Пол Андерсън
Последният бастион (22)

19.

В ранния следобед Валенсия излезе с Гътри.

— Изчакай тук — каза на Кайра той. — Ще взема кола и тръгваме.

— Защо да не дойда и аз? — попита тя.

— Не трябва да знаеш къде е местната автобаза на братството, пилот Дейвис — отговори достатъчно вежливо той.

По време на разговора предишната вечер веднага беше усетил, че предпочита да се обръщат към нея с тази титла.

Кайра реши да изчака в кафенето. Разговорът беше продължил до късно през нощта. Тя и Гътри бяха обмислили няколко различни плана, но им трябваше Валенсия, за да им помогне да изберат най-добрия и да разработят подробностите. При това планът се крепеше на случайности.

Бодигардът се появи по-скоро, отколкото очакваше, и я заведе до един огненочервен феникс.

— Не е ли прекалено ярък? — попита тя.

Той повдигна рамене.

— Част от камуфлажа, надявам се. Никой не би допуснал, че един беглец ще тръгне да се разхожда в спортна кола, нали?

Пръстите му затанцуваха по контролното табло и колата се включи в движението.

— Къде е jefe?

— При оръжията ми в добре укрито отделение с много електроника за допълнителна защита. Двигателят е модифициран, макар да не личи.

Колата е прекарвала контрабандни стоки, досети се Кайра. Стана й весело и се разсмя. Можеше да погледне на бягството си като на приключение, поне докато всичко изглежда наред.

Валенсия отклони по една небесна магистрала, включи на автоматик и колата пое по маршрута. Фениксът ускоряваше плавно и градските пейзажи чезнеха след тях. Кайра едва дочуваше свистенето на въздуха. Да, мина й през ума, китайците явно са майстори на коли. Валенсия наклони седалката си с няколко градуса, за да се отпусне удобно.

— Ако всичко върви добре, около два следобед трябва да сме в Сан Франциско — каза той. — Знам едно добро местенце за късен обяд, ако не предпочиташ да спрем да обядваме преди това.

— Не, това е добре. Изненадай ме.

— Сега да се заемем с историята ти.

— Помня я много добре от снощи.

— С цялото ми уважение, пилот Дейвис, но не я помниш. А има и безброй много подробности, до които дори не стигнахме. Ако ни спрат, всяка думичка трябва да се изнизва от езика ти без секунда замисляне. Поне два-три часа упражнения.

Кайра се намуси.

— О, по дяволите! Така очаквах това пътуване.

Валенсия се ухили. Биобижуто му проблесна в синкаво.

— Мога да си представя далеч по-забавни начини за прекарване на времето. — В тона му прозвуча внезапна хладна сдържаност: — Но да те арестуват, да те подложат на дълбок разпит и да те изпратят на възстановително образование не са между тях.

— Естествено, не… сеньор Валенсия. Да почваме.

Той се зае със задълженията си. (Малко след излитането й до Квебек служител от „Метеор“ е преценил, че поради тревожното изявление на Гътри тя вероятно би трябвало да се представи в Хаваите. Пекър в Камехамеха е бил несигурен, когато му се обадили.) Ако Полси се опитат да направят проверка, няма да открият нищо. Нито един служител на „Метеор“ в която и да е чужда страна не би им дал четвъртата цифра на „пи“ без изрично разпореждане от върха. Ако го разпитат, Пекър би надушил нещо и би бил уклончив. (Чувствайки се обяснимо несигурна, тя отива първо в Портланд и обсъжда положението със свои приятели там.) Нейното повторно влизане трябва да е записано в базата данни на граничен пункт. „Сали Северин“ разполагаха с достъп до официалната мрежа. Тя остана с впечатлението, че това е чрез къртици на хаотиците, с които поддържат непостоянни връзки. (Бил Мендоза й е предложил да я закара до Сан Франциско и да я придружи, докато се опитва да получи разрешение да се качи на борда на самолет за островите. Той и без това отива по свой полулегален бизнес в този регион.) Валенсия имаше отдавна регистрирана подробна псевдоидентичност с надлежно платени данъци и без никакви проблеми.

Дотук лесно усвои всичко. Но след това Валенсия започна да попълва подробностите на схемата ден по ден, дори час по час.

Небесната магистрала се спусна надолу и се вля в трансконтиненталната. Градът остана назад. Колата полетя на юг над засети с култури пространства покрай някаква река, която прекосяваше плантации с водни култури. Подредената, обработвана с машини зеленина се простираше до хоризонта върху терасирани хълмове чак до наполовина скритите от облаци планини. Скучен пейзаж, мина й през ума, но колко ли красив е бил някога със селцата, чифлиците, пасящите из ливадите червеникавокафяви крави и червеникавите ябълки в овощните градини, синкавия лен или жълтата пшеница и някое препускащо в галоп с кончето си момче, огромните горски пространства, потънали в сенки и ухаещи на смола под яркото слънце.

— И така, казвай бързо какво правиш в четвъртък?

— Bueno, ъъ…

Върху таблото замига червена светлинка. Кайра забеляза, че на два-три клика по-напред се беше образувало задръстване. Гърлото й се сви.

— Охо! — измърмори Валенсия.

И натисна бутона на приемника. На екрана се появи щит със символа на вечността. И безполов глас:

„Внимание. Пред вас има специален контролен пункт. Преминете на автоматик. Не напускайте превозното средство, без да сте инструктирани. Забавянето е около половин час. Това е извънредно положение и от всички се изисква да оказват пълно съдействие на властите. Очаквайте по-нататъшни разпореждания.“

Кайра дръпна сенника и огледа през балдахина. Два флигера кръжаха напред-назад.

— Това заради нас ли е? — прошепна тя, преглъщайки с лъка.

Изражението на Валенсия се беше вкаменило в бронзова ласка.

— Обзалагам се, че да — отговори беззвучно той.

— Но ние бихме могли да сме навсякъде. Откъде може да знаят?

— Не знаят, но изглежда смятат, че са надушили нещо. Двупосочна спирка, както забелязваш, и никакво отклонение, преди да стигнем дотам. Предполагам, че всеки път, който извежда от Портланд интеграт, е блокиран. Нито едно изявление, което би могло да ни подплаши, за да се покрием.

— Чакай, Естер Блум спомена, че не е била в кивира от… десетилетия…

Валенсия кимна.

— Вероятно това ги е насочило. Това ме притесни, но когато сеньор Гътри настоя, че не може да си губи времето в спотайване, реших да не го споменавам. Просто ще се оставим на късмета.

Кайра потръпна.

— Естер! Предполагаш ли, че те…

— Не бих се изненадал. Ако са я прибрали и са изстискали от нея, че Кайра Дейвис пътува с Енсън Гътри, яко сме загазили. Все пак е малко вероятно.

Пилот Дейвис кимна сковано. Сам по себе си фактът, че Блум беше направила нещо не твърде обичайно, не би трябвало да се стори, на който и да е поставен да я следи детектив — без да му бъде обяснено защо — причина за арестуване. От кивира тя се беше върнала в хотела си. Там я чакаше друг бодигард. Той трябваше да я изведе тайно, а организацията му щеше да я крие няколко дни. Когато се върнеше в Бейкър, щеше да каже, че се е забавлявала из Портланд. Не беше неоснователно да се надяват, че Полси ще приеме това за истина и че техният оперативен работник чисто и просто я е изпуснал поради немарливост.

Тогава им се стори, че това е почти ненужна предпазна мярка. Но се беше оказала съдбоносна. Някой от високите етажи на преследвачите беше получил доклада за Блум. Вероятно, изгубил надежда, беше разпоредил абсолютно всичко необичайно по отношение на всеки, свързан с Гътри, да му бъде докладвано. Всяка издирваща програма би се справила с лекота. Беше предположил, че има слаба надежда тъкмо това да е уликата, и беше мобилизирал местните сили да блокират пътищата. Ако повярват на обясненията на Кайра и тя успее да се промъкне, Полси би трябвало скоро да решат, че са се заблудили, и да оставят Блум на мира, когато тя се прибере у дома. Но ако Кайра не успееше да се промъкне… Не искаше да си представи какво би последвало, Валенсия се приведе към нея. Под черния бретон биобижуто блестеше като топаз.

— Слушай, пилот Дейвис. Няма да открият Гътри, ако не отклонят колата. Не трябва да им предоставяме причина да стигнат до тази идея. Разчитах да те подготвя така, че да отговаряш на всеки изстрелян към теб въпрос по-лесно, отколкото ако казваш истината. Нямахме този късмет. Но все пак можем да се промъкнем, ако скриеш притеснението си. Ядосана, изненадана, да, но няма какво да криеш, от какво да си уплашена. Ще се справиш ли?

Тя облиза устните си.

— Ще… опитам.

Забавяйки скорост, колата стигна края на колоната и спря. След минута колите отпред напреднаха с няколко метра и задните ги последваха. Колоната отново спря. Пристигналият след тях камион закри гледката назад. Бяха като зазидани. Кайра подуши потта под мишниците си, противна и хладна.

Валенсия я огледа продължително и накрая измърмори:

— Съжалявам, пилот Дейвис, но не мисля, че ще се справиш.

— Никога не съм била добра лъжкиня. Хрумва ли ти нещо? Той присви очи. Забеляза дългите му мигли и червеникаво-жълтеникаво-кафявите му зеници.

— Имам — отговори тихо той. — Може да не ти хареса.

— Ще видим.

— Por favor, повярвай, че в нашето братство не си позволяваме флиртове с клиентите. Ако отклониш хрумването ми, слагаме точка и ще се опитам да измисля нещо друго.

Кръвта заблъска в слепоочията й.

— Искаш да кажеш… ние двамата…

Той кимна.

— Няма нищо неестествено, ако една приятелска двойка реши да прекара по-приятно времето си в колоната, вместо да включва мултито. Така би било напълно нормално дамата да е развълнувана и запъхтяна.

Кайра избухна в неконтролируем, гръмък до оглушителност смях.

— Естер каза… всяка благородна кауза… оох!… изисква жертви. Аз… оох!… съм правила и по-неприятни.

Седалката беше обща, но с отделни облегалки. Бижуто заблестя в пурпурно. Беше нечестиво красив. Плъзна се към нея. Тя обви с ръце врата му. Неговите обхванаха кръста й. Щом докоснаха устни, започна да я гали по гърба. Целувката им се разгорещи. Когато достигнаха кулминацията, всяка друга целувка, която беше в състояние да си спомни в момента — освен може би първата непохватна — й се струваше съвсем бледа.

Опипваше я, без да бърза. Тя напъха ръка под ризата му, преди той да провре своята под блузата й.

За миг, отклонявайки глава, за да си поеме въздух, тя забеляза преминаваща покрай тях полицейска кола. Bueno, толкова по-добре. Представлението трябваше да е убедително.

Все още не се беше отпуснала изцяло по гръб, когато достигнаха контролния пункт, но така се беше увлякла, че ако чакането беше продължило още дълго, щеше да се окаже по гръб. По дяволите! Не, по-добре така. Нали? Прокара пръсти през разчорлената си коса и се усмихна замаяна към офицера зад прозореца.

Той й се ухили в отговор. Беше цивилен полицай — един от няколкото под командването на облечения в светлокафява униформа офицер от Полси. Мъжът пристъпи напред и започна да задава механично въпросите, които вероятно повтаряше вече за стотен път. Беше мършав, с торбички под очите, вероятно от алкохола, но сетивата му не бяха притъпени, освен че изглеждаше леко объркан от разгорещената гледка. Картата й за самоличност от „Метеор“ го накара да зададе няколко допълнителни, нерутинни въпроса. Тя отговаряше като отнесена. Неро се обаждаше от време на време, демонстрирайки по-голямо притеснение, отколкото изпитваше всъщност. Междувременно полицаят отвори отделенията на двигателя и на багажника, огледа вещите им и сканира с някакъв контролен уред, който по всяка вероятност беше детектор „Гътри“. Разбира се, те не знаеха, че…

— Минавайте — смотолеви накрая и не се стърпя да добави: — Друг път се дръжте по-прилично!

Валенсия му отвърна с полуизвинителна усмивка, включи таблото и плъзна колата напред. След няколко секунди отново включи на автоматик на пътна скорост.

Кайра се отпусна върху облегалката.

— Еха! — възкликна тя. И нададе тържествуващ вик: — Успяхме, Неро, успяхме!

— Засега.

Гледаше право пред себе си.

— Ей, не се притеснявай. Беше… ох… беше супер. Достави ми истинско удоволствие.

Той я погледна. Бижуто му беше станало бледорозово. За миг върху лицето му разцъфна сърдечна усмивка.

— Gracias. На мен също. — Усмивката му се стопи. — Не се безпокой, пилот Дейвис, няма да злоупотребя.

Изражението и тонът му отново се вкамениха, както и цялото му поведение.

— Може да има и други блокади по пътя. А и на този полси може да му хрумне нещо. Като например че ако смяташ да ходиш в Хаваите, защо не си излетяла директно от Портланд. Дали действителната причина да си в краткосрочна ваканция е тази, която подсказваше поведението ти? Ако се обади в централното управление и там проверят пристигналите днес сведения, почти със сигурност ще открият, че си единственият служител на „Метеор“, напуснал Портланд по земя. Това може да ги озадачи. Щом излезем от обхвата на тези флитери, ще отклоня колата при първата възможност.

Кайра изпита неприятното усещане, че въодушевлението й се изпарява.

— Накъде?

— Знам една безопасна къща. Там ще проверя възможността да променим програмата, така че да не се налага да бъдем утре в Сан Франциско. Това означава да включим още двама-трима души в част от нашата траектория, но те са достатъчно надеждни и ако enemigos^[1] действително се заинтересуват от двойка, която отговаря на нашето описание, вероятно ще се струпат в зоната на Залива.

— Света дево — промълви едва чуто Кайра — какво щяхме да правим двамата с Гътри без теб?

Тя долови глухия му кикот.

— Ами щяха да ви хванат. Като начало се справи твърде добре, но на мен това ми е работата. А сега да порепетираме още малко за всеки случай.

Страничният път беше павиран, но под него нямаше пътепоказателен кабел. Той пое ръчното управление с вещина, която си пролича по криволичещите второстепенни и третостепенни пътища през планината. Някои от тях бяха напукани и осеяни с дупки, други — покрити с кал или изровени, а прахта се издигаше на облаци зад колата. Колелата ръмжаха и писукаха. На завоите Кайра се мяташе насам-натам. От време на време пред погледа й зейваше отвесен склон, покрит с шубраци и заоблени камъни, който се спускаше до дъното на някой каньон.

— А аз си мислех, че съм рисков пилот — каза след известно време тя. При тръсването зъбите й изтракаха. — Законът ли те задължава да караш така?

— Искам да сме възможно по-скоро на сигурно място — обясни отсечено той. — Един червен феникс на главната магистрала може да е нещо като маскировка, но за всеки самолет отгоре ще е като пламтяща факла.

Кайра отпусна мускулите си да подскачат в ритъма на друсането. Съсредоточен в управлението, той поне не я измъчваше с тренировките си. А и панорамите бяха очарователни. При едно ефикасно правителство днес вероятно щяха да са изпъстрени с генетично обработвани плантации и нанотехнологични обекти за добиване на минерали. В момента склоновете бяха буквално пусти. Хребетите бяха покритие иглолистни дървета, а вятърът брулеше величествените върхове. От време на време пред погледа й се мяркаха порутени къщи или морската шир.

Не знаеха колко точни бяха изчисленията му, но горивото беше почти на изчерпване, когато спряха в полуразрушено селце. Докато служителят на станцията заменяше изтощената им батерия с току-що заредена с водород, си взеха сандвичи и безалкохолни напитки от някакво заведение от другата страна на единствената улица.

— Не виждаме често туристи — измърмори меланхолично жената зад щанда. — Трудни времена.

— Съжалявам, но само минаваме — отговори Кайра.

Положително щяха да ги запомнят. Все пак беше малко вероятно хрътките да тръгнат точно по този път.

Дъвчейки и отпивайки по някоя глътка, Валенсия вече не управляваше колата толкова зашеметяващо. Щом позасити глада си, Кайра усети да я обзема някакво спокойствие.

— Какви са хората, при които отиваме? — попита тя.

— Казват се Фарнъм — отговори той. — Джим и Ан Фарнъм. Той обикновено работи в един развъдник за риба, а тя домакинства и отглежда това-онова за прехрана.

Нищо особено, помисли си тя. Не са от Висшия свят, но и не съвсем от Низшия.

— Нямат деца — добави Неро — и затова могат да се занимават с останалото, с което се занимават.

— Значи са… от твоя бранш?

— Не, нито пък от „Джентълмени авантюристи“, чиято територия се простира толкова на север. Криптохаотици са. Част от организираното нелегално движение. Не са активисти, но осигуряват гориво, комуникации и подслон при нужда. Не бих се изненадал, ако в момента ни наблюдават от въоръжен заслон някъде в гората.

По дяволите, мина й през ума, работата става дебела.

— Откъде ги познаваш? Вие… от „Сали Северин“ нали не сте революционери?

— Не, Повечето от нас не биха имали нищо против правителството да падне, при условие че следващите няма да ни държат още по-изкъсо и от авантистите. Но едно братство qua^[2] братство трябва да е аполитично.

Валенсия размисли, преди да продължи:

— От време на време полицията ни ангажира дискретно. В края на краищата официално сме лицензирана агенция за услуги. Чувал съм, че дори Полси са се опитали един-два пъти, но им е отказано именно защото е била замесена политика. Хунтата на хаотиците го знае и се съобразява. Затова сме работили за тях — не точно срещу правителството, но сме им помагали по разни начини. Не мога да ти кажа повече. Освен че благодарение на това поддържаме известни връзки. Понякога е от взаимна полза някои братя да познават хора като двамата Фарнъм, тъй като може да ни поверяват информация както на всеки нелегален. Обзалагам се, че не само ще ни подслонят тази нощ, но и ще ни похвалят… Този път наш противник е техният враг.

— Разбирам.

Кайра се загледа в профила му. Косата смътна светлина от запад го открояваше на фона на потъналите в сумрак дървета.

— Не разговаряш така, както очаквах — каза тя.

Той се усмихна.

— А как би трябвало?

— Добро образование имаш, нали? Как се хвана с тази… работа?

— Как се хващат повечето хора с тяхната? — Той повдигна рамене. — Така се случва.

— Винаги съм знаела каква искам да бъда.

— И си го постигнала. Късметлийка. Но принадлежиш на „Метеор“, а „Метеор“ има Енсън Гътри. — Валенсия понижи глас. — Един бодигард не е наемен робот. Достатъчно свободен е и всичко, което е в него, му е от полза. — Рязко: — По-добре отново да ускоря. Por favor, пилот Дейвис, не ме разсейвай.

Кайра се отпусна в широката седалка. Гътри… Как ли понасяше всичко това, заключен в непрогледен мрак и тишина? Е, беше преживял доста неща в миналото. Веднъж дори самата смърт.

Слънцето докосваше хоризонта, огромно и оранжево на фона на сребристото море, когато пристигнаха в Нойо. Селцето се извисяваше върху канарите над тясно заливче, на чийто бряг се бяха сгушили няколко постройки с подредени покрай дока лодки или закотвени по-навътре във водата. Останалите къщи бяха на височината, стари и малко на брой, а три бяха необитаеми и почти срутени. Валенсия спря пред една малко по-встрани от останалите, скрита зад редица чворести сребристосиви кипариси.

— Пристигнахме — обяви той.

Кайра слезе. С наслаждение се протегна. Подухващият от океана вятър разроши косата й и погали с хладна чувственост кожата й. Усети острата миризма, доста различна от уханията, които се носеха над хавайските крайбрежия. Пърпоренето му беше почти единственият звук, който долавяше, докато стъпките им заскриптяха по покритата с чакъл пътека.

Къщата беше голяма. Старовремската конструкция напомняше фурна, но боята беше избеляло жълтеникава. Валенсия почука по архаичен начин с кокалчетата на пръстите си. Отвори някакъв мъж. Той също имаше яко телосложение, загоряло от слънцето лице и въпреки прошарената му коса ръждивата брада подсказваше, че е най-много в началото на средната възраст.

— Saludos, amigo — поздрави Валенсия. — Може ли да ни приютиш тази нощ? Дамата е тръгнала да се спасява.

Фарнъм остана равнодушен.

— Влизайте — изломоти той.

— По-добре първо да прибера колата.

— Малко е ярка — съгласи се Фарнъм. — Докарай я насам. Ще отида да отворя. Вие влизайте, сеньорите. Не се вълнувайте, че съседите може да са забелязали нещо. В този край сме свикнали да се интересуваме само от собствените си работи.

Кайра влезе. Посрещна я закръглена жена и поздрави:

— Bienvenida, гостенко.

Безизразно, но някак откровено. Нито мъжът, нито жената приличаха на героични бойци от съпротивата. А и стаята не напомняше разбойническо свърталище с поизтърканите си мебели и доста банални картини, закачени на тапицираните с плат стени. Естествено, точно така трябваше да бъде. От кухнята, в която Кайра зърна готварска инсталация вероятно на петдесетина или повече години, се носеха апетитни аромати.

Не след дълго четиримата бяха насядали за аперитива преди вечерята. Фарнъм предложи великолепна домашно сварена бира. Кайра му направи комплимент, а той отговори:

— Съхраняваме реалния свят, доколкото можем.

— Искате да върнете повече от него за всички, нали? — попита Кайра.

Фарнъм се намръщи.

— Да не говорим за политика — кротко рече жена му.

Тя гледаше Кайра, без да мигне.

— По-добре да се хващаме за работа — обади се Валенсия. — Може да знаете нещо важно или да имате някакви идеи, които ни липсват.

— Давай.

Фарнъм го каза така, сякаш подканваше да започне следващото раздаване за покер.

— Нямам много за казване, но вероятно знаете, че правителството предприе мащабно издирване на нещо, което не описва твърде подробно.

Ан Фарнъм направи гримаса.

— Как да не сме чули? Всички тези лъжи за фанатици… Защо? Какво търсят?

— Възможно ли е да има истина във всички тези приказки? — подхвърли Валенсия.

— Не!

Фарнъм стовари юмрук върху страничната облегалка на стола.

Може би, помисли си Кайра, отрича нещо, в което не иска да повярва. Не че хунтата или повечето от онези, които тайно се подготвяха с надеждата за бъдеща битка, бяха чудовища. Но би било странно, ако всички до един са емоционално сдържани. Освен това едно революционно движение не би могло да оцелее години наред в очакване на благоприятния момент, ако участниците в него не вярваха, че имат достатъчна перспектива за успех. Това със сигурност означаваше подмолна подкрепа от чужбина, избягали северноамериканци, чужди правителства със свои собствени мотиви…

— Извинения — каза Валенсия с възможно най-обезоръжаваща си усмивка. — Почувствах, че трябва да попитам, но бях сигурен в отговора. Вие на свой ред ще се съгласите, че всъщност сме благоразумни, нали? И така, ние двамата пренасяме един от предметите, които Полси издирват. Налага се незабавно да го изнесем от района на опасността. Най-доброто, което успях да направя за краткото време, с което разполагах, беше да осигуря за транспорт една голяма яхта, хидрофойл, собственост на „Джентълмени авантюристи“. Взаимодействие между братства, така да се каже. „Сали Северин“ са им правили услуги в миналото и моите началници решиха, че могат да се обърнат към тях като връщане на дълга.

Кайра отпи парлива глътка от халбата. Впечатли я лекотата, с която Валенсия обясняваше, засягайки абсолютния минимум факти със съществено значение, затова командващите на неговата организация бяха приели подобен ангажимент! Те не бяха точно идеалисти. Очевидно знаеха, че ако помогнат на Гътри сега, ще бъдат щедро възнаградени не само в брой, но и с благосклонността на „Метеор“.

Изтръпна. В такъв случай те бяха наясно с реалната ситуация. Или Естер Блум им е обяснила — по необходимост, тъй като не разполагаше с достатъчно пари за сериозната спасителна акция — или Валенсия се е свързал с тях и те са му дали официално съгласие. Да, снощи той е имал достатъчно време в хотелската си стая преди пристигането й. Би могъл да го стори, преди да извади Гътри, за да не чуе.

Каквато и да беше истината, рисковете бяха твърде много. По принцип фактите би трябвало да се разгласят, но всеки, който знаеше, беше допълнителна опасност. Валенсия не би станал предател. Не, той не! И би трябвало да разчита, че никой от шефовете му не би го направил. Но може ли да е сигурен човек? Освен това Полси със сигурност знаеше повече за братствата, отколкото даваха да се разбере. Ако уликите сочеха в тази посока, като нищо можеха да решат, че си заслужава да проверят всеки търпеливо изграден от тях капан, да заловят и разпитат подробно всеки, който би им помогнал да продължат нататък.

Трябваше незабавно да изчезнат.

Валенсия продължаваше:

— Докато пътувахме насам, попаднахме на блокада… успяхме да минем, но мисля, че ще е глупаво да продължим за Сан Франциско, както бяхме планирали. Можете ли да ме свържете с „Джентълмените“ по сигурна линия? И смятате ли, че екипажът им може да тръгне по море утре, а оттук относително безопасно да ни вземе лодка, за да се срещнем с тях?

Двамата Фарнъм се спогледаха и се съсредоточиха в размисъл. След няколко минути тя се обади:

— Ако имат разрешително за напускане на пристанището днес, утре би трябвало да е възможно. Капитанът може да уведоми пристанищната полиция, че е бил задържан от семейни проблеми или нещо такова. А ти, Джим, можеш да се обадиш в компанията и да кажеш, че няма да се явиш на работа. Ще измислим подходяща причина.

Съпругът й подръпна брадата си.

— Трябва да измисля място за срещата — каза той. — Крайбрежието не се охранява сериозно, но по-добре да избегнем опасността да ни забележи някой правителствен катер или амфифлитер и да ни спрат от любопитство. Ще проверя какви техни придвижвания са забелязани напоследък.

Този човек най-обикновен рибар? Нелегалните — нищо впечатляващо, обикновени хорица като тези, пръснати навсякъде, но поддържащи постоянна връзка, всеки ангажиран със своите дребни ангажименти, когато се наложи… В съзнанието на Кайра възникна образът на свита на кълбо змия. Може да размажеш главата й с обут в ботуш крак, ако знаеш къде точно е, но ако не знаеш, тя изчаква удобния момент да нападне, а междувременно езикът й се стрелка, опитвайки въздуха, в който е стаена опасността.

— Виело, уточнихме ли всичко засега? — възкликна Ан Фарнъм. — Хайде да ядем, преди вечерята да е изгоряла.

Докато се хранеха, разговаряха за времето, спортните новини, местни произшествия и всевъзможни обичайни събития. Не е нужно да знаеш повече, отколкото се налага, осъзна Кайра. Не след дълго й се доспа и Ан Фарнъм й показа приготвеното за нея легло. Валенсия и двамата Фарнъм останаха до късно. Когато на разсъмване се събуди, Кайра се запита дали изобщо бяха лягали.