Пол Андерсън
Последният бастион (36)

33.

„Иниа“ излетя от Л-5 при ускорение 1 g. По котешки отпуснат, Риндалир извади Гътри от сандъчето и го постави върху антиакселерационната кушетка. Лещите му огледаха наоколо — от пилота Куа настанила се в седалката си пред контролното табло на фона на звездите, надолу по стълбата и асансьора, които отвеждаха до отделението за пътници и помещението около тримата мъже, изправени над него. Погледът му се закова върху Риндалир.

— Добър ден, милорд — поздрави провлечено той. — Дължа ти огромна благодарност.

Другият наклони усмихнат глава, стиснал плътно устни, преди да отговори:

— Добре дошъл, милорд. За мен е чест да бъда към вашите услуги.

Спътниците му останаха невъзмутими. Пилотът се завъртя в креслото и погледна надолу. Нямаше други задължения, освен да даде инструкции на кораба за местоназначението и векторите.

Гътри вероятно също би се усмихнал, ако имаше тази възможност.

— Искаш да кажеш „на“ моите услуги, нали? Не съм чувал някой да е „към“ нечии услуги.

— Грешката е моя — отговори Риндалир. — Вашият език не е нашият.

Недоизречено: нито пък мислите ви.

Въздухът подухваше лекичко от рециклерите, които го засмукваха обратно. Теглото и почти сублиминалните пулсации бяха единствените признаци за увеличаващата се скорост.

— Не се ли движим бавничко? — попита след малко Гътри. — Това със сигурност е по-приятно, но бихте могли да понесете и по-голямо натоварване.

Риндалир помръдна рамене.

— Закъде да бързаме, след като се измъкнахме?

Дали на Гътри не му се прииска да разполага с юмрук, за да го стовари върху рамката на кушетката?

— По дяволите, ти си интелигентно момче! Следователно си наясно, че противникът не е малоумен. Техният главатар на Л-5 ще докладва за вашето посещение, ако вече не го е направил, и онзи Гътри по всяка вероятност ще се досети какво се крие зад всичко това.

Риндалир кимна.

— С моя екип предположихме, че подобен риск не е особено голям. Когато очертавахме плана, Кайра Дейвис ми напомни, че анти-Гътри е лишен от вашия дългогодишен опит на пряко общуване с моята раса. Познанието, което притежава за възникването на нашето общество по време на неговото отсъствие и безпаметство, му е въведено заедно с огромен обем друга информация. Това за него би трябвало да е абстракция, а не нещо действително изпитано. Със сигурност бихме могли да предположим, че още в момента на пристигането ни на Лагранж Пет шефът на Полицията за сигурност е уведомил висшестоящите на Земята и е поискал разпореждания. Какво биха могли да му кажат, освен да следва курса, който на практика приложи в очакване на консултация с анти-Гътри? Не е задължително да са успели да се свържат веднага с него и да се е обезпокоил.

— Така или иначе сте действали рисковано.

Риндалир упражни видимо усилие да прояви търпение.

— Да не би да предпочитате да не бяхме го направили? В такъв случай те неминуемо щяха да ви открият и да ви унищожат, което би им гарантирало стабилизиране на позициите. Ако авантюрата ни се беше провалила, щяхме да опитаме други средства, но това беше най-бързото и надеждното.

— Да, разбирам, че номерът беше съобразителен — отстъпи Гътри. — Искам да чуя всичко по този въпрос. По-късно. — Тонът му стана по-категоричен. — Но точно в този момент все още не сме вън от опасност. Колкото по-скоро се докопаме до Луната, толкова повече бира ще ви поръчам на старата ракетна площадка.

Риндалир повдигна вежди.

— Какво още ни заплашва?

— Всеки изстрелян от Земята факлокораб би могъл да ни достигне за четири часа. Дори при два пъти по-високо от това ускорение не бихте могли да се приберете за толкова кратко време.

Тонът на Риндалир не беше откровено саркастичен.

— Не съм чувал за въоръжени космически кораби. Подобна техноновост би била значително инженерно постижение, отхвърлено от Комисията за мира.

— Аха. А и не би могло да се осъществи секретно, особено за краткото време, с което разполагаха. — Гътри заговори по-отсечено. — Чуй, все пак. Когато съм принуден, действам грубо и безразсъдно. Гарантирам, че и двойникът ми постъпва по същия начин. Щом разбере за пристигането ви, по всяка вероятност няма да го подмине така лесно, както си мислите. Енрике Саир също няма да го подмине — знам доста неща за този тип — а той би могъл да убеди моя анти-Аз. Може би организират контраудар точно в този момент. Ако вече не са го сторили.

— Още по-добре, ако надминат себе си, нали? Искаме ги унищожени.

Гътри изгледа Риндалир в продължение на няколко секунди преди да отговори:

— Наистина ли? Готов съм да приема някоя версия на status quo ante^[1]. Защо ти е повече?

Риндалир издържа на погледа му, усмихна се както преди малко и попита:

— А защо не? Ето един любопитен философски въпрос.

— По дяволите всичко това! — Гътри остана замислен за известно време. — Добре, както искаш. Нямам голям избор, нали? Но нека разгласим истината веднага. Свържи се с Луната, запиши изявление с тях и им кажи да го представят на световните новинарски медии. Това ще обезвреди врага, ако изобщо е възможно.

Риндалир поклати глава. Светлината потрепна върху сребристата му коса.

— Моята преценка е различна — каза спокойно той.

Очните стълбчета на Гътри се извиха в дъга.

— Ха? Разгласата… Разбира се, че ще опровергаят всичко, но само за да спечелят време, докато се опитват да се укрият. Вече няма да има никакъв смисъл да ни нападнат в космоса, ако имат такива намерения. Всъщност ще знаят, че това би забило последния пирон в ковчега им.

— Боя се, че нещата не са толкова елементарни — отговори Риндалир. — Докато лежахте укрит в колонията, събрах информация. Трябва да подготвим изявлението изключително внимателно и да го излъчим в точно изчислен от психодинамична гледна точка момент. В противен случай би могло да предизвика хаос, с какъвто врагът се подготвя да се справи и да се възползва от него. Ако не друго, ще бъдат погубени огромен брой животи.

Копието известно време остана безмълвно. Корабът напредваше с тихо бучене.

— Никога не съм допускал — продължи Гътри — че проявяваш особена загриженост към случайни невинни свидетели, сеньор.

— Така или иначе, такова е решението ми.

— Нека те разубедя.

Риндалир се разсмя гърлено.

— Разполагате с абсолютна свобода да опитате. Предстои ни да бъдем заедно часове наред. Но ми се струва, че бихме могли да ги прекараме по по-полезен и развлекателен начин.

— Какво точно си замислил всъщност?

— Селенархията няма да поиска откуп за вас, ако от това се опасявате.

— Хм. Бих могъл да се бръкна за два-три милиона укуса, каквото и да си намислил.

Риндалир зае една от характерните лунариански пози, отпускайки се някак си назад, макар и застанал прав.

— Очевидно е, че бихме искали да имаме влияние върху курса на предстоящите в близко бъдеще събития и сме убедени, че го заслужаваме. Това прекомерно ли е? Току-що ме укорихте за нещо, което възприемате като безразсъдство, независимо че успяхме. Сега искате от мен да направя незабавно изявление без оглед на последствията. Настоятелно ви умолявам да проявите по-голяма последователност.

Гътри изпусна нещо като въздишка.

— Бихме могли също така да се забавляваме и да извлечем полза, предполагам. Разкажи ми за операцията, която си предприел. Тамура и Дейвис успяха да ми подхвърлят само две-три думи.

— С удоволствие. От своя страна вие ще разкажете ли как се справихте, след като се разделихте с пилот Дейвис? Струва ми се, че разказът е с епически измерения.

— Тогава не беше, но… Добре, копеле такова, давай първо ти. Предполагам, че не си имал проблем да схванеш съобщението ми, но как го разтълкува? Какви указания беше получил вече?

Екипът на Риндалир се настани да слуша със стоическа непоколебимост, която е другата страна на своенравието. Той самият седна върху подбедриците си, за да бъдат очите му наедно ниво с лещите на Гътри — учтивост, която не му костваше много усилия — и започна:

— Знаете, че моята раса се чувства отдалечена от Земята много повече духовно, отколкото пространствено. Независимо от това интересите ни си остават преплетени и обикновено се опитваме да бъдем в течение на проблемите там, доколкото ни позволява бездната между нас…

След дългото въведение на Риндалир Гътри се обади с усмивка, която се усещаше само в интонацията му поради липса на лице:

— Поздравявам те за умението да ми разказваш неща, които знам от десетилетия, без да изречеш нищо повече.

— Исках само да изложа предпоставките — отговори с невинен тон Риндалир. — Щом предпочитате, ще продължа направо от получаването на вашето съобщение.

Не каза почти нищо за пребиваването на Кайра при него, освен че е допринесла значително за планирането на акцията. Накрая предложи да направят пауза за чаша чай.

— Дали не бихме могли да ви предложим нещо освежително, сеньор Гътри? Може би малко музика? Чувал съм, че харесвате стила, наречен джаз, от началото на двайсети век, и успях да открия старинни записи… Не?… Тогава да обмислим нещо друго. Дали сте гледал най-новата постановка „Les Sylphides“^[2] на Тихополиския балет? Идиосинкретична интерпретация, въпреки че…

Екипажът му сервира деликатеси. След известно време той помоли Гътри да разкаже своята история.

— Не съм толкова изтънчен в произвеждането на звуци, които имат претенцията да означават нещо — измърмори киберкопието.

— Нито особено тактичен, както е видно — подметна шеговито Риндалир.

— Да. Джулиана обичаше да повтаря, че за мен „такт“ не е нищо повече от четирибуквена дума. Та така, моят разказ е по-кратичък. Еико Тамура ме измъкна от космоса — страхотно момиче! — и ме укри в онази чудовищна секвоя там…

Разговорът продължи да лъкатуши без посока като платноходка, която криволичи според капризите на вятъра. Риндалир непрекъснато задаваше въпроси и подхвърляше коментари. Искаше да узнае повече за миналото: корените на конфликта на „Метеор“ с авантистите, защо върховният шеф на „Метеор“ лично е проникнал в Северна Америка („направо лунариански трик“ — подметна той през смях), какво се е случило там и какво означава… Интересуваше се и от непосредствените събития, за дневните цикли, през които е бил укрит, и истинските причини Еико Тамура да ограничи ангажиментите си.

— Противоречи на лоялността, не е ли така? Според дигиталния анализ стратегията й е под оптимална. Би могла да се определи като достойна за окайване. И все пак интелигентността й е значително над средната. Ако се отчетат всички фактори, включително хаотичния по същността си характер на органичния живот, може да се окаже, че интуицията й е безпогрешна.

— Опитваш се да проумееш човешките създания отстрани — отбеляза Гътри.

— Така е до известна степен. Но не е изключено да имам по-точен усет за ирационалното в сърцевината на нещата от вас и цялата ви практична цивилизация.

 

 

Куа предупреди останалите да се обезопасят.

Корабът смени оборотите и започна да понижава скорост, спускайки се към Луната. Тя изпълваше екрана, нащърбена по периферията и осеяна с петна. Огромният и ярък полумесец на Земята сияеше величествено в бледосинкави нюанси срещу нея. Л-5 беше една от милионите точици сред звездния безброй.

 

Риндалир поглади брада.

— Някой ден трябва сам да проуча това дърво — каза замислено той. — Правил съм го във вивифер, но това не е достатъчно. Усетихте ли мистерията му, докато ви люлееха брулените от вятъра клони?

— Не, но мистиката никога не ме е впечатлявала. А и както знаеш, не са ми останали много неща, с които да усещам.

Риндалир го изгледа продължително. Тонът му стана подчертано внимателен.

— Все пак не сте се превърнал изцяло в машина, нали?

Куа отново се обади над тях. Говореше на лунариански, но нямаше никаква нужда от английския. Мелодичният сигнал и проблясващото премигване настояваха:

„… космически кораб «Иниа» ДР327, отговорете.“

Въздухът изсвистя между зъбите на Арен. Исабу присви пръсти като нокти на граблива птица. И двамата се вторачиха в Гътри.

— Май не познахте — измърмори той. — Предупредих ви многократно.

— Каквото и да бяхме направили, нямаше как да кацнем, преди да ни засекат — отговори хладно Риндалир. — Признавам, че съм изненадан от самоличността на нашия преследвач.

— Аз не, честно казано.

— Свържи ме, пилот.

Риндалир приседна на една от кушетките, притегли комуникационното табло и го включи.

— Тук „Иниа“ — докладва той. — Обявете се.

„Космически кораб «Мурамаса» ТК96“ — прозвуча от уредбата.

— Клас Катана — измърмори Гътри. — Факла.

„Вие сте в неразрешено и незаконно владение на съд, принадлежащ на сдружение «Метеор» — продължи собственият му глас. — Върнете се незабавно на Л-5.“

— Боя се, че сте в грешка — отговори Риндалир. — „Иниа“ е реквизиран от суверенното правителство на Луната. Ако твърдите нещо друго, подходящото място за разрешаване на спора е космическият съд на Световната федерация.

— Засякох го на радара — съобщи Куа.

Тя прехвърли компютърното изображение в пътническото отделение. Риндалир премести Гътри, за да вижда добре.

— Разстояние около двайсет хиляди клика, снижаване на скоростта, среща при съгласувани скорости след около половин час — разчете на глас показанията Гътри. Куа също би могла да ги разтълкува. — Вероятно е излетял от Земята с тази скорост. Радарите там явно са ни засекли, макар че и информацията от Л-5 би им дала възможност да определят курса доста точно.

Анти-Гътри продължи:

„Пилот «Иниа», чуй ме. Говори лично Енсън Гътри. Вашият jefe. Нареждам в съответствие с поетата дума да върнеш този кораб на Л-5. В противен случай «Метеор» ще се сблъска с неразрешими проблеми.“

Да, полситата в колонията бяха предали на началниците си какво им е било казано. Риндалир се усмихна.

— Това няма да се случи, милорд — отговори той.

„По-добре би било да се случи“ — отвърна гласът.

— А ако не, мога ли да попитам как възнамерявате да постъпите?

„Уязвими сте.“

— Насилие? Безпрецедентно! Нито Федерацията, нито „Метеор“ ще го сметнат за обосновано, да не говорим за Луната.

„Отвличането на космически съд също е безпрецедентно.“

— Повтарям, че случаят не е такъв.

„Ще се погрижа за последиците по-късно. — Гласът направи пауза и продължи по-спокойно: — Не желаем да пострадате. Окажете съдействие, за да огледаме кораба, а на теб и екипажа ще осигурим безплатен полет от Л-5 до дома. Търсим откраднато имущество и имаме основания да предполагаме, че е при вас. Може би това става без твое знание, сеньор. Ако се окаже, че съмненията ми са неоснователни, ще ви поднеса официално извинение и съм готов да се споразумеем за компенсиране на понесените щети.“

— Не се оставяй да те размотава, докато се приближава — изсъска Гътри от кушетката.

„Какво чувам?“ — изрева гласът му.

— Вероятно онова, което ви се иска да чуете — отговори Риндалир.

„Виж какво — заговори припряно гласът. — Имаш своите основания да вършиш онова, което вършиш. Ако разгласяването на операцията беше в твой интерес, отдавна да си разпратил новината из цялата Слънчева система. Добре, аз мога да ти направя предложение. Разбираш ли какво имам предвид? Не съм зле настроен срещу вас. Заедно бихме могли да осъществим големи дела. Обмисли го.“

— Ще го направя — отговори Риндалир. — Можем да обсъдим ситуацията, когато се приближите. Дотогава приятно пътуване.

Той направи знак на Куа, която изключи връзката. Звукът и светлинката продължиха да сигнализират. Тя ги намали.

— Това изяснява нещата — газа Гътри. — Свържи се с Луната, изпрати разказа и изображението ми и направи така, че той да го разбере на всяка цена. Това ще го принуди да смени курса.

— Полицията за сигурност е все още в Порт Боуен — възрази Риндалир.

— Както и твоите полицаи. Следователно и други, освен Полси, ще получат съобщението. А то ще накара и самите полсита да се замислят за много неща, нали така? Ако пък настояваш, изпрати съобщението към независимата лунарна комуникационна мрежа. Двамата с Кайра щяхме да го направим веднага, щом „Мауи Мару“ влезе в орбита, само че не знаехме секретните ти кодове за достъп и шифрите. Имаш ги в базата данни на този кораб или в главата си. Не си пилей въздуха да го отричаш. Свържи се.

Риндалир извиси черно-сребристата си осанка над безтелесната кутия.

— Това ли е единствената алтернатива на капитулацията? — попита с неохота той.

— Да. Освен ако не приемеш предложението му.

— Не, не мисля. Много добре…

— „Мурамаса“ приложи нов вектор — извика Куа. — Мощен… айя!

Очните стълбчета се изпружиха към екрана пред него и прозвуча дълга ругатня.

Куа се огледа. Ноздрите й се разшириха, а бледите коси се пръснаха като ореол около лицето й.

— Промениха посоката — продължи тя — и увеличиха светкавично ускорението. Ще се срещнем след пет минути.

— Предвидил е, че може да му се наложи! — възкликна Арен. — Избрал е необходимия курс от Земята и момента на срещата с нас.

Риндалир кимна на Гътри.

— Поздравления за хитростта на заместника ви — каза той. — Едва ли разполагаме с време да се свържем с Луната и да обясним ситуацията, нали? Можем единствено да обявим капитулация. Имате ли друга идея?

— Да. Да заложим живота си — отговори копието. — За мен е лесно.

— Какво според вас ще предприеме?

— Ако не отстъпим… не, няма да се блъсне в нас. Това ще разруши и него. Води със себе си мъже, които да претършуват кораба или останките му. Нали чу, че казва „ние“ — те трябва да са причината да поддържат гравитация едно досега. Защото съм сигурен, че пилотира самият той. Той е самият кораб, скачен с него, с компютрите му… По дяволите, ако бях същият! Може да прелети в такава близост, че да попаднем в струята на двигателите. Те ще разсекат кораба. Космическите костюми няма да ви спасят от радиацията.

— Можем ли да го избегнем по някакъв начин?

Светлинната замига и звуковият сигнал звънна: „Предайте се.“

— Вероятно можете да се отклоните — отговори решително Гътри. — Разполагате само с частица от неговото ускорение и делта-скорост. Той се движи с огромна скорост. Приложете напречен вектор и се плъзнете встрани. Ще му е необходимо време да намали скоростта и да ни подгони отново. Колко ще е това време, зависи от това какво натоварване могат или ще издържат онези с него. Не е сигурно дали ще е достатъчно, за да изпратим съобщението.

— Ще се справиш ли, Куа? — попита Риндалир.

Пилотът се намръщи.

— Може би. Аз самата не съм скачена с този кораб. Не бих могла да се измъкна от противника повече от един-два пъти, ако и толкова успея.

В думите на Риндалир звънна метал:

— Ако успееш, графство Море Мусковиенсис е твое.

— Е, и славата! — изрева тя.

Ръцете й полетяха по контролното табло. Звездното сияние сякаш обсипа косата й с пудра.

Лещите на Гътри се завъртяха последователно от въодушевения Арен към усмихнатия Исабу и накрая към техния господар.

— Ще опитате това, всички вие, отхвърляйки предложението за сделка? — възкликна с изумление той. — По-луди сте, отколкото очаквах.

Риндалир се разсмя гръмко.

— Не, вие и вашият противник сте излишно логични. Хайде!

Той грабна Гътри и влезе в асансьора. Другите двама се обезопасиха върху кушетките.

Катаната се появи върху екрана, разраствайки се все повече и скривайки тънката като акула Луна. Куа докосна един бутон. Ускорението метна рязко Риндалир към перилата, но той успя да запази равновесие. Газовете от струите на факлата блеснаха за миг върху екрана. И изчезнаха. Земята засия величествено. „Иниа“ продължи да се приближава към Луната.

Риндалир стигна до седалката до Куа, настани се, закопча коланите и нагласи Гътри в скута си. Разпореди нещо на пилота и тя отговори утвърдително на техния си вълнист мелодичен език.

— Какво беше това? — попита Гътри.

— Да ме свърже с Луната — отговори тихо Риндалир. Какво друго?

— Къде и с кого?

— Не губете време — отсече Куа. — Имам връзка.

— Трябваше да науча проклетия ви език, когато го измислиха — измърмори Гътри.

Върху комуникационния екран изникна глава на лунарианец. Той направи някакъв почтителен жест, Риндалир го поздрави набързо и се обърна към Гътри:

— Съобщете, каквото желаете, сеньор Гътри. В обхват сте.

Копието зареди кратки, отсечени изречения. Върху изражението на лунарианеца пробяга мигновено изумление, после той се заслуша съсредоточено. От време на време Риндалир добавяше кратки допълнения на английски. Куа не отделяше очи от контролните уреди.

— Ето го пак.

Върху челото й не проблясваше дори капчица пот.

— Ще се опита да те надхитри — предупреди Гътри. — Не се измъквай по същия начин. Предполагам, че максималното ускорение, което можеш да постигнеш, ще го изненада.

Той продължи разказа си.

Рязкото ускорение притисна телата назад и надолу. Кръвта рукна от ноздрите на Риндалир и Куа, два пъти по-ярка върху мраморните им лица. В дъното някой простена. Факлата припламна върху екрана — само върху екрана. В следващия миг „Мурамаса“ изфуча край тях. Гътри продължи. Притеглянето спадна до лунарно.

Очните стълбчета се завъртяха и насочиха към плувналото в кръв лице на Риндалир.

— Готово — каза дрезгаво Гътри. — Свържи ме с онзи кораб.

Куа изпълни нареждането с потрепващи ръце.

— „Иниа“ до „Мурамаса“ — пропя Гътри. — Отговори.

Екранът остана пуст, но собственият му глас изръмжа:

„Мурамаса“ до „Иниа“. Ти го направи, нали?

— Да. На Луната вече знаят историята, допълнена с видеоматериал за мен и тези чудесни приятелчета тук. Все още можеш да ни затриеш, ако го смяташ за разумно, но лунарните радари се насочват насам, оптическите уреди се настройват на вълната и цялата тази работа няма да се хареса на никого.

Смехът му се извиси дрезгаво.

„Не, обзалагам се, че няма. Естествено, ще опровергаем всичко.“

— Опровергавай, щом ти се занимава с това.

„Не ми се занимава. Просто донякъде върши работа. Нали знаеш, че няма да си стиснем ръцете.“

— Би могъл.

„Ние не можем. Аз не бих могъл.“

— Наистина са те сгащили, а? Не би ли предпочел препрограмиране? Да си бъдеш пак същия човек.

„Човек? Ха!“

Възцари се тишина, нарушавана от свистенето на корабите и стържещото дишане на изнемогващи тела.

— Виж какво — продължи Гътри от борда на „Иниа“ — няма съмнение, че можем да се споразумеем с теб и твоите приятели.

„Ако твоите приятелчета се съгласят — отвърна Гътри от борда на «Мурамаса». — При онова, което съм чувал за тях — пази се.“

— Hasta la vista.

„Toujours gai.“

Така му пожелаваше довиждане Джулиана. Екранът потъмня.

Гътри погледна към Риндалир.

— Добре ли си? — попита той.

— Ще оживея — отговори кисело и не съвсем уверено селенархът. — Добре че проявих предвидливост да взема достатъчно добро вино.

— Точно така, върви да се напиеш и удари една чашка за мен. — Гътри се пошегува механично, замислен за нещо друго. — Ще кацнем насред невиждано празненство, нали?

Риндалир се поизправи върху седалката. Обърна към него оплесканото си с кръв лице и го погледна изпитателно.

— Дори това няма да има — отговори той.

Гътри повиши глас:

— Ха? Искаш да кажеш, че твоите хора няма да разпространят историята?

Риндалир вдигна ръка.

— Не се бойте. Не бих могъл да я потуля, дори да исках. По всяка вероятност съобщението е прието от повечето станции. При всяко положение суматохата, която ще избухнем от наша страна, и от страна на противника, трудно може да бъде скрита. Слуховете ще плъзнат неконтролируемо. Не, просто искам да действам обмислено, както вече казах. Преди този съд да се върне в Порт Боуен, ще кацне на лунариански космодрум. Там ще скицираме и ще излъчим вашия манифест към цялата Слънчева система.