Пол Андерсън
Последният бастион (15)

12.

База данни

Откъм залеза подухваше хладен вятър по пътека от разискрено злато. Шхуната се носеше като призрак пред него, уловила с платната си едновременно светлината и поривите му, бели на синия фон, обагрен във все по-плътно виолетово с настъпването на нощта. Вълните преливаха в още по-многоцветни нюанси от хоризонт до хоризонт върху водното огледало на Коралово море. Снишаваха се укротени под носа на шхуната, шепнеха и хихикаха, докато се плъзгаха по дължината на корпуса й, и образуваха въртопчета от разтопено злато покрай килватера.

Енсън Гътри и Джулиана Тревъроу стояха до хакборда в интимно уединение. Кормчията не им обръщаше никакво внимание, а останалите пасажери и екипажът бяха на главната палуба и шумът на вълните сподавяше гласовете им.

Гътри вдишваше с наслада и бавно издишваше.

— О, колко е хубаво! — промълви той. — Не останаха много места, където можеш да вдъхваш така дълбоко.

Тревъроу кимна.

— Нито да се насладиш на подобни гледки и развлечения.

Круизът включваше Големия бариерен риф с предоставяне на шнорхели и акваланги на всеки, който желае.

— Доволен съм, че дойдохме, преди да е станало късно. — Туристическите орди налагаха затягане на ограниченията. — Мислех, че не мога да си позволя цената, но след това прецених, че така ще изгубя последния си шанс.

— Аналогично. Е, в моя случай по-скоро времето беше проблемът, а не парите, но имаш право.

Обичаше да слуша нейния дрезгав контраалтов тембър и макар да беше от Сидни — или именно затова? — акцентът й му се струваше по-малко австралийски, отколкото британски: мелодията на отдавна изчезналите родни разлистени гори. Харесваше и външността й — беше висока, дългокрака, русокоса, с почти класически черти на лицето. Отпуснатите й върху перилата ръце излъчваха сила. В началото беше малко сдържана, но след няколко дни очевидно реши да позволи на връзката им да разцъфне.

Той се възползва от предоставената възможност.

— Значи си твърде заета? Мога ли да попитам в каква насока работиш?

— Предполагам, че вие, американците, бихте го нарекли недвижими имоти и развитие. — Тя отвърна на погледа му и се усмихна. — Не, не сковаваме набързо редички от малки къщурки. Започнах във фирмата на баща ми. Той изкупува изоставени пасбища за овце, откакто рухна пазарът на вълната, и прилага биотехнологии, за да ги превърне в обработваеми земи. Напоследък сама ръководя бизнеса си.

— Не в съвсем същата сфера, предполагам.

— Не, сега съм лицензиран посредник в северен Куинсленд. Работниците, които изграждат космическия център, се нуждаят от всевъзможни продоволствия и услуги в отдалечената зона, където се намират. Както и цялата зона. Например би трябвало да направим прилично залесяване, но преди това да осъществим покритие с подходящи почви, а така също и за временно настаняване. Да предвидим проблемите с ерозията, водата и вредителите. Трябва да се подготвим да отглеждаме и транспортираме тропически плодове, след като осигурим достатъчно транспорт. Това е потенциален рог на изобилието, което — освен другите ползи — би дало възможност на аборигените за значителни печалби. О, възможностите са неограничени! — Тя въздъхна. — Но всеки нов бизнес трудно се стабилизира. От практическа гледна точка проявих направо идиотизъм, като си взех ваканция. — Тя избухна в смях. — Какъв късмет, че получих пристъп на малоумие!

Гътри се въодушеви.

— Охо — възкликна той, — какво съвпадение! Прицелил съм се в абсолютно същата мишена.

— Нима? — Любопитството й изглеждаше откровено. — В какъв смисъл?

— Трябва да проуча територията. Трябваше да започна още щом слязох от самолета, няма съмнение, но… Както и да е, имам известен опит в конструирането и малко пари да инвестирам във високи технологии, компютърно оборудване от типа, което позволява на човек да върши работата на двайсет души. — Този път не усети вкуса на въздуха, който вдъхна.

— Хм, може пък да сме си… взаимно полезни. Не те принуждавам или нещо такова, но не е зле да поговорим, ако не възразяваш.

— Може би — отвърна предпазливо тя. — Не си ли краен авантюрист?

Гътри помръдна рамене.

— Така е по-забавно.

— Мисля си, че първо би трябвало да го изпробваш на родна почва.

Гътри тръсна глава. Гласът му стана дрезгав.

— Ще загубя и ризата, и гащите, и костюма си.

— Защо?

— Сигурно знаеш какво е положението в Щатите напоследък. Независимо че вероятно човек би могъл да осъзнае цялата тази лудост само от личен опит. Както и в Канада. Признавам… е, върнах се след неколкогодишен престой в Южна Америка с готовите пари и сякаш нагазих в блато с лепило.

— Знам, че Обновителното движение е в подем.

— Да, до голяма степен това е причината. Защитниците на околната среда са побеснели.

Тя се намръщи едва-едва.

— Планетата е в окаяно състояние.

— Със сигурност. Не споря. От пеленаче съм за опазването на природата. Но ако някой ми каже, че съм защитник на околната среда, по-добре да си плюе на петите. По дяволите, Джу… моля за извинение… Госпожице Тревъроу, стигнах до заключението, че ти и твоят баща се занимавате с някои от нещата, които ще възстановят щетите и ще предотвратят нови. Това не може да стане например със закриването на атомните електроцентрали, което би ни принудило да зъзнем през зимата и да дишаме боклуците от задвижвани с въглища генератори — не само въглероден двуокис и канцерогенни отрови, но и по-голяма радиоактивност, отколкото се отделя, при какъвто и да е ядрен инцидент. Или да плащаме баснословни цени за слънчеви реактори, които в ясно време могат да захранят с електрически ток една-единствена крушка на квадратен метър околна среда, която покриват. Или да забраним пластмасите, които без никакъв проблем може да се рециклират за сметка на хартията, чието използване налага да превърнем и последните си гори в монокултурни плантации. Или натоварването на бизнеса с такова бреме от данъци, разпореждания и бумащина, че да прекърши всички останали, освен гигантски корпорации, финансиращи политиците. Или…

Наложи се да си поеме дъх.

— Да, наясно съм с всичко това, дори повече — вметна тя. — Със същите проблеми се сблъскваме в Австралия.

— Не толкова тежки, предполагам. — Гътри се усмихна навъсено. — Съжалявам, не исках да ти държа лекция. Всъщност, мисля, че екофашизмът е едно от проявленията на злото. Това си е фашизъм най-общо или пуританство, ако щеш. Менкен^[1] определя пуритана като човек, който се събужда през нощта, плувнал в студена пот при мисълта, че някой някъде може да си прекарва приятно. Така че да защитим горкия невежествен консуматор от самия него. Да облагаме с данъци алкохола, тютюна и наркотиците, за да са недостъпни, и да пропагандираме срещу тях, с цел да бъдат забранени. Да индоктринираме и обучаваме децата в училище, да ги включваме в групи за подходящи спортове, Kraft durch Freude.^[2] Да облагаме с данъци горивото хилядократно — да шофираш за удоволствие е проклятие, а да поддържаш в къщата си приятна температура е антисоциално. Направете така, че всяко шишенце с лекарство да се отваря с ножовка или с нитроглицеринов заряд… Междувременно, разбира се, да живее социалното усъвършенстване! Назначавай на работа в правилни пропорции мъже, жени, хомосексуални, етноси и „ощетени“. Спазвай стриктни квоти в колежите за умните и грамотните и онези, които се трудят за тяхното обучение, за да освободиш място за „умствено особените“. Изхвърли книгите с недопустими коментари от библиотеките и книжарниците. А по-добре изобщо да не се публикуват. Дръж си ушите нащрек за сквернословни разговори, разобличавай публично всеки нарушител, привлечи го под съдебна отговорност и му наложи глоба, ако успееш. Или го пребий. Нито една присъда няма да бъде… Мамка му! Отново се увлякох. Жалко за прекрасния залез. Наистина моля за извинение.

— Няма нужда — отвърна нежно тя. — Може и да не съм напълно съгласна, но харесвам хора с категорични емоции, които не се боят да ги изразят, особено ако са благородни. Затова ли се озова тук на Долния континент?

— Не съвсем — призна той. — Можех да се върна в Южна Америка. Там има огромни възможности след стабилизирането на демократичните институции. Но… в момента Австралия разработва енергична космическа програма. Нашата е безнадеждно забатачена от бюрократщина и корпоративно дебелоглавие. Прекалено много предприемачи си счупиха главите в опит да се справят със собствени сили. По един или друг начин вкочаненият гигант успя да ги смаже. Европейците и японците са доволни от напредъка, което не е малко, но пък не проявяват интерес да постигнат повече. Освен това не са гостоприемни към чужденци. Вие най-после решихте да си изградите собствен космодрум. Говорите за разработването на усъвършенствани системи за изстрелване. Искам да участвам в това — макар и в незначителна степен. Много искам.

Тя не отместваше очи от него.

— Защо?

— Ами в това е бъдещето, ако изобщо имаме такова. Споменах, че съм консервационист. Вярно е, че не можем още дълго да съдираме кожата на майчицата Земя. Ако не започнем да използваме суровини от космоса — при това веднага — с индустриалната цивилизация е свършено завинаги, а заедно с нея и с няколко милиарда хора, до един. Ако някой оцелее по някакъв начин, ще се окаже отново в Тъмните векове — завинаги. Искам по-добро бъдеще за децата си.

— Колко имаш?

— Нито едно засега. Сам съм.

В този момент някогашната случка не беше от значение. А и не виждаше належаща причина да споменава за Бърнис. И двамата бяха положили максимум усилия — неудачни според сегашната му преценка — и разводът на пръв поглед беше приятелски, но болката го беше прогонила в чужди земи.

— Прав си за необходимостта от пространство — продължи Тревъроу. — Във всеки случай, споделям подобни идеи. — Тя се поколеба. — Досега не съм ги обсъждала с никого, освен с баща ми.

— Нито пък аз. — Той се усмихна. — Казано откровено, надявам се да натрупам богатство в името на каузата. Неприлично огромно богатство. Преуспявайки с добродетелност.

— Да, не е зле да поговорим — каза почти свенливо тя. Пулсът му се ускори, но нито един от двамата нямаше какво да добави в момента. Обърнаха очи на запад. Слънцето беше изчезнало и океанската повърхност беше потъмняла още повече, проблясвайки под помръкващото сияние над главите им. Вятърът се усили, брулеше със свежестта си челата и страните им и шушнеше в платната. Чу се проскърцване. Корабът се наклони лекичко, а вълните застенаха по-гръмогласно. Всички останали звуци стихнаха под огромното безмълвие на небесния покров.

Венера проблесна като маяк.

Гътри се поддаде на въодушевлението си.

— За Бога, та космосът е и жизнено пространство! Новост! Свобода!

Едва долови думите на Тревъроу:

— Отдавна споделям тези мисли.

Отпусна ръка върху нейната. Тя изглежда нямаше нищо против.