Пол Андерсън
Последният бастион (32)

29.

Земята се изду, докато слънцето се спускаше на запад. Кайра я зърна точно над североизточния хоризонт, след като изкачи планината, по която преди време се беше спуснала. Видима в почти три четвъртини, тя провисваше като бяло-синкав мраморен отломък, закачен върху гръдта на гарван нешлифован скъпоценен камък, знак на спокойствието. Но я прониза тревожна тръпка — не беше точно това, а беше часовник, отмерил цели четири денонощия от началото на пленничеството й. Господи, колко още щяха да изминат?

И все пак с какви ли не чудеса разполагаше тук!

Мисълта я накара да се извърне в очакване. Сред помръкналия блясък сега възвишенията й заприличаха на хаос от струпани в безпорядък скални отломъци, изпепелени склонове и сенки. Безвъздушността не беше безмълвна за нея; долавяше диханието си, тупкането на сърцето си, както и вентилирането, топлозахранването, пречистването, абсорбирането, рециклирането на космическия й костюм, един почти друг организъм. Бездушен, но не и безжизнен за нея. Риндалир се издигна от ниското в полезрението й.

От движението наметалото му се развяваше във вълнообразни сиви проблясъци. Той разгърна мембраните, които се разтегнаха през цепнатините в мантията му, и от раменете му завибрираха дъгоцветни нюанси — две деликатни протежения, които съответстваха на височината му и напомняха крилца на водно конче. Приближи се към нея с грациозността на котка с цвят на лапис лазули, с изключение на лицето му, което се смееше иззад защитния шлем. На върха на жезъла му блещукаше звезда.

— Катерите се като паяк, госпожице — пропя радиофицираният му глас.

Тя преглътна. Беше видяла паяците, които той отглеждаше, видоизменяше, хранеше и упояваше в замъка си, за да изпридат за негово удоволствие всеки следващ път по различен начин удивителните си паяжини, тя си даде сметка, че това беше комплимент. Твърде малко аколади бяха така красноречиви.

— Не подозирах, че ще се окажете толкова надарена.

— Б-благодаря — заекна тя. — Занимавала съм се известно време на Земята.

Ядоса се, че угодничи. Той не беше нито вълшебник нито елф, нито прокълнато божество, магически лишено от простосмъртна греховност. Костюмът му пасваше като атлетически екип, истинско произведение на изкуството, създаден лично за него и лунната повърхност, а по-голяма част от устройствата му бяха бионични, включително почти невидимият шлем. Наметалото представляваше изолационна и радиационна обвивка и покриваше маломерното обичайно оборудване на гърба му. Крилата бяха отчасти слънчеви енергийни колектори, отчасти охлаждащи повърхности. Жезълът представляваше комуникационна антена и — предположи тя — датчик. Това беше всичко.

Да, в сравнение с него стандартният приспособим модел, който й бяха предоставили, беше грозен и непохватен. Така би изглеждала и екипировката й на борда на нейния факлокораб. Но пък беше сигурна, че е по-пластична и далеч по-устойчива. В крехката си обвивка Риндалир можеше да подскача само наоколо.

Размишленията й не намалиха въздействието от появата му, но все пак й подействаха успокояващо.

— Освен това имате богат опит в нискогравитационна среда — продължи той. — Личи си. Ако сте си починала достатъчно, би трябвало да се прибираме.

— Не съм уморена. Чаках да ме настигнете.

Той се усмихна и махна с ръка, разперил пръстите си. Мускулните еквиваленти в ръкава и ръкавицата придадоха на жеста му грациозност, аналогична на тази, която можеше да си позволи в крепостта си.

— Тъй като предположих, че ще имате нужда да отдъхнете на върха, реших да се насладя на малко подскоци по зъберите.

Сред сумрака на зейналата под тях клисура? Прониза я мисълта, че ако му се беше случило нещо, тя щеше да си има сериозни неприятности — самотна, лишена от карта, незапозната с особеностите на терена, недостатъчно екипирана, за да изпрати далекообхватен сигнал. Интересуваше ли го изобщо? Не изпита особено раздразнение. Природата му е такава, предположи тя.

— Надявам се, че екскурзията ви е била приятна — продължи той.

Колкото и да му беше ядосана, раздразнението й моментално се изпари.

— О, да! Mil gracias! Бяхте изключително любезен.

Последните няколко часа бяха истинско чудо. На моменти напълно забравяше за проблемите си. Беше зърнала изумителни неща сред ширналата се пустош, но нищо не можеше да се сравни с онова, което самият той й показа. Причудливи, мистериозно изящни образувания; минерали с едва доловими или смайващи багри; колосални панорами; останки на стар изследователски лагер; тайнствени камъни, пристигнали по всяка вероятност от пространствата отвъд Слънчевата система; барелефите в основата на една отвесна канара и накрая спускането в този пролом и пещерата близо до дъното му, където лъчите на прожекторите им проблясваха върху несметни Аладинови съкровища от кристали… Някои беше виждала на отдавнашни фотографии, но по-голямата част лунарианците бяха открили или произвели сами и никой друг не знаеше. Защо Риндалир й ги разкри, като знаеше, че със сигурност ще разкаже на други хора? Bueno, това бяха негови владения, така че можеше да отрече всичко с презрителна усмивка.

— И то в момент, когато сте изключително ангажиран — добави тя.

Изпита неприятно усещане. Защо всъщност си губеше времето? Защо не организираше спасяването на Гътри? В замъка много често изчезваше от полезрението й, свързан чрез скритите си комуникационни линии или отлитайки нанякъде да съзаклятничи лично. Заобикаляше въпросите й с недомлъвки или неопределени жестове и я уверяваше, че нищо лошо не се е случило до този момент и че тя трябва да си почине, да си отдъхне и да се възстанови. Нямаше достъп до мулти, за да научи новините. Риндалир твърдеше, че спестява на служителите и на себе си тези глупости и тя реши да не прави проблем от това.

Хм, неговата госпожа Ниоленте беше не по-малко ангажирана, а напоследък беше подхвърлила в характерния си пренебрежителен стил, че трябва да се поразходи. Може би тъкмо тя ръководеше всичко, което можеше да се ръководи в настоящия момент. Но усещането за изолираност би станало непоносимо за Кайра, ако… ако те бяха допуснали да се разрасне у нея.

— Тогава най-добре е да се свържа отново — безгрижно подхвърли Риндалир. — Ще се върнем по най-късия маршрут с бързина, която е по възможностите ви.

Независимо от всички чудеса изпита облекчение. Никой нормален астронавт не би останал навън толкова дълго, нито би се отдалечил на такова огромно разстояние без транспорт. Вярно, че опасностите не бяха големи и слънцето не беше в активен период, но докато прекосяваха една долина, забелязаха, че на три метра вляво прахта избликна и се утаи в ново кратерче. Големият колкото куршум метеорит можеше да убие някого от двамата. Смехът на Риндалир отекна. Когато тя най-после се успокои, беше прекалено късно да го попита дали беше изпитал удоволствие.

Той пое водачеството и хукна надолу по планинския склон. При всяка негова крачка бълваха облаци прах, плъзваха се по защитната обвивка на екипировката му и тя отново проблясваше мрачно. От време на време трябваше да спира, за да я изчака. Причината не беше в разликата във физическата им сила — в това отношение вероятно бяха равностойни. Видоизмененията, които позволяваха на лунарианците да стоят стабилно и да носят бебетата си при гравитация под една шеста от земната, бяха по-скоро в сърдечносъдовата система и в клетъчната им химия, отколкото в костите или мускулите. А и космическият му костюм му осигуряваше предимство. Нейният беше тромав скафандър, а неговият — ефирна одежда. Лъкатушейки задъхана и потна между скалните отломъци, Кайра се питаше дали не би предпочела такъв като неговия и майната им на опасностите, ако беше лунарианка.

Но никога нямаше да бъде.

На сравнително по-равните участъци тя успяваше да синхронизира крачките си с ритъма на неговата олюляваща се походка. И двамата мълчаха, пестейки дъх за оставащите още доста километри. Кайра отново се сети за Гътри. Пет дневни цикъла, толкова малко, откакто беше кацнала на Луната; четири, откакто стана пленница в това феодално владение, а той се бе приближил до Л-5. Ако беше. Какво ли правеше в момента? А Боб Лий, семейство Пекър, Естер! Блум…, да, Неро Валенсия, всички? Всеки от тях можеше да е заловен, ликвидиран, какво ли не. Авантистите нямаше да го съобщят. Това ли имаше предвид Риндалир, говорейки за липса на новини, сякаш самият той казваше истината?

Какво означаваше истина ей там зад неговите стени? Каква част от онова, което беше запомнила, беше естествено, каква — изкуствено, каква — илюзия? Замисляйки се за всичко това, си даде сметка колко неуверена се чувстваше от момента, в който прекрачи портала. Сънливост и сънища…

Не, бъди честна! Онези първи двайсетина часа беше прекарала в сън или в полубудно състояние, упоена по предложение на Ниоленте, но решението беше лично нейно. Стресът я беше изтощил повече, отколкото си даваше сметка, и го усети чак след като всичко приключи. (Беше взела и една таблетка от джобния си комплект, с което блокира инхибитора и си причини доста продължителна менструация, която приключи едва снощи. Да не забрави да се реинхибира. Цикълът не я притесняваше, но в момент за действия по-добре да не я разсейват подобни проблеми.) Сервираните й храни и напитки бяха великолепни, а в състоянието си на приспано съзнание й се струваше, че започва да възприема музиката, която чуваше.

След това… Да, безрезервно гостоприемство и благосклонност. Любезността на Ниоленте към гостенката беше хладна. Кайра подозираше огън под ледената обвивка, но не го долавяше. Риндалир непрекъснато я очароваше и впечатляваше. Разговаряше с нея на теми от всевъзможни сфери на познанието и културата, интерпретирани от не съвсем човешка гледна точка. („Умът се самозалъгва по-рядко, отколкото да си прави груби шеги със себе си… «Цялото зло произтича от несъблюдаването на Здравия разум и Законите на природата», казва португалско-холандският евреин Уриел Акоста през седемнайсети век. Това е сравнително приложима дефиниция на злото за създания, които си въобразяват, че разсъждават… Най-ужасната заблуда на съзнанието е, че знае всичко съществено за битието…“) Когато той не беше наоколо, красиви мъже и приятни жени я развеждаха и откликваха на желанията й, без да се натрапват.

Оранжерията и метаморфните домашни животни конкурираха онези, с които се гордееше Тихополис. Понякога плуваше в огромен басейн сред риби, каквито нямаше на Земята, друг път прикрепваше криле към ръцете си и летеше над градините и стъклените скулптури в една пещера с размерите на най-огромната камера за полети на Л-5. Научи се да играе на „маинбол“ между нивата на един възпроизведен маиански двор, чийто оригинал не би могъл да е толкова пуст. Усъвършенства сложни нискогравитационни танци под напътствията на обгърналия с ръце кръста й Риндалир, който беше самото олицетворение на грациозността. Полагаше усилия да проумее различни книги и записани предавания и усилията бяха богато възнаградени, макар да си даваше сметка колко повърхностно ги разбира. Малко вино и психеделични средства й оказваха благотворно въздействие. Никой не й предлагаше кивирен сеанс, а и тя би отклонила подобно предложение, но виртуалните в един вивифер се оказаха по-чудати от всякакъв сън — понесе се вихрено през една безкрайна фрактална извивка, яхнала огромна вълна от червеникав пушек като подръпвана от слънчевия вятър струна на арфа…

О, лунарианците отлично умееха да я ангажират и да я разсейват от неизбежните й безпокойства! Островърхите кулички на Замок Високи проблеснаха на хоризонта. Сепна я мисълта, че докато се придвижваше с подскоци, изцяло беше потънала в миражите на този въображаем живот.

Защо й го предлагаха? Риндалир можеше просто да я държи в изолация. Но тя беше негов съюзник. Нали така?

Стените се извисяваха все повече при светкавичното им придвижване. Сложен фриз рамкираше входната клапа, пред която спряха задъхани.

— Добре дошла у дома, госпожице — каза той.

Тя реши да му отговори.

— Това не е моят дом. Кога ще ме пуснете да си вървя?

Той я погледна. Престорено сдържаното му изражение стана сериозно.

— Храня надежди за това — отсече той.

Удивена от отговора му, тя мълком го последва в херметическата камера, а оттам в замъка.

След като свалиха костюмите, той продължи:

— Вероятно искате да се освежите и отдъхнете преди вечерята, но ви моля да очаквате обаждане.

Дрехите му прилепваха като коприна, сякаш втора кожа: на пантера.

Кайра се запъти към стаята си. Изтръпнала от притеснение, почти не забелязваше провесените портрети, пейзажи и абстракции в първия коридор, по който тръгна. След виещото се като змия стълбище с перила тръгна по коридор с ходограми. Изображенията се сменяха през няколко часа. Бяха й казали, че някакъв хиперкомпютър видоизменя творчески записите, когато не генерира нови, тъй че обитателите никога не знаеха какво да очакват. Този път прекосяваше мост над огромна космическа бездна. Далеч пред нея се разгаряха червени, жълти и зелени пламъци, а далеч назад се издигаха тайнствено блещукащи синкави канари от лед. Усети внушения за жега и студ, долови глухи ревове и вой. Между тях се стелеха мъгли и пушеци, разкъсвани от вятъра, но непрогледно плътни. Вляво и вдясно сякаш коагулираха в масивни гротескови силуети, единият като че ли беше на човек, другият — на звяр.

Стаята й беше убежище. Обширното пространство от злато и седеф беше запълнено с мебели, с чиито стил и пропорции вече бе привикнала. Панорамният екран срещу вратата към банята в момента показваше горните небеса с подсилено блещукащи замръзнали звезди, за да се виждат на вътрешното осветление. Това беше съзнателно: гледка към Земята би й напомняла прекалено много неща.

На странична масичка бяха поставени хладилна гарафа със сайдер от манго — бе споменала, че го обича — купа с малки кексчета, фино подправени с марихуана, и ваза с форма на син воден фонтан, пълен с пурпурни рози. Във въздуха се носеха ароматът им и игрива мелодия. Измъкна се от защитния костюм, метна го в пералния улей и прекоси килима, украсен със сребристи съзвездия на син фон, усещайки леките електрически пощипвания с босите си ходила. След като се наслади на ваната, се приближи да огледа дрешника. Още в началото един шивашки автомат й взе мерките и на следващия ден разполагаше с разточителен гардероб.

Вместо да звънне или да запее, телефонът подсвирна. Наметна припряно една хавлия и се приближи да отговори. Лицето на Риндалир я погледна. Зад него видя Ниоленте. Изражението й беше спокойно, но върху неговото прочете невъздържано задоволство… или поне така й се стори.

— Обещах ви промяна на орбитата, госпожице — започна той. — Ето че настъпи моментът. Разполагаме с нови данни, които трябва да координираме и да набележим планове.

Кайра пламна.

— Por favor, разказвайте — задъха се тя.

— Радар, йонна следа и анализ… но вие познавате процедурите. Още три факлокораба са пристигнали на Лагранж Пет. Според нашата информация това са всичките от този вид, с които разполага северноамериканското правителство. По всяка вероятност са натъпкани с полицаи на Полси. Друг факлокораб е кръжал в региона и явно е издирвал вашия катапулт, но се е върнал към Земята. Предполагаме, че го е открил празен. Следователно лорд Гътри е пренесен на колонията и Полицията за сигурност е предприела френетично издирване там.

— Юда Искариотски! — изруга Кайра. — Спрете ги, преди да са го открили!

Усети се, че беше употребила старинната ругатня на jefe.

Беше се надявал, че ако тя не успее да получи подкрепа тук, Тамура ще го спаси и ще го представи. Явно не беше така. Другият Гътри вероятно се е досетил светкавично. Сега надеждата беше единствено в нея. Ами ако лунарианците решат, че предимството им е в запазването на неутралитет или в сключването на сделка с контра-Гътри… Не, не искаше да го допуска, поне засега.

Риндалир я освободи от подозренията й.

— Още малко търпение, съвсем, съвсем малко. — Усмивката му беше предразполагаща. — Знаем, че не разполагаме с време. Подготвяме се за акция. Но вие, пилот Дейвис, трябва да осъзнаете, че двамата с лейди Ниоленте не можем да се справим сами. През последните няколко дневни цикъла се опитахме да убедим нашите приятели селенархите. Не беше лесно. Скоро тя отново заминава за последни уточнения. Проявете търпение.

— Защо просто не оповестите истината на Слънчевата система?

Кайра моментално осъзна глупостта си. Риндалир би го направил още в момента на пристигането й, ако го беше счел за уместно.

Отговорът му беше почти същият, както тогава:

— Би било безотговорно, а по всяка вероятност и безполезно. Ситуацията е напрегната. Вашите врагове са направили необходимото. Какво е нашето доказателство? По-добре с веществения лорд Гътри, отколкото с голо твърдение, че съществува, нали? — Но този път той добави, отново с усмивка… сърдечна, искаше й се да повярва, сърдечна…: — Моля да ни извините, ако не сме достатъчно отзивчиви. Неизвестните и усложненията бяха прекалено много. Можехме да не ви кажем нищо. Все още сме в значително неведение. Но повтарям, че възнамерявам да предприемем действия. Ако ме удостоите със своето присъствие на вечеря, госпожице, ще се опитам да ви обясня.

— О, да — въздъхна тя.

Коленете й се разтрепериха.

— В такъв случай в деветнайсет и трийсет?

Екранът опустя.

Постоя известно време, чудеше се защо не се втурва с бойни викове из стаята. Вярно, още не бяха победители, дори можеше да се окажат победени, но… Усети световъртеж. Лична среща с Риндалир? Предположи, че ще е лична, щом Ниоленте заминава. Защо, в името на Маккенън, й въздейства по такъв начин? Привлекателен на външен вид, завладяващ, когато го слушаш, безспорно, но имаше и нещо друго в този мъж. Не беше дори мъж, казано буквално. Мъжествен, да, но не можеше да зачене от него, ако двамата направеха опит. Усети да я обливат топли вълни, погледна надолу и видя, че руменината достигна чак до гърдите й.

Стана й смешно. Укроти се, момиче! Екзотичното неизменно действа привлекателно, а и несъмнено изпитваше необходимост да се отърси от неизконсумираната си любов с Валенсия. Трябваше да й послужи за урок. Под лустросаната си фасада Риндалир безспорно спотайваше дълбини. Но какво криеше? Бъди нащрек, готова за скок!

И не оставай пасивна. Дай му достоен отговор. Като начало — тоалет за вечерята.

Отдели доста време за това. Потърси дрехи, които все още не беше използвала. Избра най-изисканите. Дълга до глезените тигрилова рокля с цепка от дясната страна. Сребристи пантофки. Никакви бижута, освен академичния пръстен, който извади от джобния комплект. Ръцете й бяха големи за жена, така че едрият златен пръстен с инкрустирана звезда им подхождаше великолепно. Козметиката беше в банята. Досега не се беше възползвала от нея, но сега сложи едва доловим грим и капчица подходящ парфюм.

Накрая седна и зачака. Включи запис на една земна постановка на „Бурята“, която харесваше, но установи, че в момента не й допада. Може би „Сън в лятна нощ“? Не, би било твърде близко до кокала.

Най-после се появи един прислужник, за да я ескортира церемониално. Пропусна я с поклон през една врата на Пагодата и я затвори след нея.

Великолепието блестеше в милиони цветове. Извисяващата се към космическия безкрай кула представляваше огромен синтетичен диамант, шлифован отвътре и отвън. Не можеше да погледне в посоката, където грееше слънцето, но и цялото останало пространство беше изпълнено с блясъци и сияния, които се променяха и при най-незначителното й помръдване. Облечен в прилепнали по тялото му черни дрехи, Риндалир се приближи към нея, пристъпвайки върху полирания като стъкло под. По белите му лице и ръце пробягваха дъгоцветни нюанси, потрепваха върху светлата му коса, танцуваха около краката му.

— Добре дошла отново — прошепна той.

Без да се замисля, тя му предложи ръката си. Той повдигна своята над нейната, едва докосвайки с върховете на пръстите си опакото на дланта й. Усещаше всеки допир. Беше му позволила превъзходство. Какво от това? Той се усмихна и я поведе към една маса със сервирани вина и ордьоври. Светлината изпълваше кристала. Той наля.

— Според вашия земен обичай — той й подаде чаша — би ли предложила тост?

Откликна импулсивно:

— За нашето партньорство!

Чашите звъннаха при докосването. Виното беше благородническо… не, кралско… имперско.

Останаха прави според лунарианския протокол, докато отпиваха и разговаряха.

— Щастлив съм по този повод — отговори той. — Досега вие с Ниоленте нямахме възможност да се отнасяме с теб както ни се искаше. От тук нататък искрено се надявам да сме партньори. Мога ли да кажа приятели?

— Да, por favor, разбира се. — Не се поддавай на емоциите си! Запазѝ самообладание! Говорѝ без задръжки! — Но в такъв случай… трябва да съм наясно.

Той кимна.

— Безспорно. До този момент не беше възможно, защото самите ние не бяхме наясно. Прости ми откровеността. Трябваше да съберем необходимите доказателства, които да потвърдят или да опровергаят разказаното от теб. Изглеждаше правдоподобно, но би могло да е част от някакъв замисъл. Ако се окажеше вероятно, не бихме те подложили на ужасите и унижението на дълбокия разпит.

А биха го направили безнаказано. Как щеше да се реваншира или да получи някакво удовлетворение след това, ако те не го пожелаеха?

— М-много мило от ваша страна.

Той се ухили.

— Предпазливост. Защо да провокираме ненужен антагонизъм?

Окуражена, тя отговори:

— Типично лунарианско мислене. Мъдро, разбира се. Предполагам, че допускането за някакъв сложен замисъл… bueno, също е типично лунарианско мислене.

— Носи ни се славата на интриганти — съгласи се невъзмутимо той. — Не забравяй, че не само двамата с Ниоленте трябваше да се убедим в твоята bona fides^[1], но и достатъчно селенархи, които се доверяват на нас. След това трябваше да се споразумеем, продължавайки да събираме информация за вашите врагове. Не би могла да проумееш подхода ни. Това не е вашата цивилизация. Ако ви бяхме оставили да продължите, като просто разкрием обективното развитие на събитията, би било сериозна загуба на време и енергия и по всяка вероятност невъзможна задача.

Кайра се понапрегна.

— Не бих загубила самообладание.

— Не — отговори тихо той. — Сега вече съм убеден в това. Но не забравяй, че пристигна тук като чужденка. Как можехме да знаем? За нас си точно толкова непонятна, колкото и ние за теб.

— Питам се дали е така.

Отпи по-голяма глътка, отколкото беше уместно за подобно питие. То се плъзна по небцето й и разискри многоцветни дъги в кръвта й, подобни на тези, които окръжаваха Риндалир като ореол. Дали не съдържаше нещо, наркотик, към който той е привикнал или срещу който е имунизиран? Няма значение. Би доловила евентуална интоксикация, за да се ограничи.

— Какво смятате да предприемете? Скоро. Знаеш, че не можем да протакаме.

Той въздъхна.

— Жалко е да разваляме този час с делови проблеми.

И това ли беше типичен лунариански начин на мислене?

— Да приключим и след това да се отпуснем и да се забавляваме.

— Неизвестността увеличава насладата. Както и да е, след като го възприемаш по различен начин, ето грубо очертания план. Утре Селенархията ще обяви конфискация на цялото имущество на „Метеор“ на Луната поради разследване във връзка с терористичната криза, за която имам подозрения, че е фалшива. Служителите ви в Порт Боуен ще изразят протест, но няма да се противопоставят: разбрали сме се с ключовите сред тях.

— Защо просто не им кажете истината?

— Ще я запазят ли в тайна? Някои ще отрекат, други ще се съмняват. Нормално би било да се отправи запитване до Кито. Ти постоянно настояваш за бързи, решителни действия. Това изисква изненада.

— Мисля, че подценяваш нашите хора. Но те не са като вашите, нали? Какво ще направите след това?

— Ние заедно, пилот Дейвис. Ти си от първостепенно значение за нас. Конфискацията ни гарантира сигурен тил и права да реквизираме космически кораби. Ти ще откараш наша част до Лагранж Пет. Там ще бъдеш нашата връзка.

— Охооо! — изкрещя невъздържано тя.

Той се разсмя на спонтанната й радост. За малко да го сграбчи и разцелува.

Успя да се овладее навреме и да превъзмогне емоциите си, без да им позволи да заглушат трезвото мислене.

— Какъв кораб? Би било прекалено да се надявам на факла. Не е от голямо значение. Вашите хора не биха издържали на ускорението в продължение на… хм, около три часа и половина. Най-малко. Ако искат да пристигнат в достатъчно добра форма, за да предприемат нещо смислено.

— Ще бъдем подбран екип. Можем да понесем двойно ускорение за необходимите шест часа.

Тя се развълнува.

— Идваш лично? Да, би трябвало… Какви кораби са на разположение? Колко души ще бъдете?

— Десет плюс теб би трябвало да сме достатъчни. В готовност са няколко съда, но само един от тях, нарвал, има достатъчно кушетки плюс достатъчна делта скорост. Умееш ли да управляваш такъв кораб?

Кайра тръсна глава.

— Мога, но не става. Въпреки че е пътнически превозвач до Земята и околното пространство, двигателят не е предназначен за толкова продължително натоварване. Или трябва да прекараме повече време в траектория, което не можем да си позволим, или рискуваме да изгорим, а в най-добрия случай да събудим подозрения. А и ще разполагаме със съвсем малък запас реакционна маса, ако някой ни подгони с факла. — Мозъкът й съобразяваше трескаво, сякаш сърфираше върху гребена на огромна вълна. — Има, разбира се, един задължителен спасителен съд „Делфин“. Четири кушетки, но на мен няма да ми трябва. Ще трябва да се ограничите с такава бройка.

— Става — отговори мълниеносно той. — Исках по-многочислен екип за евентуално неблагоприятно развитие. Значи ще се постараем да не го допуснем.

— Нали разбираш, че не можем просто ей така да скокнем в кораба и да отлетим — предупреди Кайра. — Поддържан е доста добре за основното му предназначение, но е необходима известна подготовка, а и как ще обосновете излитането му, след като няма извънредни обстоятелства?

— За всичко това ще се погрижим предварително.

— Как?

— Аз имам агенти в „Метеор“.

„Аз“, каза той. Изводът я обезпокои.

Риндалир вероятно го долови по изражението й и продължи веднага:

— Механиците на пистата скоро ще получат инструкции, привидно от Кито. Чака в мрежата. Липсват ми само някои подробности. Тези промени в плановете, за които настояваш… нека помисля… А, да. Ние, лунарианците, желаем да изпратим инспектори на един ретранслаторен сателит, който възнамеряваме да отстраним, но неочаквано ще открием, че са възникнали проблеми със собствения ни космически кораб, определен за задачата. „Метеор“ ще се съгласи да ги откара. Тъй като са четирима вместо десет, а „Делфин“ е по-маневрен от „Нарвал“ и разписанието на трафика не сочи съществена вероятност за произшествия в тази зона в момента, това е подходящият кораб.

Кайра се намръщи.

— Знам кой ще се усъмни дълбоко.

— Моите агенти ще направят необходимото това съобщение и предстоящите подготвителни дейности да не стигнат до вниманието на подобни лица.

Хватки, отвличане на вниманието, хитрости…

— Но излитането не може да остане незабелязано, нито пък фактът, че корабът в действителност не се отправя към някой от лунарните сателити.

— Дотогава конфискацията ще е влязла в сила, включително на комуникациите. Земните екипажи все още няма да знаят за това. Служителите ще бъдат под възбрана. Излети ли корабът, това може да се съобщи на целия персонал, но през следващите няколко — да речем петнайсет? — часа никакви съобщения няма да се изпращат от Порт Боуен, без да са проверени от нашите агенти или съчинени от самите тях. Повтарям, на Лагранж Пет се нуждаем от изненадваща акция.

Кайра подсвирна.

— Това е твърде голяма хапка. Ами ако се провалим?

Риндалир се изсмя.

— Последствията ще са доста любопитни от дипломатическа гледна точка. Но ние, селенархите на суверенната Луна, не бива да се боим от действително наказание повече от авантистките господари на Северна Америка.

— И все пак… Разбирам защо се е наложило да действате безшумно и ви е било нужно толкова време. Организирането на нещо така мащабно… — Внезапно изпита замайващо успокоение от виното. — Защо се съгласиха съдружниците ви? Каква им е изгодата? Както и вашата, сър?

Изражението му стана сериозно.

— Това е донякъде философски въпрос, пилот Дейвис. Може да се опитаме да го обсъдим по-късно, ако желаеш. Сега нека само заявя, че взаимоотношенията ни с „Метеор“ на Гътри са в общи линии удовлетворителни. Кой знае какво би могъл да предизвика този псевдо-Гътри?

Думите му й вдъхнаха увереност, поне достатъчно, за да се усмихне и да отговори:

— Тъкмо това се опитвам да ви докажа!

— Наистина. — Той се оживи. — Да приключим ли с уточненията? Нашият експедиционен корпус ще разполага с пълномощия, привидно издадени от тукашния директор на „Метеор“. Съчиняването на кодирано обръщение също отне време. Ще бъде излъчено към колонията малко преди да кацнем. В него се заявява, че сме изпратени с мисия да направим предварителна преценка на възможността за изграждане на лунарианска станция на тяхното една шеста ниво на гравитация.

Кайра се намръщи.

— Не виждам особен смисъл в това.

— Така е — призна, с усмивка Риндалир — но Полицията за сигурност не бива да го знае, а редовният персонал не би трябвало да види основание да не ни приеме. За лунарианците действително се твърди, че сме своенравни, но никога не сме представлявали заплаха за космическата среда. — Той я прониза с поглед и продължи по-бавно с по-плътен глас: — Проникнем ли веднъж вътре, онова, което ще се случи, до голяма степен ще зависи от теб, пилот Дейвис. Предполагам, че знаещ кой би могъл да ни отведе при Гътри и можеш да убедиш това лице да го направи.

— Аз… мисля, че мога… — И изкрещя: — И тогава цялата скапана конспирация рухва!

Той вдигна ръката си, която излъчваше диамантено сияние.

— Не чак толкова драматично. По-добре да не го разнасяме триумфално из цялата колония, а да го измъкнем контрабанда. В противен случай Полицията за сигурност може да намери начин да ни спре и да потули всички факти. Или пък си представи какво би могъл да направи някой фанатизиран тип. Какво ли не… огнестрелни оръжия… Нужно ли е да продължавам по-нататък? А след това… трябва да обсъдим заедно със самия Гътри кое е най-разумно. Враговете му са безразсъдни, но не глупави. Северна Америка е на косъм от избухването на гражданска война. Под угроза е животът на милиони.

Запита се дали това има някакво значение за него. Стига! Недостойна мисъл. Трябваше да повярва, че е повече Фауст, отколкото Мефистофел. А и беше проектирал грандиозната авантюра, която би трябвало да донесе избавлението.

Кайра прехвърли чашата в лявата си ръка и протегна дясната.

— Muy bien! — извика тя.

Ръкуването му беше топло и той се усмихна, без да откъсва очи от нейните. Неговите бяха огромни, наклонени, сивкави като северно море или чиста стомана.

— Така да бъде — отговори той. — Изпразни чашата си, за да напълня двете и да пием за хаоса.

Тя се подчини. Докато той наливаше чашите, тя попита:

— Хаоса?

— В научния смисъл — отговори той. — Порядък на безгранично прекрасно и непредсказуемо многообразие. — И след момент добави: — Но и в древното значение. Не мисля, че щом всичко това приключи, ще можем да се върнем към познатата ни вселена. Шива е Разрушителят. Но също така и Възсъздателят.

Двамата продължиха да пият и да опитват мезетата, любуваха се на играта на светлините и разговаряха за много неща. По-късно Кайра си даде сметка, че той не беше разкрил нищо съществено от своите и на сътрудниците му мотиви. Недоглеждането й вероятно се дължеше на нарастващото удовлетворение или на неговата ловкост. Беше й предложил например нещо като мимолетно надникване в неговото сърце.

— Да, на Луната ни предстоят грандиозни дела, преправяме този свят, за да ни удовлетвори и да постигнем всяка илюзия, която си пожелаем. Когато собствената ни изобретателност пресъхне, тази на машините ще е безгранична. И все пак с каква цел? Бъдещето е тяхно. Освен ако… Това няма да е първият бунт, въздигнал надежди от безнадеждността чрез хаос.

Той се отклони от темата с жизнерадостен жест.

На фона на обзелия я екстаз тя се зачуди гласно дали действително не е Фауст. И ако не, какво е? Мошенически бог, Гарван, Койот? Или Локи^[2]?

По-голяма част от разговора беше около масата за вечеря, до която я беше отвел. Намираше се в стая от синкав здрач. Носеха се ухания и музика. Как беше разбрал, че харесва „Въздухът“ в изпълнение на струнни? Вечерята беше великолепна, цяла поредица от малки блюда, направо кулинарни шедьоври. Разговорът лъкатушеше около съществени проблеми, дреболии, идеи, много от които извличаше от нея. Двамата му придаваха насока и смисъл, общност на целта, без да подминават развлеченията, хумора, стиховете, спомените. Тя заразказва за миналото си — от търговския център в Торонто и Русия до кометите и планетите. Със своята необичайност въпросите и коментарите му много често бяха учудващо поучителни. Досега никога не беше разсъждавала по подобен начин. Едва по-късно си даде сметка колко малко беше споделил Риндалир.

 

 

Прислугата беше сервирала кафето и ликьорите и беше изчезнала. Бяха сами.

— Вие сте твърде забележително създание, пилот Дейвис — каза той.

Не личност, а създание. Подразбиращото се значение, според лунарианското мислене…

— Por favor, лорд Риндалир, аз съм Кайра.

Усмивката му се разля към нея.

— В такъв случай тази нощ нямам никакви титли. Да останем ли просто самите себе си?

 

 

Ако предпочитате митично подобие, може би Кришна?