Пол Андерсън
Последният бастион (18)

15.

База данни

За пръв път отиваше сама, без да каже на никого. Повтаряше си, че няма от какво да се срамува. Просто едно преживяване, авантюра. Много хора го правеха, а тези, които й го бяха описвали, не изглеждаха по-зле. Беше завършила Академията и щеше да отлети, тъй че беше последният й шанс кой знае докога. И все пак се изискваше решителност и голяма част от спестяванията й. Дразнеше се, че усеща лицето си пламнало, което усилваше смущението й.

Служителката, която я посрещна, беше предразполагащо отзивчива.

— Просто прекрачваме отвъд възможностите на мулти-вивифера — обясни й тя. — Уверявам ви, това действително е праг. Разумна сте, щом искате да прекрачите внимателно. Предлагам ви да прекарате един осезаем час в стандартна програма. По този начин първо ще се отпуснете, ще позволите на нещата да се случват и ще се наслаждавате. Щом придобиете увереност, можете да се включите в интерактивно поле. Ако не изберете нещо прекалено различно от онова в програмата, то ще се адаптира така плавно към вашите желания, как то се случва в реалния свят, когато всичко се подрежда, както трябва… Приемате ли това?… Сега нека обсъдим какъв тип виртуалност предпочитате. Не бързайте. Не се притеснявайте да говорите откровено. Аз съм шок-устойчива и нищо не излиза извън тези стени.

По-късно тя отведе Кайра в малка стая, помогна й да се съблече, нагласи шлема и останалите кабели към нея и я настани във ваната. Неопределено време Кайра лежа сляпа и глуха. Долови някаква странна промяна на възприятията си, осъзна, че системата приспособява течността към индивидуалното й относително тегло и температура на кожата, започна да се плъзга по приятния наклон, който я отвеждаше в съня, но това всъщност беше деликатното пулсиране на машината в мозъка й…

Понесе се в пространството. Навсякъде около нея блещукаха звезди. Някакво смалено слънце бълваше огромни пламъци зодиакална светлина, чийто блясък не я заслепяваше, и макар че беше облечена само в шлем, пола и сандали, изпитваше дзен-облекчение, абсолютно нащрек, с изострени сетива. Извърна се и видя Марс пред себе си, огромна червеникавокафява маса с белезникави полярни качулки, прорязан от канали, изпъстрен с оазиси и безводни морета. Изпъна ръце напред и се гмурна натам.

Достигна повърхността и изпита съвършена вещественост, вдъхна редкия въздух, наслаждавайки се на понесените от хладния вятър аромати на пустинни шубраци, придвижвайки се с лекота при слабата гравитация. Слънцето беше в средата на следобеда: срокът й беше до полунощ субективно време. Пепеляшка!

Изборът й беше невинен — вероятно детински. Джон Картър пристигна от запад и я поздрави с вирджинска вежливост, която столетията не бяха заличили. Водеше вълко-кон за нея. Понесоха се над облаците, а той й показваше древните руини и препускащите зверове. В един лагер със зелени хора Тарс Таркас им наля по чаша вино, след което се качиха на летящ кораб. Над един канал кулите на Хелиум блестяха от лъчите на залязващото слънце. Когато кацнаха, Дежа Торис не беше вкъщи, но червени войни приветстваха Кайра с котешко достойнство, кой от кой по-красиви, но нито един колкото Джон. Вече беше преодоляла свенливостта си и започна да иска да види това или да направи онова. Той изпълняваше желанията й, не безучастно, а като джентълмен, който познава мястото и има свои идеи. Двамата пребродиха магическите улици, докато Фобос и Деймос се носеха над главите им, по-големи от Луната над Земята, изпълвайки света с препускащи сребристи сенки. Когато най-после трябваше да си тръгне, той долови езика на тялото й и я пое в ръцете си. Никога преди това не беше целувана с такава властност. По дяволите, помисли си тя, понасяйки се сред звездите към синята звезда, която беше Земята, следващия път ще му предложа по-рано.

Нямаше следващ път. Известно време изпитваше огромно изкушение, но имаше прекалено много други ангажименти, които бяха реални. Спомените й за Барсум не помръкваха, както се случва със сънищата. Останалите в съзнанието й следи бяха точно като от действително преживяване и заеха мястото си сред младежките й увлечения и любимите играчки от детските години.

Второто си пътуване в кивира направи с Айвър Страндинг при единственото краткотрайно прекарване заедно, което успяха да си позволят на Земята. Той го искаше по-силно от нея. Не че беше пристрастен, но беше използвал всичките си малобройни възможности да отиде. Така че знаеше доста неща за интерактивните потенциали. Твърдеше, че е повече от игра. За една двойка би могло да се превърне в нещо като духовно сливане. Тя не се решаваше. А вътрешната неприкосновеност? Не го попита за нея? Отношенията им вече бяха обтегнати. Беше ясно, че това би могло да помогне. Накрая тя се съгласи.

Една програма „свободна форма“ изискваше всички ресурси на системата, особено когато двама души бяха свързани кръстосано. Беше скъпо. Bueno, друго може и да не достига на един космонавт, но не и парите. Предложи й да го остави да поеме инициативата, докато придобие усет за нещата. „След това ще се почувстваме богове, скъпа.“

Стояха до един парапет, извисен над неродения космос. Собственото им сияние осветяваше огромните стени и островърхите кули на тяхната твърдина. На фона на нейните бастиони изпод предвечната нощ искреше и бушуваше безформеност. Вълни на милиони светлинни години от основата до гребена препускаха и се разбиваха с рева и песента на енергиите. Полетели като пръски пяна звезди избухваха в свръхнови, осейвайки извечната пустота със страховитото великолепие на новородените светове.

— Ела. — Гласът му прозвуча като тръбен сигнал, прекосил цялото време-пространство. — Да бъдем ние.

Той пое ръката й и двамата закрачиха по морето.

Със свободната си ръка и със своята воля той се пресегна и разбърка хаоса, който се завъртя, разкъса се на облаци и продължи да се разцепва, образувайки ембрионални галактически купове. И беше ден първи.

Когато тя се опита да оформи деликатна фигура от спирални ръкави, новородените слънца се сблъскаха едно в друго, отлетяха като вихри надалеч и всичко се разпадна. Смехът му прокънтя.

— Опитай отново, скъпа. Помни какво искаш и то ще пребъде.

Към края на втория ден беше успяла да извая една планетна система, изящна като часовников механизъм.

На третия ден избра един глобус и вдъхна живот в бушуващата му химия. Той се забавляваше с много такива.

На четвъртия ден тя покри земята с цветове, а в небесата запърхаха крила.

— Не бъди прекалено старателна — предупреди я той. — Би могла да изгубиш цяла вечност, за да създадеш едно колибри. Нещата ще еволюират от само себе си. Ела да видиш какво постигнах с тези два газови гиганта.

На петия ден насочи възприятията си към избрания от нея свят и настрои атомите му. Някои твари направиха инструменти от камък. Оглеждаха се наоколо, учудени и възхитени. Бяха съвсем малко на брой. Придвижващите се от полюсите глетчери ги заплашваха. Тя промени коварните параметри и климатът отново стана благоприятен за хиляда техни години.

На шестия ден завари миниатюрните си създания в свирепа война. Долови ридания сред мъртвите и сред пламъците. Затова наказа водачите им, разкри се пред техните народи, заповяда вечен мир и им показа как да полетят в космоса.

На седмия ден той каза:

— Това е добро. Достатъчно направихме. Нека се любим.

Сториха го, както подобава на богове, върху легло от звездни облаци в безтегловна сладост, която продължи половин вечност.

— Беше чудесно — каза той, — но не съвсем различно от онова, което познаваме. Сега нека направим каквото не можехме.

Тя се превърна в земя и море. Той — в небесния Дракон, който се вплете около Нея.

— Ще рискуваме ли да останем по-дълго? — прошепна тя в разтърсения мрак.

— Не можем, дори да искахме — отговори той. — Заслушай се внимателно и ще чуеш едва доловимите сигнали на нашето призоваване у дома. Трябва веднага да се вслушаме в тях.

— Добре. Разкъсана съм от прекомерно великолепие.

— Преди това — продължи той — нека отново да се любим по чисто човешки начин, същото споделяне на себе си като в нашите смъртни животи.

Сърцето й потръпна.

— Защо?

— Защото тук можем да го направим както никъде другаде, за да се опознаем изцяло един друг. Ти ще си мен и аз ще съм теб.

Кайра се възпротиви, но той настоя и когато усети нарастващия му гняв, тя отстъпи. Откри, че понякога един мъж също трябва да преодолее себе си — ако въобще е способен на това, както й се искаше — но не му го каза. Част от нея стоеше отстрани, наблюдавайки отвътре. Тялото му постигна удовлетворение и я намери красива.

Настъпи вечерта на тяхната вселена. Понесоха се сред слънца и светове.

— Какво ще стане с нашите нещастни поклонници? — запита се Кайра.

— Ще престанат да съществуват — равнодушно отговори той. — Знаеш, че никога не ги е имало.

Докато излизаха, тя изостана зад него, за да не зърне нелепите й сълзи. Всяка от тях се превръщаше в синкава звезда, проблясвайки ярко за съвсем кратко мигновение.

Трябваше й цял ден, за да свикне с обичайната Земя, и седмица, за да се възстанови напълно. Айвър се опита да я разбере, но не успя. Не го обвиняваше за нищо: беше положил максимално старание, но към края на земното им сбогуване тя осъзна, че скоро ще се разделят. Не съжаляваше за преживяното. Беше впечатляващо и поучително. Но знаеше, че не би пожелала повече.