Пол Андерсън
Последният бастион (60)

57.

Това, че биосферата ще се развие отвъд възможностите за контрол на един човекоподобен разум, бе предсказуемо от самото начало. Можем да ви предоставим спецификации и инструкции за софотект, за когото проблемите от този вид са незначителни.

На върха на един хълм в Северен Арголис растяха три кипариса. Тъй като растяха бързо, те бяха огъвани и извивани от ветровете, докато не придобиха вид на антики от незапомнени времена. За Еико това не бе илюзия, а истина. Какво друго беше времето, освен последователност от събития? Сто години спомени можеха да отминат с едно премигване на очите, а един свят, обречен на смърт, можеше да съдържа вечността.

Тя спря своя флитер близо до подножието и вдървено излезе от него. Като се изключат малките горички и отделни дървета на голямо разстояние едно от друго — вечнозелен дъб, бор, киселица, — пейзажът се разстилаше като килим от трева, сребърнозелени вълни километър след километър. Те се издигаха на запад към планините, чиито върхове оформяха ниска корона над хоризонта, и се спускаха на изток към далечното блещукане на океана. Отгоре се изливаше светлина. Няколко бели облака със синкави сенки се носеха в огромното пространство, през което слънцето напредваше към зенита си. Оттам се носеше и лудото чуруликане на чучулига. Лек ветрец охлади челото й, донесъл ухание на дива мащерка.

Някога лесно, сега изкачването по хълма скоро предизвика болки в ставите й. Тя се облегна здраво на бастуна си и често спираше да си поема дъх. Да, когато си почиваше, се наслаждаваше на гледки, които с изкачването се разширяваха все повече.

Не се оплакваше. Земята бе обиколила Слънцето доста повече от сто пъти, откак се беше родила. Наближаваше границите на възможностите на клетъчната медицина, но бе запазила сетивата си, по-голямата част от разума си и сила за поне едно последно изкачване. То й беше достатъчно, предостатъчно.

Почувства се доволна на върха и внимателно приседна върху гнилите иглички в шарената сянка на кипарисите. Техните клони извиваха множество турмалинови иглички към небето и далечината. Покривката, която бяха отронили, бе мека, топла на пипане, със сладък мирис, макар и задушлив от близката туфа розмарин. Пчели жужаха в златисто над цветенца, които имаха цвета на небето над ей онази клисура. Надолу по гранита се спускаше белият ствол на водопад.

Сърцето й забави ритъм. Зад нея се издигаше обрасла с лишеи сива скала. Често беше седяла дълго време да гледа как светлината и сенките пълзят по нея, извличайки спокойствие от огромното й и произволно оформено туловище. Днес обаче се облегна с гръб на нея и я остави да й даде малко от това, което бе погълнала от слънцето.

Отвсякъде струеше спокойствие.

Това никога не й се беше случило с Неро, припомни си тя. Идваше с нея от време на време от учтивост, от любезност, и несъмнено харесваше тези vistas^[1], но беше прекалено буен жребец.

Мир. Съжалението се сля с въздуха. Никога не се опита да обуздае сърцето му. И така накрая придошлата Скамандър го взе в жертва и костите му лежаха някъде под зъберите на Троас, но пък можеше ли той и да си мечтае за по-хубав край? Колко отдавна беше това, а годините им заедно бяха една мечта… макар че онзи ден в ливадите край… Къде? Беше забравила името на местността. Няма значение. Той се протегна, за да откъсне китка портокалови цветчета, които й даде в замяна на целувка. Сякаш се беше случило току-що и смехът му едва бе секнал…

Еико!

Събуди се внезапно от полудрямката и завъртя глава от дясно на ляво. Лек вятър разлюля розмарина. На един клон бе кацнал гарван. Лъщеше черен като море в полунощ.

— Еико, Еико — подвикваше тихият глас.

Разсъни се напълно и седна изправена. Падналите иглички пукаха под слабите й бедра.

— Кой вика? — попита тя, без да се страхува, но и несигурно. — Къде си?

— Аз съм, Еико, кой друг. Кайра.

— О…

Бяха се срещали така и преди, макар и никога на това място. Сигурно в храстите имаше робобръмбар или друго миниатюрно устройство, което можеше да издава звуци — най-обикновен говорител за киберкопие.

— Не знаех, че си…

… изградила мрежата от датчици чак дотук. Това не беше лека задача. Дали Кайра виждаше с електронни очи или с очите на онзи гарван, дали чуваше с електронни уши или с вибриращите крила на онези пчели?

Отговорът бе неуверен.

— Аз… изчаквах доскоро. Този хълм е твой.

— Не, естествено, че не е. Харесвам го, да, но…

— Мисля, че мога да разпознавам светите неща по-ясно, отколкото докато бях жива.

Очите на Еико се замрежиха.

— Винаги щеше да си добре дошла!

— Най-накрая се осмелих да си позволя тази надежда — каза Кайра. — И си помислих, че може би ще е най-добре да говорим за… едни неща… тук.

Еико преглътна.

— Значи си решила, добре. Може и никога повече да не дойда.

— Трудно изкачване за твоята възраст.

— Няма да се кача по друг път. Това ще бъде погрешно.

— Святост.

Мисълта на Еико прескочи към онова, което напомнящият вятър шепот беше казал.

— Ти не си умряла, Кайра, машините не го могат!

Звънна тих смях.

— Не се присмивай на моя вид. Те ни доведоха на Деметра, те създадоха всичко това.

Еико поклати бялата си глава.

— Не. Ние го създадохме, като ги използвахме.

— Аз самата съм обичала много машини. Моя скъп „Керкенез“… — гласът замлъкна.

Еико се чудеше дали Кайра не се опитва да я утешава, а тя нямаше нужда от това.

— Ти не си машина, каквото и да казват. Ти си жива. По-жива, отколкото… аз в този момент. Отколкото може би съм била някога.

— Затова съм при теб днес.

Тя се зачуди.

— Защо, да се сбогуваме? Не, не, на мен със сигурност ми остават още няколко години.

Трябваше да са деликатни.

— Нищо не е сигурно. А и това, което ще поискам от теб, е добре да се направи скоро, преди да изнемощееш още повече.

Еико протегна ръце, сякаш пред нея имаше тяло, което можеше да прегърне.

— Ако мога да ти помогна, скъпа приятелко, за мен ще е… ще е удоволствие. Чест.

Наистина. Говореше й не само съществувалата едно време Кайра, но и самата планета.

— Недей да обещаваш, преди да си чула.

Настъпи тишина. Вятърът се засили и раздвижи тревите като вълни нагоре по хълма. Еико се заслуша в него. Игличките по чепатия клон, на който бе кацнал гарванът, се размърдаха.

— Знаеш, че имам твърде много задължения — продължи Кайра.

Еико кимна.

— Чувала съм. Товарът ти става прекалено голям.

— Никога не е било товар. Не искам да го оставям. Но ми е необходима помощ. Този живот по целия свят… — Кайра отново замълча. — През повечето време го ръководех добре. Толкова добре, че той се разрасна повече от това, с което мога да се справя или разбера, повече, отколкото мога да бъда.

— Мислех, че… софотектите…

Кайра въздъхна.

— Учените говорят за това. Повечето от тях, предполагам, го приемат за даденост. Че в следващите десет или петнайсет години първо ще бъда допълнена, а след това и заменена от изкуствен интелект.

— Възпротивяваш ли се на това? Говореше хубави неща за машините.

— Така е. Навремето бях машина и бях съгласна да спра да съществувам.

Еико задържа думите, които й бяха на езика — както и аз. Не беше същото. Еико не познаваше нищо от вътрешното отчаяние, което вероятно изпитваше киберкопието — тя самата щеше да си отиде в пълнотата на дните си.

— Но вече не съм — продължи Кайра. — Ти си права. Аз съм жива, искам да продължа да живея, в живота има смисъл. Освен това не смятам, че Деметра трябва да бъде управляван от ум на робот.

— Той ще бъде по-висш от твоя или моя — осмели се да каже Еико.

— В интелектуално отношение. Може би дори и в емоционално, в духовно… Но няма да е един от нас.

Тя получи прозрение, което й донесе внезапно успокоение. Еико кимна.

— Неизречената, почти непризната причина, поради която се преместихме на Кентавър…

… Земляните и лунарианците.

— Ние избягахме. Това, което би ни дал един софотект, е съзнателен контрол върху всичко, всичко. Трябва ли да става това, навсякъде и завинаги, докъдето могат да достигнат някога корабите във вселената?

— Има повече от един път към просветлението.

— Позна ли какво ще поискам от теб, Еико?

— Искаш да се киберкопирам и да се присъединя към теб.

— Не се хващам за сламка. Премислих и почувствах — усетих, което е по-цялостно от мисълта — вярвам, че ние заедно, а може би и други по-нататък, не зная, ще се превърнем в нещо повече от нас двете. Вярвам, че ще можем да намерим пътя към единението, към едно трайно единение на живота на този свят.

Слънчева светлина и сянка, напомни баща й за експоненциалните функции и праговите ефекти. Той се усмихна и отново си тръгна с вятъра.

— Може и така да е — каза Еико, — макар че… киберкопието няма да бъда аз.

— Нито пък аз съм Кайра Дейвис — изрече на един дъх гласът. — Но бях. И си спомням.

Еико не можа да намери отговор.

— Зная. Представяш си своя клет безутешен дух и не би го осъдила на това. Но това е различно, Еико. Това е живот. Не човешки, не. В някои отношения е по-малко. Но е живот. — Решимостта й се бе възвърнала. — А в известен смисъл може би дори нещо повече. В това, което прави, на което служи, действително е нещо повече. — Недей да взимаш решение веднага. Никога няма да те принудя, скъпа. Мисли.

— Медитирай — каза Еико по-скоро на себе си. — Търси.

— Благословии.

Б изгря над морето — ослепително ярко огнено семе. Чучулигата отново подхвана песента си. Еико се взираше в променящата се от светлината грапавина на кората на кипариса срещу нея. Почти вкусваше упоителното ухание на розмарина. Розмарин за спомен, спомни си тя. Дали Кайра все още беше край нея, оставяйки я да помълчи? Еико не изпитваше нужда да попита. След малко гарванът разтвори криле, разсече с чернотата им въздуха и излетя, Еико направи дар на Деметра:

Сияен летен ден…

Под него мразовита нощ

сред същите звезди.