Пол Андерсън
Последният бастион (61)

58.

Впечатлението ви е неточно. Хората не се превръщат в подчинени на общността на софотектите, пито дори в зависими от нея. Машините, които ги освободиха от необходимостта да работят, са много по-прости. Личностите, сдруженията, обществата и културите се развиват по свои различни начини и необходимостта да се предотвратява насилие между тях вече не се появява често. Ако населението на света намалява, то това е желателно както от екологична, така и от психологична гледна точка. Вярно е, че все по-голям процент от по-видните хора и метаморфи се интегрират в системата, но това не променя, а по-скоро издига същността им. Те постигат своя максимален потенциал, а после го надхвърлят.

В началото производството на антиматерия се осъществяваше съвместно. Лунарианците и родените на Земята обменяха умения, ресурси и роботи при изграждането на съоръженията на Хефес и в орбита около най-близката до А планета. Преди да изминат много години обаче, лунарианците добавиха много към тези инсталации сами. Това беше естествено, тъй като тяхната бързо разрастваща се космическа инженерна дейност бе жадна за енергия, а амбициите им за бъдещето изглеждаха ненаситни. Въпреки това самият мащаб на новосъздаденото удиви деметрианците. Когато им задаваха въпроси, лидерите на лунарианците говореха за неща от рода на бъдещи междузвездни пътувания, но без никога да навлизат в подробности, освен когато разговаряха помежду си. Гътри предполагаше, че и те не са съвсем сигурни, както и че причините за голяма част от действията им не са икономически — предизвикателство, престиж, вражди между лордовете.

Свръхнискотемпературните технологии, които обикновено се използваха за съхраняване на антиматерия, не предлагаха достатъчни капацитети за толкова големи количества. Броят на необходимите единици бе абсурден. Решението на проблема щеше да бъде грандиозно.

Привличането на Проксима от А и В бе внесло хаос във външния облак от комети на двойната звезда, отблъсквайки голям брой комети надалеч и притегляйки множество други към двете звезди. В тези времена планетите и луните бяха бомбардирани многократно, а от този момент пространството около тях стана по-опасно от това около семейството на Слънцето. Вътрешният облак също изпита смущения, но в по-малка степен, главно като се сдоби с нови тела, движещи се по ексцентрични или коси орбити, което доведе до нови сблъсъци. Поредица от удари вероятно бе причината за появяването на небесно тяло, което бе открито от изследователска сонда и получи името Хадес. В огромната си част съставено от лед, то имаше скално ядро, което правеше масата му равна на близо 1 процент от земната. По тази причина имаше прилично гравитационно поле. Понеже ядрото бе твърдо и от цветни метали, то не генерираше магнитно поле, което да затруднява работата. На отдалечението му от звездите ветровете на А и Б почти не можеше да бъдат измерени.

Лунарианците превозваха излишната си антиматерия към тези далечни предели. Складираха я в орбита на Хадес. В огромната си част тя представляваше антиводород, но имаше и немалка част антихелий плюс значително количество по-тежки ядра, събрани в солидни малки кълба. Отвъд този пръстен имаше друг пръстен от обикновен газ, а между двата се намираха четири малки астероида, които служеха за сателити водачи, поддържащи стабилността на цялата фантастична конфигурация.

Проектът бе гигантски, впрегна докрай всички мощности, но след като бе завършен, скоро се изплати напълно. Пилотираните от роботи кораби трябваше само да откарат товарите си и да ги разтоварват с нужната прецизност във вътрешния пръстен. Загубите бяха постоянни, но малки.

Външният пръстен осигуряваше добра защита, а космическите лъчи от други посоки не поглъщаха повече, отколкото бе поносимо. От време на време — на всеки пет или десет години — се налагаше да се коригира орбитата на някой от водачите. За тази цел те разполагаха с двигатели. Това не бяха мощните двигатели, които ги бяха докарали там и чиито отпадъчни вещества биха били разрушителни, а други, снабдени с достатъчно гориво, които можеха да осъществяват необходимите леки промени. Операцията се надзираваше от безопасно разстояние от инженер лунарианец.

Така в продължение на десетилетия се натрупа истинско съкровище, докато не настъпи катастрофата.

Беше катастрофа в математическия смисъл на думата, едно невъзможно за предвиждане събитие, от което лавинообразно произтекоха други. На Перун завиха аларми. Компютър анализира изходните сигнали и изписа посланието им. Лунарианците започнаха да проклинат. Тези, които очакваха да ги повикат спешно, се приготвиха. Всичко стигна до ушите на вождовете.

Уредите на Хадес отчетоха голямо тяло, идващо от неизследвани дълбини право към тях. Защитните средства на астероида, които бяха предотвратили няколко сблъсъка с метеорити, не бяха достатъчни, за да се справят с тяло с маса на астероид. Обикновено предупреждението пристигаше навреме, за да могат лунарианците да изпратят достатъчно мощни сили. Този обект обаче се движеше по хипербола, а не по елипсовидна траектория. Би трябвало да е комета от външния облак, която при някой малко вероятен сблъсък бе придобила скорост, по-голяма от нужната, за да се изплъзне. Преди хората да могат да пристигнат при поносимо за тях ускорение — никой от роботите в Кентавър нямаше необходимия разум — пришълецът щеше да свърши белята и да си замине.

Можеше само да се съжалява за липсата на системи за потапяне, които да дават възможност на плътта да оцелява при огромна продължителна гравитация, но това беше безполезно. Такива не съществуваха. Не бяха възниквали причини да се предполага, че ще намерят достатъчно приложение, за да се оправдаят разходите по тяхната разработка и производство.

— Повикайте техници от Деметра — предложи един съветник. — Те могат да пристигнат на мястото два пъти по-бързо от нас.

— Ще ни отнеме прекалено много време да ги съберем и обучим на всички тънкости — отговори Риндалир. — А и не бива да разкриваме толкова голяма част от технологиите си до такава степен. При двойна гравитация подбран екипаж с биомедицинска помощ може да направи прехода за едно завъртане и да пристигне в готовност да воюва.

Теглото и денят се измерваха в тези на земната Луна.

— Вече зная кои ще ме придружават.

— Ще ви придружават, лорд?

— Имам по-голям опит в открития космос.

— Наистина. Вашият партньор в отделни мисии пилот Дейвис…

— Невъзможно! Заедно сме правили неща, които са от полза и за двете раси, но тази експедиция е само моя.

— При цялото ми уважение, лорд, мога ли да напомня, че на вашата възраст.

— Не можете. Бих ли отстъпил честта, да речем, на Асил от Аркън? Бих ли се примирил с могъществото, което би получила тя? Друга е моята воля. — Риндалир се засмя. — Пък и това е сериозна игра!

Ето защо два кораба препускаха сред тъмнината в продължение на едно лунно денонощие. От време на време Риндалир окуражаваше членовете на екипажа в тяхното страдание, друг път ги заплашваше или наказваше, а понякога ги забавляваше. И те издържаха.

В края на прехода А и Б не бяха нищо повече от двете най-ярки звезди в близост една до друга, а червената Проксима беше видимо уголемена. През тази вечер Хадес блестеше с бледа светлина точно срещу тях — огромен набразден и напукан глобус. Невъоръжено око трудно различаваше светещите точки, които представляваха водачите. Увеличен и оцветен в нереални нюанси, вътрешният кръг се виждаше като размито синьо сияние. Носещата се след него материя се превръщаше в светкавици, когато се срещаше с материя от окръжаващия го пръстен. Пътуващо сияние, проблясващо със същата адска сила, когато се потапяше във вътрешния сектор, и постепенно избледняваше, когато излизаше от него.

Риндалир знаеше какво става. Компютрите го бяха предсказали, преди да отпътува. Кометата беше преминала наблизо, беше разстроила тежко четирите сателита и системата вече не бе стабилна. Водач „Четыре“ беше най-зле, изхвърлен в орбита, при която разцепваше до една четвърт от антиматерията при всяко свое преминаване. Унищожаването на антиматерия освобождаваше енергия, която досега бе изгорила невъзвратимо килограми от ценния газ, беше повредила напълно двигателя на астероида и бе стопила повърхността, която бе станала смъртоносно радиоактивна. Пръстенът започваше да става хаотичен. Ако успееха да спрат разрухата незабавно, може би всичко щеше да се поправи, като се закарат трите незасегнати водача на местата им и се добави нов спътник. Но скоро щеше да стане прекалено късно.

— Моят кораб ще нанесе удара — предаде по радиото Риндалир. — Бъдете в готовност да направите втори опит, ако ние не успеем.

Принципът на действие беше прост. За да предизвикат промяна в траекторията на даден астероид, космическите инженери често го удряха с ракета от типа, който хората на „Метеор“ в Слънчевата система наричаха „ракета за преместване на планини“. Насочена ядрена детонация изкопаваше шахта, в която влизаше основната взривна глава, преди да освободи заряда си от антиматерия. След това изригваше вулкан от плазма с такава сила, че тялото поемаше по нова траектория, която по-късно се настройваше фино. По този начин се прехвърляха изключително ценни промишлени минерали на места, където биха могли да бъдат обработвани лесно, вместо да се вадят от недрата на Майката Земя.

„Четыре“ беше специален. Можеше да понесе само един подобен удар, без да се разбие на още по-унищожителни части. За да бъде изведен постоянно от опасната зона, взривът трябваше да стане близо до точката на максимална ефективност — когато отклонилият се водач преминаваше най-близо до Хадес. Тази точка бе в пръстена от антиматерия. Но тъй като корабът не можеше да оцелее в такава близост до експлозията, ракетата трябваше да мине през пръстена. Ако прекосеше цялата му ширина, натрупаната радиация, за каквато контролните й системи не бяха проектирани, щеше да ги направи неконтролируеми и ракетата щеше да се носи непилотирана и без цел. Затова, преди да я изстреля корабът трябваше сам да навлезе до половината на пръстена, управляван от живо същество.

Риндалир нареди да се вземат всички предпазни мерки — филтриращите полета да се включат на пълна мощност, четиримата членове на екипажа да облекат скафандри, протичането на мисията да се изчисли до децисекунди. Но когато застана пред контролното табло и усети тласъка напред, изръмжа като тигър, забелязал жертвата си.

Хадес се разпростря пред него със своите кратери и дълбоки пукнатини, уредите замигаха и записукаха, моментът настъпи. Той метна копието и тежестта се стовари като чук, щом се втурна обратно към убежището.

Отекнаха гръмовни трясъци. Блесна огън от единия до другия край на корпуса на кораба. Един от членовете на екипажа загина, пронизан през гърдите. Светлините угаснаха, падна пълен мрак, раздиран от бляскави изблици. Бяха илюзорни — така мозъкът възприемаше йоните, които попадаха върху ретината.

Включиха се резервните генератори. Риндалир отново започна да вижда размазано.

— Аро, аро — обади се той по интеркома и радиото. — Как сте? Какво стана? Изстрелът в целта ли беше?

Отговориха му два мъжки гласа от контролните кораби. Далечен глас докладва:

„Милорд, телеметрията показва, че изглежда сте срещнали твърда античастица с размери на камъче. Тя е пронизала вашия корпус и се е носела със струите на дезинтеграцията, докато не е излязла от кораба.“

— Можете ли да установите каква е дозата радиация, която сме поели?

„Не с точност, лорд, но със сигурност е смъртоносна отвъд всякакви възможности за изцеление. Имам чест.“

Риндалир се усмихна.

— Глупашки лош късмет. Имах още какво да покажа на Асил от Аркън.

Въздухът изсвистя покрай шлема му към пустошта. Той сви пръст.

— Как беше изстрелът?

„Точен изстрел, лорд. Малката луна със сигурност напуска системата.“

— Е, това вече е лошо. Надявах се да зърна тези великолепни фойерверки.

Риндалир започна да обсъжда процедурите по срещата на двата космически съда. Неговият осакатен кораб щеше да продължи по траекторията си, а група от другия щеше да се качи на борда му. Оцелелите членове на екипажа докладваха след проверката, че с лек ремонт корабът може да се прибере криво-ляво с малко бутане.

— Вие можете преминете лечение в по-бързия кораб, ако решите — каза им той. — Вероятно ще поживеете още няколко месеца. Това ли избирате?

Това избраха. Не бяха благородници, имаха близки и любими в лунариански стил.

— Тогава мога да ви оставя — каза Риндалир.

Не беше сигурен дали това, което чувства, е разяждането от радиацията отвътре или изгниването на костния мозък в костите му. Не го интересуваше. Измервателните уреди му даваха достатъчно информация. Главоболието щеше да почака известно време, колкото му беше необходимо. Разкопча коланите и се отблъсна, спускайки се свободно по безвъздушни коридори, в които светлината светеше странно, към главния люк за екипажа. Хората му го очакваха. Бяха донесли и мъртвия си другар. Ръката на Риндалир направи знак над трупа, който означаваше „Ние двамата сме едно“. Помогнаха му да закрепи двигател към скафандъра си.

— Искате ли да изпратите някакво послание, лорд? — попита единият.

— Не. — Риндалир се замисли. — Да. Предайте на… пилот Кайра Дейвис на Деметра… че си спомних за нея.

— Вашата дума ще бъде предадена, лорд. Добра среща със смъртта.

Риндалир благодари с кимване на главата и влезе в херметичната камера. Външният клапан се отвори и откри в рамката си хиляди звезди. Премина през отвора и се отблъсна с крака.

Известно време се носеше свободно. Корабът се отдалечаваше от него, той бе сам. Единствените звуци, които се чуваха, бяха дишането и пулсът на сърцето му. Носейки се в бавна спирала, видя край него да тече студената река на галактическия поток.

— Успях — промълви той.

Думата отекна в шлема му. Ориентира се и включи двигателите. Кръвта и мускулите отвърнаха на тласъка. Пред него се стабилизира гледката на вкочанения свят.

Отново навлезе във вътрешния пръстен. Антиматерията го обгърна, прониза го и го запали невидимо. Беше отдавна мъртъв, когато падна върху Хадес.