върху екрана изчезна. Появи се извивката на Земята, обгърната от многоетажните облачни пластове, тюркоазена спирала, чиято кристална красота порази Кайра, сякаш я виждаше за първи път. Слънчевите лъчи се плъзгаха косо на околния мрак върху фланговете на двата космически кораба — огромен товарен кораб, в сравнение, с който факлата модел „Сокол“ приличаше на джудже. Гледани отдалеч през оптическите уреди на лунарианския наблюдател, те се забелязваха единствено по сияещата ивица, която оставяха след себе си.

— Аааарррррр! — изхърка Риндалир. — Първата атака. За малко да я изпуснем.

Той се приведе разтреперан напред.

Гласът на Гътри гръмна в главата й. „Небето е наше — беше й напомнил той. — Можем да хвърлим няколко големи скали в катастрофична орбита или да ги изстреляме от Луната. Ако си спомняш, тъкмо тази заплаха беше сред най-важните фактори, благодарение на което лунарианците извоюваха независимостта си. Но ако ракетите не са с аеродинамична форма, както и с прецизна насоченост, не можем да ги контролираме достатъчно. По-скоро ще изровим дупка в празно поле или в град, пълен с невинни хора, отколкото да уцелим целта. Очаквам да нямаме време за необходимата работа. Вместо това, ако трябва да се бием, ще пожертваме един-два кораба, напълнени догоре със скали и спуснати от робот.“

Тя бе потреперила. Първо този робот трябва да се програмира за самоубийство.

Но не беше същото, като да препрограмираш пленен Гътри. Нали? Машините нямаха истинско съзнание, нито свободна воля или воля за живот. Нали?

В този момент — пълен напред!

Товарният кораб и факлата започнаха да се раздалечават — единият в посока Земя, другият към космоса. Риндалир натисна няколко бутона на дистанционното управление. Някъде някакъв компютър направи съответните изчисления и показа резултатите върху екрана на мултито. За Кайра те представляваха изящна азбука, която тя не можеше да разчете. Оркестърът бе започнал Кралските фойерверки.

— Цел база „Кенеди“ — изкрещя ликуващо Риндалир. — Очаквах го. Имаме повече от един кораб за наблюдение в този район. Ако някой остане да функционира…

Пред тях изникна планински пейзаж, сиво-сини заснежени върхове на фона на огряно от слънчевата светлина необятно небе. На преден план — препускащите отдолу върхове на дърветата на борова гора, на средно разстояние — писта, купол с радиоантена, съобщителна кула, нагъсто застроени сгради, препускащи във всички посоки превозни средства. Кайра знаеше, че под земята, брониран и укрепен, се намира командният център на националната милиция.

Не видяха как се разбива корабът. Скоростта беше огромна. В посока обратна на земната орбита, привлечен от гравитацията на планетата, корабът имаше енергиен еквивалент на около двеста килотона. Макар и филтриран за излъчване, отблясъкът все пак заслепи Кайра като поглед право към Слънцето без предпазни очила. Блясъкът се разцепи на парчета и тя зърна сцена, която се полюляваше и въртеше, докато ураганни ветрове подхвърляха кораба насам-натам. Едно нажежено кълбо се издигна, оформи се, разпръсна се и изчезна в гъбовидния облак от дим и прах, чиито гейзери разкъсаха небето. Щом гледката се изясни, различи широк кратер, плитък, но със зейнал център, в който се мержелееха взривените подземия.

Музиката беснееше.

— Яаааа! — прошепна Риндалир. На негово място всеки човек би изкрещял. — Красота, красота!

Задоволството й се изпари — толкова много хора бяха загинали за секунда.

— Не, por favor, не — молеше се тя. — Летяла съм в мисии, за да не допусна всичко това.

Отрезвяването му беше мигновено. Той остави чашата си и отпусна ръка върху нейната.

— Моля за извинение. Спектакълът беше великолепен, но загубите наистина са прискърбни. Не забравяй, обаче, не забравяй, скъпа, че това също беше неизбежно.

— Трябваше ли ние… — трябваше ли Гътри да прави това? Искам да кажа, една демонстрация в безлюдна местност би била…

— Опасявам се, че не е така. Трябва да се демонстрира не само мощ, но и воля да се използва тази мощ. Шокът от действителността разтърсва духа и бързо слага край на съпротивата. Иначе конфликтът би могъл да се проточи с дни и седмици и никога да не бъде разрешен окончателно. И какво ще се случи междувременно с вашите сътрудници тук? Ами бунтовниците, които ви вярват? — Те не биха оцелели. Спомни си края на Втората световна война.

— Моля?

— Япония беше под блокада. Само че не беше нито готова, нито способна да се предаде. Блокадата и гладът биха съкратили времето с няколко години инвазия, може би с още една, но милиони щяха да измрат, стражата да бъде разорена, а наследството й загубено като в Крит, Вавилон и Мохенджо-Даро. В допълнение Съветската империя щеше да бъде сред окупаторите. Ако си чувала за Корея и Виетнам, можеш да си представиш какво би означавало това. Две атомни бомби го предотвратиха.

Изпита успокоение от деликатната му прегръдка, което моментално се изпари от мечтателните му думи, щом започна да преглежда съобщенията от Земята:

— Скоро очаквам и втория ви удар.

Тя се отдръпна.

— Не! Не и след това, което стана!

Той я погледна.

— Да, ако Гътри е реалистът, за който се представя. Трябва да покаже арсенала си, най-вече на Световната федерация и въоръжените й сили. Днес започват да изчезват много неща. Никой не може да предвиди кои точно, нито къде ще се окажат сред разрухата, но бъди сигурна, Кайра Дейвис, че никой няма да оцелее само със собствени сили.

Тя огледа неподвижното му като маска лице, върху което постепенно се оформи усмивка.

— Не е възможно да говориш сериозно — прошепна тя. Не бива. Тази… победа?… не си заслужава. Не си заслужава за нищо на света.

— Е да, но такава е целта, а победата е просто средство, и то от несъществено значение — ликуваше Риндалир. — Каквото и да се случи, сегашният ред на нещата е разрушен. Не съжалявай! От него нямаше никаква полза за нашия род… за вашия, за моя, за всички, които сега имат свободата да се родят… освен унизителната участ. Хаосът отново няма ограничения и всеки утрешен ден е свободен.

— Вие, вие искате война!

— По-скоро тя беше средството, с което разполагахме.

— Вие я проектирахте. С изявлението на Гътри. И… ултиматумът на авантистите — и той ли беше ваше дело?

Той се засмя.

— Скъпа, преувеличаваш нашата интелигентност и възможности. Благодаря. — И насочи вниманието си към мултито. — А, това може да стане интересно.

Гледките се сменяха една след друга. Разпростреният около водите Северозападен интеграт, конвой от камиони на магистрала сред прерията, въздушна ескадра, хиляди наблъскани и крещящи хора на Изследователския площад, бушуващ пожар в Куарк феър… Риндалир превключи на последните новини и ги остави.

Кайра моментално долови безпорядъка на подпален мравуняк. Рефлексите й на пилот задействаха и тя различи събитията, които придобиха умопомрачителен смисъл. Наблюдателният кораб се носеше нависоко, обхващайки пространство от жълтеникавокафяви хълмове, обрасли с разпръснати дъбови и евкалиптови горички. В далечината блестеше вода, а зад нея се издигаше неравна редица от различни по височина сгради. Разпозна главното биопространство на интеграта Залив Сан Франциско.

Експлозиите бяха белязали хълмовете. Роботи по поддръжката на парка търчаха панически насам-натам и гасяха пламъците по сухата трева, бронирани коли се носеха с огромна скорост, мъже с шлемове притичваха приведени на зигзаг, над главите им бръмчаха флитери, автомати бълваха огън. Мъжете си пробиваха път към обрасъл с дървета хребет.

Риндалир показа в по-едър план целта им и Кайра различи: набързо изкопани укрепления от пръст, окопи и картечни гнезда. Там други мъже работеха около платформа, на която беше поставен генератор. Предположи, че е лазерно оръдие — безнадеждна защита срещу атака от въздуха.

— Останки от значителна единица на хаотиците — заключи Риндалир. — Милицията ги е обградила, но те все още се държат, вероятно с надеждата, че ще долети подкрепление.

— Той разпери пръсти. — Това би било възможно преди няколко дневни цикъла, когато хаотиците все още разполагаха с няколко самолета, но те вече са свалени.

За Кайра всичко това беше кошмар, минало, което познаваше само от книгите и програмите и го смяташе за безвъзвратно погребано в историята. Трупове и ранени, проснати отвратително под слънцето… Комисията за мира би могла да приключи всичко най-много за час с подходящо оръжие в ръцете на професионалисти. Вместо това тези нещастни, зле екипирани и зле обучени милиционери… поддържащи части на гражданската и политическата полиция… напираха и умираха в битка със своите сънародници, които бяха още по-зле въоръжени. Но авантистите не искаха външна намеса. Неприятно много неща щяха да се изяснят.

Риндалир поглади брадичката си.

— Това е страшно зрелищна за изпълнение спасителна операция. Не е сигурно, че ще успее. Може да се наложи да я гледаме от друга гледна точка… Виж, виж!

Факлокорабът се снижи. В атмосферните слоеве реактивната му струя се превърна в бял огнен език, обагрен в синьо и червено там, където докосваше земята. Кайра познаваше ревящия му звук, горещината, която се носеше на талази от него, и мириса на изгорял въздух, разрязван от смъртоносната радиация. Металите се топяха, плътта експлодираше под форма на сажди от калцираните скелети, земята трепереше и почерняваше, пламъци изскачаха в разширяващ се кръг.

Страничните двигатели се включиха. Факлокорабът се наклоняваше и отново заставаше вертикално, прескачаше от точка на точка и сееше откоси сред населението на Съюза.

Риндалир чуруликаше на своя език. Беше изпаднал в екстаз. Милиционерите се пръснаха, бягаха, препъваха се, падаха, крещяха за милост, но Кайра не можеше да ги чуе. Музиката продължаваше да свири.

Факлокорабът се издигна. Остави долу само разрушения и бунтовници, които пълзяха един подир друг по хребета — зашеметени, ужасени от избавлението си? След малко може би щяха да ликуват.

Кайра предположи, че космическият кораб всъщност не беше убил много от техните врагове. Нямаше нужда. Демонстрацията на сила и решителност при използването й бяха достатъчни. Да. Запита се кой ли е пилотът. В съзнанието й се заредиха имена и лица. Дали искаше да знае? Може би по-добре да си остане в тайна. Но тогава щеше да се съмнява във всеки.

Риндалир се обърна към нея.

— Consummatum est^[1] — изрече развълнувано той. — Всичко приключи. Кой би посмял да продължи сраженията? Ти вдигна тост за крайната победа, Кайра. Ето я, най-крайната в историята. Да пием отново!

Тя не помръдна. На екрана на мултито хълмистата местност гореше.

Той свали вдигнатата чаша.

— Наистина — каза тихо — това, на което стана свидетел, има своите неприятни страни. Моля те, не смятай, че се наслаждавам на гледката на смърт и агония. Но те са част от живота, Кайра. А в случая послужиха за достойна цел. — Тонът му отново се оживи. — А и спектакълът беше превъзходен.

— Да, явно ти е допаднал.

Той настръхна едва доловимо.

— Скърбиш ли? Чувстваш ли се виновна, че стана част от всичко това? Ще се отречеш ли от „Метеор“ и от своята лоялност?

— Не. О, не! — Думите й прозвучаха глухо на фона на музиката. — Просто… трябва да се примиря с това. И със себе си.

— Разбирам — той се усмихна. — А може би не. Ние двамата сме различни по природа. Поканих те тук с надеждата, че можем да научим повече един за друг… — Той отпусна ръката си върху облегалката на канапето. — И да празнуваме заедно.

Кожата му имаше странен аромат, не съвсем на мускус. Усети да я облива топла вълна. Която се изпари. Кайра се изправи.

— Не, gracias, но трябва да си вървя. Веднага.

Първо към Тихополис, неизбежно, защото беше спирка по пътя към къщата на брега на езерото Илмен. Или към Торонто Къмпаунд? Там вероятно най-бързо би могла да разбере какво се е случило с Боб Лий и — ако е оцелял — да му помогне да си възвърне свободата.