Пол Андерсън
Последният бастион (7)

4.

Чу се почукване. Лий и Кайра напъхаха Гътри в шкафа, преди да отворят на прислужника. Той побутна масичка на колелца, върху която имаше храна, поздрави ги и излезе. Двамата извадиха своя повелител и седнаха да се нахранят.

Кайра усети, че умира от глад. Пикантно агнешко, пилаф, патладжан, салата от краставици с кисело мляко, сладки ордьоври, подквасено мляко, плодов шербет, кафе — всички ястия бяха приготвени по странен начин, но бяха изключително вкусни. Лий й обясни, че са традиционни национални ястия. Техните домакини сигурно отделяха доста грижи и средства, за да попълват запасите си с всички тези съставки. Вероятно някои купуваха от истинско стопанство.

Храната възвърна надеждите им и за известно време отстрани изтощението. След като повиканият с електрически звънец прислужник изкара остатъците, разговорът им се разпростря по проблеми извън темите за бягства и завръщания.

Лий не изглеждаше въодушевен като Кайра. Когато тя го отбеляза, той обясни навъсено:

— Подобни авантюри не са ми по вкуса. Свикнал съм на твърде спокоен живот.

— О, не съм сигурна — възкликна тя. — Сблъсквал си се с всевъзможни странни хора, нали? И си се сприятелил с тях, което е далеч над моите възможности.

— Е, работата ми го налага.

Да, мина й през ума, един интуитивист би следвало да е причудлива комбинация от интелект и чувствителност. Той/тя би трябвало да познава добре не само съвременната наука и технологии, но и обществото; не само историята, начертаните в диаграми структури, анализираните динамики, но и отделните човешки същества. Не само Висшия свят, но и доста относително изостанали култури и субкултури, за да може да разбере — не, да почувства — нещо от взаимодействието им с него. Въз основа на това от него/нея се очакваше да развива модели и да пише програми, да генерира идеи и да прави предложения, които да са поне отчасти правдоподобни. Така той/тя ще може да предугади резултатите от някоя промяна, най-вече на човешко ниво, и да посочи начини за предотвратяване или смекчаване на нежеланите.

Гътри беше създал тази професия, спомни си Кайра. Той постави началото на първите проучвания и експерименти, а след това направи първите назначения, „Метеор“ спечели толкова много от това, че другите компании побързаха да последват опита им, а накрая и правителствата. Тя си припомни един училищен урок. Тъй като беше част от образователната програма, трябваше да го знае, независимо дали я засягаше пряко. Гътри сам беше записал лекцията, но не се появи в мултито. Една безлика кутия не би се харесала на младоците, а превъплъщенията на смъртния си образ той пазеше за по-специални случаи. Приятният глас се съпровождаше от умело подбрани сцени.

„Класически пример от миналото е автомобилът. Виждали сте го в исторически филми — управлявано от човек наземно превозно средство, което се зарежда с въглеводороди. То заместило коня в рамките на едно поколение. Всеки глупак по онова време е бил свидетел на това. Някое интелигентно приятелче е могло да предвиди, че това ще се превърне в огромна индустрия. Допълнителните индустрии, като петролната и магистралната, можеха да се присъединят, за да се получи комбинация, която да господства над икономиките на цели нации. Но не вярвам някой да е планирал жизненоважното стратегическо значение на петролните запаси, докато притежаването им внезапно се е оказало едно от най-важните съображения за водените войни. Разрастването на предградията, замърсяването на вътрешните градски зони, задушаващият трафик, невъзможният за дишане въздух и всичко останало повече или по-малко били изненадващи за хората последици. Само ще спомена за настъпилата в сексуалното поведение революция, за да погъделичкам любопитството ви и да ви накарам да продължите проучванията си сами.

Не твърдя, че автомобилът е единствената причина за всичко това, но той със сигурност е изиграл голяма роля. Нито пък искам да кажа, че е трябвало да бъде забранен или ограничен само за елита, а в това време hoi polloi^[1] да се тъпче в обществения транспорт. Но при евентуална предвидливост отделни предприемачи биха могли да допринесат много и неслучайно да спечелят много пари.

Да речем, двигателят с вътрешно горене се оказва отвратителна грешка. С един удобен самозапалващ се котел, който не било трудно да се конструира, парата би го изместила, а тя е несравнимо по-чисто гориво. Би могло още от самото начало да се забрани движението на автомобили в градските центрове. Населението не би имало нищо против, ако разполагаше с малки бързоподвижни автомобили като нашите триколки. Така градовете щяха да останат приятни места за живеене и да не се разрастват до такава степен.

Повтарям, че не съществуват окончателни отговори. Решенията на проблемите неизбежно пораждат нови проблеми. Умствените способности сами по себе си не са достатъчни. Това, че ги има, е голямата и вечна заблуда на интелектуалците. Но по дяволите, предназначението на нашите мозъци е да ги използваме!

Сега си помислете за вашия свят днес. Огледайте се наоколо и се замислете. Технологични нововъведения, променящи се взаимоотношения между институциите, елементарен на пръв поглед въпрос къде да бъде разположено едно ново съоръжение, разпокъсана и разпръсната човешка раса като в калейдоскоп.“ (Мултито демонстрира тази забравена играчка в действие. Внушението беше по-силно от стандартните изображения на фрактали и хаотични системи.) „Не сте ли съгласни, че имаме нужда от хора, които обмислят всички тези неща не само с думи, цифри и уравнения, но и с душата си?“ (Метафората му за цялостния организъм беше не по-малко поразителна.) „Те не могат да ни връчат заплануван оптимален курс, а онова, което предлагат, много често е погрешно и задължително недовършено. Но нещата при тях са колосално по-различни. Повярвайте ми, така е.“

Кайра погледна към Лий. Изглеждаше твърде млад, за да е толкова значим. Разбира се, той беше просто един от многото и точно като тях се съсредоточаваше върху знанията в дадена област, поради което живееше там, където работеше. По-голяма част от явните си дейности извършваше в дома си на компютъра или в главата си. Но това изискваше не само количествени данни. Налагаше му се да излиза, да се среща с всевъзможни хора, да ги „обработва“, да усъвършенства долавянето на техните мисли и чувства — както неизречените, така и онези, които можеха да изразят с думи.

Налагаше му се да е симпатичен и наблюдателен, мина й през ума. Какъвто очевидно беше.

Възпоминанията и размишленията бяха отминали, когато той каза:

— Ти си преживяла истинските приключения.

— Не и когато можех да го избегна — разсмя се тя.

— Древният изследовател на Земята Амундсен твърдял, че приключение е онова, което се случва на невежия — обади се Гътри.

— Знаете какво искам да кажа — противопостави се Лий по типичния за него категоричен начин. — Тахир го каза. Ти, пилот Дейвис, си се разхождала върху Марс…

(От средната височина на планините Олимп се разкриваше скалиста безбрежност до неуловимостта на пустинните нюанси, проснати под розови небеса. Замрежени са от пясъчна буря, която блещука под пронизващата дневна светлина, а един кратер се извисява като замък на ръба на мирозданието.)

— … астероиди, комети…

(Поривът я понесе. Светът тънеше в почти пълен мрак, едва-едва блещукаше извисен сред сенките гребен, откъснат отломък от небето, което я обкръжаваше отвсякъде. Звезди изпълваха нощта в зашеметяващата си безбройност с непотрепващ, чист блясък, стоманеносинята Вега, кехлибарената Арктур, тлеещата като въглен Бетелгейзе. Млечния път се носеше сред мраз и безмълвие. Внезапно изплува смаленото слънце и тя спусна шлема, за да предпази очите си от сиянието му. Едва зърна най-отдалечените перушинки на зодиакалните му крила и една искрица, която беше планета.)

— … и отвъд тях.

(Ледовете на Енцелад проблясваха, сякаш по повърхността им бяха разсипани звезди, от един стръмен склон в лявата периферия на полезрението й до близкия хоризонт вдясно. Съвсем малко блещукаха и над главата й. Сатурн ги засенчваше, потискащо огромен, ярко светлокафяв, украсен от облачни пояси и завихрени циклопски урагани. Почти настръхнали, пръстените не бяха ювелирно изваяни, както ги беше виждала другаде, а неизбеляваща ивица от метеорити през цялото й полезрение. Две луни сестри проблясваха като размахани ятагани. Единствено пулсът й нарушаваше тишината. Сълзите я щипеха. Когато премигна, те се закачиха за миглите й и Сатурн ги превърна в небесни дъги.)

— Два пъти бях турист на Луната и веднъж на Л-5 — продължи Лий. — Иначе вселената извън Земята съществува за мен само в книгите, мултивизора и вивифера.

— Аз имах късмет в това отношение — каза Гътри. — В „зелените“ ми години на Земята все още имаше кътчета, където нощите бяха великолепно черни. Понякога в планините поглеждах нагоре от спалния си чувал и направо усещах, че този глобус е миниатюрен танцьор сред милиарди и милиарди огньове.

Кайра се запита дали това усещане беше насочило мечтите му към пространството. Представи си го как се напряга от земната повърхност да различи няколко бледи миниатюрни като карфици точици. Прекалено много светлини — където и да отидеш! Дори насред океана изпълваха мрака и блестяха от орбитите си. Прекалено много хора.

— Не че изпитвам самосъжаление — добави припряно Лий.

— Съзнавам големия си късмет да се занимавам с добре платена интересна работа.

Истински късмет, съгласи се Кайра. Съществуването на повечето хора беше автоматизирано до пълно безсмислие. Обикновено още преди да бъдат родени.

— О, не бих заменила за нищо живота си — призна тя.

Тя и колегите й имаха невероятен късмет. Можеха да управляват космически кораби, които бяха деветдесет и девет процента роботизирани. Не би отнело много време процентът да стане сто и да пенсионират и последния космически пилот. От чисто икономическа гледна точка това несъмнено вече би трябвало да стане. Но Гътри наложи вето. Трябваше да го направи. Никой друг нямаше тази власт на закритите заседания на „Метеор“.

Защо го направи? Романтичност вследствие триумфите на миналото? Феодалният идеал за отговорностите на господаря към неговите подчинени? Може би. Но подозираше, че не е само това. Той не би се задържал чак досега, ако не беше ловък реалист. Когато настъпи критичният момент, живи създания като нея биха му служили по-добре, от която и да е машина.

Няма никакъв смисъл да се отдава на банални разсъждения по време на самотните си полети. Трябва да проведе този разговор. По невероятно стечение на обстоятелствата в момента един от тримата в компанията беше самият jefe maximo.

— Но наистина ти завиждам заради многото хора, с които си се запознал — подхвърли тя на Лий. — В космоса всеки е Висш свят.

Той се усмихна.

— По необходимост.

— Това не означава, че там няма предостатъчно непокорни особняци — обади се Гътри.

— Да, знам — каза Лий. — Като се изключат лунарианците, обитателите на космоса са принудени сами да се оправят.

Кайра отново се разсмя.

— Много често нямаме какво друго да правим.

Лий я огледа съсредоточено, преди да се престраши да попита неуверено:

— Мога ли да попитам какви са специалните ти интереси?

— На мен също ще ми е интересно да чуя — добави Гътри. — Щом заедно ще сърбаме супата, няма да е зле да се опознаем.

Страните на Кайра поруменяха. Макар да не беше невзрачна, рядко й бяха обръщали толкова голямо внимание.

— Разни неща — повдигна рамене тя. — Музика. Свиря на сонор и на един старинен струнен инструмент флажолет. Освен това пея, предимно древни балади, и съвсем не мелодично. Чета много, както бихте могли да очаквате, и пиша по малко.

Това изглежда впечатли Лий.

— Наистина? Пишеш? Какво?

— Нищо особено — смотолеви Кайра. — Не е за показване. Най-вече бездарни стихчета. Също архаични, сонети, сестини, такива работи.

Еико Тамура твърдеше, че са добри. Но Еико беше прекалено любезна. От нейните произведения, дори преведени на английски и по този начин осакатени — хайку, скици в проза, плюс рисунките и калиграфните — я полазваха мравки по гърба и цялата настръхваше. Двете се събираха винаги, когато кацаше на Л-5. Лазерните комуникации между тях можеха да изпълнят няколко страници.

Кайра тръсна глава.

— Я стига — възкликна тя колкото й беше възможно по-весело — започвам да приличам на някой от презрените от jefe интелектуалци. Всъщност най-сериозните ми занимания са да играя на компютъра на тъпите игрички „орто“ и „хайзенберг“, а с приятелите си на покер.

Лекомислието й очевидно се понрави на Лий.

— Покер? На карти? Аз също играя. Няколко души имаме малък клуб в мрежата, в който си устройваме ежемесечни срещи.

— На живо е по-интересно — отговори Кайра. — Ние раздаваме картите един след друг, а не компютърът.

Освен това бяха заедно, дишаха един и същи въздух, пиеха една и съща бира, подмятаха си едни и същи изтъркани фрази.

Лий въздъхна.

— Знам, но подобна възможност е рядкост.

А не беше ли и тя доста самотна при продължителна мисия единствено в компанията на полуинтелигентния си кораб и случайните закъснели съобщения, както той вероятно се чувстваше постоянно?

— Да си организираме една игра щом приключи тази дандания — предложи тя.

— Сложете ме в робот и бях се присъединил — обади се Гътри. — Играех няколко грандиозни игри, когато бях човек.

Когато бях човек. Каква ли болка се прокрадваше в тези три думи?

Може би никаква. Той доброволно беше избрал какъв да стане. Можеше да прекрати съществуването си винаги, когато пожелаеше.

А можеше ли?

Гласът му наруши мислите й.

— Някъде се отнесе, Дейвис. Добре ли си?

Тя се притесни. Толкова лесно ли можеха да забележат разсеяността й?

— Впечатли ме казаното от вас, сър — призна тя. Достоверно, но не съвсем искрено. — Напомни ми за видяното — и… преживяното от вас. То ме връхлетя изведнъж.

— „… незабравки“ — измърмори той — „те са за спомен. Любов моя, не ме забравяй! А това е теменуга — не мисли за друга^[2]!“

— „Хамлет“? — прошепна слисано тя.

Нима в думите й имаше нотка на самозащита?

— Аха. Не съм чак такъв тъпак, за какъвто ме мислят. Някога попрочетох това-онова. Не разни съвременни боклуци, не. Шекспир, Омир, Сервантес можеха да бъдат приемливи, макар и старомодни, но Киплинг, Конрад, Макдоналд, Хайнлайн^[3] и други подобни бяха безчувствени реакционери. Или расисти, или сексисти, или каквато там беше тогавашната ругатня. Разбираш ли, те се занимаваха с неща, които имат значение.

Кайра се запита от каква ли информация би изпитал удоволствие днес. Лий вероятно знаеше нещо по въпроса.

Интуитивистът се прозя.

— Извинете ме — каза той.

— Нещо естествено — успокои го Гътри — при това не само защото продължавам да бръщолевя.

— Това е прекрасно — каза Кайра. И веднага добави: — Не се опитвам да раболепнича, сър.

— Знам — отговори Гътри. — Но Боб има право. Или тялото му има право, каквото и да предполага неговият преден мозък. Имате нужда от почивка, и двамата, за да сте способни за каквото и да било утре.

— А вие, сър?

— Също.

Гътри не уточни как ще прекара нощта.

Разговорът продължи още известно време, все по-несвързан и все по-малко информативен.

— Bueno, аз съм totalmente^[4] outgewashed^[5]. — Тя се надигна. — Ура за обещания душ и осем-девет часа в най-добрия случай. Освен ако искаш да си пръв, Боб?

Бяха минали на собствени имена. Гътри все още си оставаше „jefe“, но нея обръщението я улесняваше.

— Не, gracias — отговори Лий. — Имам идея какво да предприемем утре и искам да я обмисля няколко минути.

— Добре, ще държа устата си затворена — предложи Гътри.

Устата, от която отдавна беше лишен.

Горещият водопад беше истинска наслада. Кайра се замая. Докато се увиваше в хавлията, вдъхваше с упоение влажната пара.

Щом се появи разгорещена, Лий моментално извърна очи, сякаш внезапно бе забелязал нещо. Развеселена, тя огледа скута му. Да. Беше забравила как се мръщят авантистите на голотата и я забраняват на публични места. Чувствеността отклоняваше човешките същества от онова, което трябваше да ги удовлетворява, а така също и от задълженията им да подредят съзнанията си по такъв начин, че те и потомците им да могат да изградят разумното общество, което ще е зародишът на Ноосферата.

Горкият Боб! Попаднал в епицентъра на веруюто, не беше в състояние да го отхвърли изцяло. А и системата на Ксуан имаше привлекателните си страни. Ако не друго, въплъщаваше същите социодинамични матрици, с които работеше, а и нещо повече.

Кайра побърза да се мушне под завивките.

— Buenas noches^[6] — каза тя и затвори очи.

И остана така, докато той влезе в кабинката, върна се, изключи осветлението и легна внимателно. Видя го и усети дъха му.

Усети възбуда. Отдавна не беше го правила. Но не! Неприемлива идея при дадените обстоятелства. Може би по-нататък. Той действително беше доста приятен.

Може би прекалено приятен, прекалено деликатен? Беше демонстрирал голяма храброст, но това не изключваше една вътрешна изнеженост, която можеше да се окаже фатално неблагоприятна. В края на краищата, макар да беше прекарал живота си в Северна Америка, живял и работил сред нейните поданици, все пак беше от „Метеор“. По маниерите му долавяше, че беше роден и възпитан като „метеорец“. Следователно усещаше близки всички хора. Свързваше се с тях по-често по телефона, отколкото лично, но те бяха негови приятели, негови истински compadres^[7]. А той знаеше, че лоялността е двупосочна и ако изпадне в беда, ще има подкрепата на мощната компания. Така че можеше да си позволи известна доверчивост, за разлика от обикновения северноамериканец.

Тази ситуация беше сериозна причина за конфликта, помисли си Кайра. Съществуваше постоянно напрежение между „Метеор“ и различните правителства, дори еквадорското. На никое правителство не му допадаше неговите поданици да изпитват по-голяма привързаност към външна сила, отколкото към своите собствени политици и военни диктатори. Повечето все пак можеха да го понесат, особено демократичните. Това не ги заплашваше повече, отколкото съблюдаването на световно изповядвана религия или всесветовна група по интереси. Но авантизмът, който искаше да организира всичко и всички човешки мозъци в съответствие с доктрината на Ксуан, беше твърде обезпокоен от стабилното присъствие на една система, която беше различна и процъфтяваше.

Да, „Метеор“ беше съвършено различен, творение на един непокорен индивидуалист, чийто призрак машина продължаваше да управлява. Беше повече от няколко доходоносни предприятия — беше цяло общество, начин на мислене и на живот, цяла нация, бе казал веднъж баща й. На нейните поданици не само беше разрешено, но и бяха окуражавани да мислят, да говорят и да действат самостоятелно, което обаче ги обвързваше много по-здраво, от каквото и да е законодателство. Нация, чийто шеф беше пример за абсолютна неикономичност, неалтруистичност, нерационалност и го акламираха за това не само когато спонсорираше мисии до звездите, което беше оправдано от научноизследователска гледна точка, но и когато лично отиде до Алфа Кентавър. (Е, като свое киберкопие, но то е едно и също.) Не беше като на онази планета Деметра, която обещаваше съвсем незначителна материална облага на всеки по всяко време, преди да я сполети участта й.

И все пак авантистите бяха успели. „Метеор“ не положи активни усилия да ги унищожи и те бяха зависими от него точно колкото и Земята като цяло. Взаимоотношенията бяха нестабилни, но някак функционираха. В такъв случай защо авантистите се бяха нахвърлили изведнъж? Защо първо бяха окупирали техните централи в Северна Америка, а сега и всичко, което притежаваше „Метеор“ в границите на тяхната власт?

Защото бяха разбрали за двойника на Гътри и го искаха за собствените си цели, а едното водеше до друго. Но това със сигурност беше отчаян ход.

Действително са безразсъдни, помисли си Кайра.

Бяха тоталитаристи. До този момент не разбираше напълно какво означава това. Беше дума от часовете по история в училище. О, беше чувала за аналогии между авантистите и династията Джин, инките, комунистите и т.н., но всичко й се струваше твърде абстрактно. Беше чувала за злоупотреби и веднъж се беше запознала с един от жертвите, който беше избягал в Бразилия. Беше физик, твърде дързък в изразяване на възгледите си. След онова, което бяха направили с мозъка му, се съгласяваше на всякакъв вид лакейска работа, която можеше да получи. Но в няколко други страна дисидентите също летяха в опасни орбити.

Би могла да разпита родителите си по-подробно защо се бяха преместили в Русия. Би следвало да запита самата себе си защо всяка страна обявяваше идеологическото несъгласие за престъпление, поддържаше полиция за сигурност и изпращаше непокорните в затвор или на възстановително лечение. Така предварително би разбрала как това правителство само се беше натикало в ъгъла.

Подобни мерки бяха наложителни, ако искаш да поведеш поданиците си в маршова стъпка към обещания от системата рай, но в съвременния свят това не можеше да продължи дълго време. Една глобална — не, междупланетарна — икономика изискваше хиляди и хиляди да прекосяват границите напред-назад ежедневно, а междупланетарната комуникационна мрежа заливаше поданиците с информация от чужбина. Те виждаха, че ги командват, без това да им носи особени облаги, и че другаде има повече свобода и благосъстояние. И илюзиите им постепенно се изпаряваха. Някои започваха да роптаят и им бяха поставяни етикети, че са хаотици, т.е. реакционери, които с охота биха запокитили историята обратно в лапите на анархията. Дали някои измежду тях не бяха започнали тайно да се въоръжават и да подготвят революция?

Кайра нямаше представа. Просто си мислеше, че авантистите са се захванали с налудничава авантюристична игра като последна възможност. Нищо чудно да извършат огромен брой убийства и да причинят куп беди, преди да се сгромолясат. Но беше възможно и да спечелят и да поемат контрола над цялата човешка раса. Твърде малко вероятно, но все пак възможно.

По дяволите! Съвсем се беше разсънила. И заради какво? Отпусни се! Нуждаеше се от почивка за една нощ. Тя подхвана полугласно мантрата, за да заспи.