Пол Андерсън
Последният бастион (55)

52.

На Л-5 са останали минимален брой обитатели. След доста напредналата роботизация на космическите дейности тя вече не изпълнява никакви функции, освен като курорт, и то второстепенен. Широкото разпространение на кивира направи подобни усещания много по-леснодостъпни, а и така или иначе в обществото няма голям интерес към тях. Подготвят се мерки, според които останалите в зоната обитатели да могат при желание да доживеят живота си на станцията. Раждането на деца ще бъде крайно нежелателно.

Помръкнала от разстоянието, А все още имаше излъчване — светлина, която за човешкото око бе съвсем леко обагрена в синкаво. То открояваше рязко стръмните склонове и кратери на Перун от сенките, които сякаш се стичаха с приближаването на „Мерлин“. Тук-там проблясваха оголени находища на никел и желязо, излъскани от падащи в продължение на гига периоди метеорити. Спрямо грубия сфероид Волос представляваше бучка чернота сред звездите. Кайра Дейвис си припомни, че наскоро лунарианците бяха извели това въглеродно-хондритично тяло в орбита край по-големия каменно-метален астероид, за да служи като удобен източник на вода и органични вещества. Програмните продукти в нейния факлокораб добре познаваха Волос и го отчитаха, когато изпълняваха подаваните от пръстите й команди. Разполагаше с предостатъчно време да се огледа.

Оглеждаше най-вече това, което следваше Перун в орбитата му. От толкова далеч космическият кораб беше като част от скелет, но ребрата и надлъжните греди бяха колосални. Конструкцията изглеждаше крехка, изящна, сребърни жички, подредени и сплетени като бижу за принцеса на елфи. Щом увеличи и приближи изображението, забеляза транспортни средства, роботи и облечени в скафандри техници да прелитат като прашинки през и около него сякаш в танц, който й напомни музика на Моцарт, Щраус или Нилсен.

Дали този кораб щеше да прекосява леко и безпрепятствено пространствата на Алфа Кентавър до Проксима и може би… може би още по-нататък? Засега строителите не разкриваха много, но се носеха слухове за планове за разширяването на кораба и използване на лазерите, които бяха забавяли корабите с емигранти, за безмасово спиране с Алфвенови вълни за… Кайра осъзна, че е по-добре да спре да мечтае и да се концентрира върху приближаването.

С няколко хиляди километра максимален диаметър Перун никога нямаше да има градове и укрепления като онези на Луната. Въпреки това върху него стърчаха повече конструкции, отколкото беше очаквала преди първото долитане на Деметра. Преди това предаванията на лунарианците до планетата бяха само строго информационни. Не го възприемаше като знак за враждебност. Тези създания бяха резервирани по природа и потайни като котки. С изненада научи колко труд са положили, колко много са постигнали само за няколко години, и то без ресурсите, на които можеше да разчита нейният свят. Сега видя всичко сама. Сърцето тупкаше в гърдите й.

Купол, мачти, пирамиди, колонади — а след това лъчистите ивици на пътищата, космодрума. Представляваше плосък покрив на северния полюс, обграден от полуцилиндрични сгради, над които се издигаше контролният радар.

— „Мерлин“ иска разрешение за кацане — обяви Кайра.

И чу в отговор:

„Имате разрешение.“

Познатото мелодично произношение. Чиста формалност и от двете страни — споразуменията бяха подписани отдавна, компютрите се грижеха за абсолютно всичко. С няколко глътки реактивно гориво корабът й се спусна на отреденото му място.

Възцари се тишина. Кайра свали коланите и се надигна от седалката. Беше пилотирала при гравитация, равна на тази на Деметра и осем процента по-слаба от земната, която се бе превърнала в норма за нейните кости, вени и тъкани. Макар отново свикнала с промените в теглото, изведнъж се почувства като призрак. Колко тежеше тук — пет или шест кила? Придвижи се внимателно до личното си отделение, където хвърли бегъл поглед в огледалото. Преди да започне последните маневри, се премени в бяла блуза „перлукс“, надиплена отпред и с бухнали ръкави, болеро от тигрил, син панталон и сандали с тонове, които пречупваха светлината. Нека покаже, че народът й вече може дори да си позволи да се конти. Да не оставя на лунарианците никакво предимство, което могат да си въобразят, ако я видят облечена като повлекана.

Те? Риндалир, призна си тя. Пулсът й се ускори.

Не, по дяволите, няма да се притеснява, когато се срещнат. Няма да си го позволи. А и защо трябваше? В огледалото се виждаше изпъната, гъвкава, малко отслабнала, но така беше по-добре, отколкото надебеляла, а и слабостта подчертаваше скулите й, които със сигурност я разкрасяваха. Няколко бръчици, косата беше започнала да губи цвета си към сивото, но какво от това? Запазваше връзките, на които държеше, благодарение на личните си качества, без да налага задължения на някого. А и не беше дошла тук да създава връзки, а да твори история.

Долови лек удар през фюзелажа и въздуха. Подвижното мостче се допря до механизма на изхода. Кайра намигна на собственото си изображение и излезе.

Пътеката я отведе надолу към подземията до малко и необзаведено антре. Риндалир я очакваше сам.

Тя спря внезапно. Той се приближи и пое ръката й.

— Добре дошла, миледи! — каза с усмивка. — Прекалено дълго бе времето, през което ви чаках.

Тя почувства хладната му длан и пръстите. Мазоли ли усети?

— Аз… аз щях да дойда по-рано — заекна тя. — Очарователно място, доколкото успях да разбера. Но след като получих кораб, трябваше отново да се заема с обучение, а след това… толкова много задължения…

— Извън времето, което прекарвате вкъщи с детето. Разбирам.

Разбираше ли, запита се тя. А ако не разбираше, осъзнаваше ли го?

— Приемете да ви настаня — продължи напевно той. — Стаята не е луксозна, но се постарах да я подготвя така, че да е достойна за вас.

Тялото й отново се обля в горещина и хлад. Защо, в името на Маккенън, се държеше така? Спри веднага, pronto! Беше приятен събеседник, несравним любовник, нравствено чудовище, но какво я засяга всичко това?

Припомни си една мантра. Възвърна самообладанието си. Щом го огледа, установи, че времето е оставило сериозен отпечатък върху него. Тежък труд, изпитания и какво още?

Между посребрелите кичури лицето му се бе набраздило, а сивите очи изглеждаха огромни поради мършавостта му. Въпреки това стоеше толкова изпънат, колкото и тя, движеше се по-леко, а облечен в сребристобяло и черно, с обсипана с диаманти лента на главата — беше самата елегантност.

— А вашите колеги, вашите служители? — попита тя.

Хората биха я посрещнали групово. „Мерлин“ бе едва петият кораб от Деметра, който посещаваше Перун.

— Ще се срещнем с тях, когато пожелаем — отвърна с безразличие той.

Значи още е сюзерен, мина й през ума. Редките комуникации между техните два вида не бяха изяснили ни най-малко новото устройство на обществото им. Дали Риндалир беше сюзерен само на тази колония или на целия широко разпрострял се народ?

— Първо двамата имаме да си разказваме цели години — продължи той мелодично. — Ще изпратя хора да донесат багажа ви, с който можете да се разпореждате от разстояние, както пожелаете. Сега ви моля да ме последвате.

Ней предложи ръка, за която да се хване, нито докосна нейната с пръсти. Това подсказваше, че двамата са равни. Смаяна и ще не ще почти очарована, тя го придружи. Той се движеше със същата подскачаща походка като нейната при малката гравитация — равна на половината от лунната, тя съответстваше на здравословните нужди на вида му, макар че със сигурност се упражняваха в центрофуга, за да поддържат добра форма. Или пък не, като се има предвид цялата им активност на повърхността и в космоса.

Докато се придвижваха, тя откри изобилие от доказателства за това. От входа започваше висок коридор с покрив във форма на заострена арка, издълбан в скалата и полиран като излъскано стъкло. Беше осветен с флуоресцентни тръби със светлина с променящи се цветове и интензитет. Други илюзии не разнообразяваха тъмночервения проход, освен вградени в стената табла с различни минерали — зелени, сини, блестяща слюда. През равни интервали имаше колони, изваяни във флуидни арки и като напомнящи пяна дантели, декорирани със скъпоценни камъни и кристали. Променящата се светлина им придаваше пластичност. Едва доловими за Кайра звуци на флейта и цигулка се преплитаха с горчиво-сладките ухания. През отворените тук-там врати зърна кафене, чиито собственици седяха на килимчета и играеха шах или го, магазин за хранителни стоки, лаборатория, ателие, миниатюрна работилница. Движението беше оскъдно — подземията бяха прокопани за разрастващо се население. Мъжете, жените и децата, с които се разминаваха, се придвижваха бързо и целеустремено и рядко разговаряха. Свободните им разноцветни домашни одежди се развяваха свободно.

— Като крила на птици са — подхвърли Кайра.

— В бъдеще сред нас свободно ще прелитат птици, ярки пеперуди, а може би и палави прилепи — каза Риндалир. — В недотам орнаментирани галерии като тази ще растат цъфтящи лози.

— Не напомня много на това, което беше Луната.

Изразът му стана сериозен.

— Ние се променяме. Може да се каже дори в по-голяма степен, отколкото вие на Деметра.

Тя отвърна с не по-малко сериозен тон:

— Не съм убедена. — Пейзаж и живот… — Очаквахте ли да се получи?

— Да. След като се стопи, ледът пак замръзва, но ние, вашият и моят род, сме живи. — Риндалир замълча. Коридорът свърши неусетно за Кайра и остана зад гърба й, наполовина забулен. — Това е една от причините, поради които моята лейди Ниоленте предпочете да остане у дома.

Тя потърси тактични думи.

— Бях останала с впечатлението, че искаше да воюва за стария порядък на нещата, да го запази възможно по-дълго. Тя не мрази ли… не мразеше ли земляните?

Погледна го отстрани и долови, че през него премина някаква болка. Той продължи да гледа пред себе си.

— Някои от тях — отговори бавно Риндалир. — На великите благодареше и уважаваше в духовен план, тъй като бяха противници, които предизвикваха всичките й възможности.

Интригите и борбата с тях й носеха по-голямо удовлетворение от всяка битка с неодушевената материя. — Той се усмихна. Кайра не можа да отгатне дали усмивката му беше скръбна, любвеобилна или нещо друго. — Ставаше все по-очевидно, след като се увери, че каузата й е загубена. Нека сега води каквито двубои желае и поне да остави своя отпечатък върху съдбата. Не мога да съдя по филтрираната информация, която достига до нас от Земята, но подозирам, че тя е в основата на сделката, според която селенархите ще запазят владенията си, докато смъртта окончателно не ги порази. Това със сигурност не се е харесало на новите сили — забавя с десетилетия техните реформи. Да, предпочитам да си представям, че моята Ниоленте е поела водещата роля при откриването на средствата, с които да ги заплаши — разбира се, по възможно най-прикрития начин — с нещо по-лошо.

Кайра се осмели да добави:

— Питала съм се защо не останахте в играта.

Светлите му очи се спряха за миг върху нея и отново се отправиха напред в далечината.

— Отговорът на този въпрос трябва по-скоро да се изживее, отколкото да се даде.

В началото на една зала завиха надолу, отскачайки между отделни платформи, разположени през седем метра. Скоростта на спускане достигаше малко над три метра в секунда. Скоро Риндалир започна да се смее и направи скок през три платформи наведнъж. Прихвана с ръце пелерината си и я разпростря от раменете си. Беше скроена така, че да се издува и да улавя вятъра. Носеше се надолу с въртене като подето от вятъра листо. Лунарианците изобщо не се бяха променили, помисли си Кайра.

Той спря на една по-широка платформа, махна й и я поведе по друг хоризонтален тунел. Изглеждаше груб и незавършен и имаше повече вентилационни отвори, отколкото врати, и канавка в средата на пода.

— Това ще бъде дърво, през което текат сокове — обясни той.

— Наистина сте запален по биологията, права ли съм?

— От Луната виждахме живата Земя — отговори той. — Оттук Деметра е само една искрица в небето — като Фаетон.

След десетина клика според преценката на Кайра един къс проход свършваше с бронзов портал, декориран с геометрични барелефи. Риндалир разпореди да се отвори и я поведе навътре. Стените на антрето бяха покрити с мозайка. Забеляза, че са копирани от византийската църква в Равена. Ако той желаеше нещо да му напомня за онова, което бе изоставил, този спомен беше странен избор. Или не беше? Огромните очи на Теодора бяха втренчени в бъдещето.

След нея влязоха в просторна зала в черно и бяло, чийто таван представляваше прозрачен купол, през който се виждаше небето. А бе залязла, но Б светеше сред звездите — тъмножълта точка, ярка колкото неколкостотин Луни над Земята при пълнолуние. Небето беше единственият източник на светлина в залата. Плетени бутилки и бокали проблясваха загадъчно върху забулена в здрач масичка. Музиката извиваше трели по-ясно отпреди, а във въздуха се носеше парфюм от жасмин с едва доловим вкус на мускус.

Спомените я разтревожиха.

— Вашите покои? — запита настойчиво Кайра.

Риндалир се усмихна. На тази светлина нямаше възраст и ставаше красив извън времето.

— Какво друго? Бедни са, но са мои.

Тя потърси спасение в разговора.

— Не бих ги нарекла бедни. Е, със сигурност не са това, което имахте преди.

— То никога няма да се върне. Ние строим една неизвестност, както и вие на Деметра, макар че ще си бъдем взаимно чужди.

Фактът, че не говореше с прелъстителен, а със сериозен тон, я поуспокои.

— Да, предполагам. Не бях се замисляла сериозно, но в Слънчевата система… макар да се правехте на независими, вие, лунарианците, бяхте потомци на Земята.

Както древните номади, споходи я мимолетна мисъл — хора, изтласкани в степите, калени в сила и жестокост, които един ден завладяваха цивилизацията, край която са живели, но винаги оставаха зависими от нея за по-голямата част от първостепенните си потребности и накрая биваха претопени.

— Но вече не сме.

Той подхвана лакътя й — тя почувства остро мекото докосване — и я поведе към масата.

— Чувствайте се у дома си, миледи. Реколтите на лозята от нашите биосистеми не са сред най-лошите в галактиката. — Той напълни два бокала, подаде й единия и вдигна другия. — Uwach yei — произнесе тост. — Това означава приблизително „Надигнѝ!“.

Кайра чукна чашата си в неговата и дрънна кристален звън.

— За сполучливите кацания — отговори тя.

Отпиха. Виното беше с тръпчив аромат.

— Току-що загатнахме за различията между нас — добави Риндалир.

— Възможно е. — Кайра търсеше точните думи. — Вашите хора не се нахвърлят към манифести, петилетки или нещо подобно, но на нас на Деметра ни изглежда, че целта ви е да създадете първото наистина родено в космоса общество.

— Една изчислена цел би била безсмислена, но това не се отнася задължително и до една мечта. Със сигурност много от вас имат същата мечта. Не може да сте се примирили с това потомците ви да загинат заедно с планетата.

— Затова съм тук, разбира се. Моята мисия.

— Вашата и моята.

Виното се разля по стените на чашата, когато ръката на Кайра потрепна. Тя впери поглед в кехлибарения здрач. Риндалир отвърна с кротка усмивка.

— Моля? — ахна тя. — Я чакайте! Очаквах, че ще работя с друг специалист.

— Те могат да се намесят на по-късен етап, ако счетем за необходимо. При това първо пътешествие ще ви партнирам аз.

— Защо, в името на Маккенън?

Риндалир грациозно повдигна рамене — нещо, което не бе виждала да направи нито един мъж от нейния вид.

— Не съм некомпетентен дори по въпросите за науките за планетите. През годините се превърнах в работник.

Той закова поглед върху нея. С тих и стоманен глас, сякаш издавайки заповед, обяви:

— Но все още съм и селенарх и съм избрал да ви придружавам.

Кайра остави чашата си, изправи гръб и отговори рязко:

— И аз имам мнение по въпроса, por favor.

Той свъси вежди.

— Нима ужасът от мен все още не ви е напуснал? — промълви той. — Мисля, че това може да се поправи.

— Какво ви кара да…

— Много горчиво ли съжалявате?

— Последния път в замъка ви…

— Чуйте, миледи. — Гласът на Риндалир зазвуча плавно. — Разкайвам се за неприличното си държане. Бях какъвто бях. Не съм се променил значително, а и нямам желание да се променям. Но на светлината на тези слънца започнах да виждам повече и по-надалеч отпреди.

— Вие ме чуйте — възрази Кайра, ядосана и озадачена. — Не бях длъжна да пилотирам тази мисия. Мога да се откажа от нея и да изпратят друг.

Деметрианец, роден на Земята или с родители земляни. Лунарианците бяха ходили на Фаетон, но не можеха да издържат дълго на неговото привличане, равно на три четвърти от земното. Нито можеха да управляват роботи от орбита с някакви практически резултати. Съвместните експедиции започваха да придобиват смисъл, след като жителите на планетата бяха пуснали първите си пилотирани космически кораби.

— Много ще съжалявам, силно го исках, но щом като сте се самоназначил за мой спътник на борда, аз се отказвам.

Той не показа признак на възмущение.

— Отново ви питам защо?

— По дяволите, не мислите ли, че си позволявате твърде много?

Ако той се беше засмял или дори усмихнал, щеше да си тръгне. Вместо това той каза замислено:

— Да, несъмнено сте свързала съдбата си с някой щастливец и няма да го предадете. Но трябва ли това да ви възпира? Аз мога да се придържам и към целомъдрие, Кайра. Няма ли ви доверие този мъж или вие на него?

Мъже, едва не го поправи тя. О, да, те отхвърляха ревността, защото тя не позволяваше да бъде обвързана. Ай проблемът при едно пътуване с Риндалир вероятно нямаше да се окаже неговото, но със сигурност нейното целомъдрие.

— Прекалено различни сме — измърмори тя.

Той кимна.

— Дори разделени. Не можете ли да разберете каква болка е това за мен? Че вие сте причината да напусна предишния си живот?

Не можеше да го казва сериозно! Или беше така?

— След едно бегло познанство? Това някаква шега ли е?

— Не. Нито сляпо увлечение. — С горчивина: — Перверзно привличане, може би, влечението на гарвана към дивата кобила.

На орела, помисли си Кайра между две пулсации на кръвта си, на орела, литнал по вятъра, който гали гривата на кобилата. А тя е силна и ухае сладко на затоплена от слънцето земя.

— Или е неестествено? Какво чувство изпитвате към някое домашно животно или кораб, или към планина при залез, или към фантома Енсън Гътри?

— Това е… различно.

— Как?

— Сам го казахте. Ние сме непоправимо разделени.

Между тях имаше цял залив, мина й през ума, в който тя можеше да падне и никога да не излезе и… метафорите препускаха също като емоциите й.

— И все пак, когато се срещнем — каза Риндалир — може да се пресегнем и да докоснем ръцете си.

Тя избухна в неконтролируем смях.

— Мислите си за нещо повече от ръце! — изкрещя тя.

Безочието му разпери криле.

— А нима вие не го мислите?

После с всеки час всичко ставаше все по-хубаво и по хубаво.