Пол Андерсън
Последният бастион (53)

50.

Това съобщение е свързано най-вече с постигнатия най-после неотдавнашен политически компромис. Луната ще модернизира своето правителство, като се превърне в поредната кибернетична демокрация, и ще влезе в Световната федерация. Възрастните селенархи обаче запазват собствеността си, върху която пожизнено ще действа благородническо право. Другите новини са, че населението на света продължава да намалява със задоволителна скорост, а превръщането на басейна на Амазонка в биологически резерват скоро ще бъде приключено. Африка започна прехода към дистрибутивна икономика — една цивилизация, изградена от началото, може да рационализира по-лесно своите институции, отколкото по-стари цивилизации. Африка очаква насоки от напълно съзнателните изкуствени интелекти, когато влязат в действие. Новите модели се учат бързо и демонстрират не само съзнание, но и аналог, макар и все още неопознат докрай, на човешка съзидателност.

Звънецът накара Кайра да излезе на верандата. Това само по себе си беше чудесно. Тя и без това имаше намерение скоро да излезе и да погледа залеза. Ясните дни вече не бяха голяма рядкост на голямата географска ширина на Порт Метеор. Растителността променяше климата забележително бързо, като се разпространяваше по континентите, поемаше на големи глътки въглероден двуокис и издишаше кислород, задържаше влагата в почвата и регулираше температурните крайности на оголените скали. Но пък не навсякъде се срещаха растения.

Улицата, на която се намираше къщата й, прекосяваше един нос с изглед към града и залива. От двете страни имаше дървета, засадени след завръщането на първия Гътри.

Боровете и хималайските кедри бяха израснали на височина през следващите десетилетия, докато широколистните бяха още млади и се нуждаеха от специални грижи. Вятърът откъм морето свистеше в клоните им. Неговата свежест и остър дъх пронизваха ранната жега като с меч. Вълните бързаха, блестящи като острие, да се срещнат с небето, в което вече блестеше нощната планета… Фаетон въпреки всичко бе красива. На югозапад се спускаше към хълмовете, а от омарата дискът й проблясваше в меко жълто. Б не се виждаше, отдалечен в неговата кометовидна орбита и забулен по това време на годината от блясъка на своя компаньон. Няколко чайки отразяваха светлината с крилата си. Вече имаше достатъчно риба в океана или уловена на брега, с която да се хранят. А край къщата лехите с цветя бяха червени, бели, виолетови…

Кайра спря изненадана. Пред нея стоеше Неро Валенсия. Сякаш неволно протегна назад ръка да затвори вратата.

— О! — възкликна тя. — Saludos. Какво те води насам?

Наистина ли зърна копнеж в усмивката му?

— Дойдох да ти кажа adios.

— Значи заминаваш? За дълго?

Той кимна.

— За Беотия.

— Аз… хм… съжалявам. Бих искала да те поканя, но заради бебето и останалите занимания… много е разхвърляно…

Излъга и подозираше, че той разбра. Защо го направи? Убийството беше вече в миналото. За него то беше задължение, а след това престана да бъде наемник. Въпреки резките й отговори винаги беше любезен с нея, да, приятелски настроен, готов да помогне при случаите, в които му се удаваше възможност. Еико доста го харесваше, но Кайра не желаеше да остава насаме с него.

— Няма проблем — отвърна той спокойно. — И без това бързам.

Тя се досети, че и той лъже.

— Не можех да тръгна, без да те видя. Толкова рядко се случваше.

— Bueno, сега всеки е по-зает и от октопод с едно пипало, когато се учим да се оправяме и да свикваме със заниманията си.

— Въпреки това се надявах… — Той сви рамене. — Няма значение.

Погледът му улови нейния и не отклони очи.

Усети, че се страхува от него. Страхуваше се, че ще й замае главата. Въпреки че не бе спала сама твърде дълго, спомените не изчезваха. Но това не беше връзка, която желаеше. Най-малкото щеше да бъде глупаво. Освен това съществуваше и Еико.

— Признавам, че не бях твърде приятелски настроена и не поддържах близки отношения — каза припряно тя. — Нямаше как. Знам, че се занимаваш с екологичното развитие, а Беотия трябва да бъде подготвена за следващия етап. Но тя е от другата страна на планетата. Какво точно ще правиш?

Валенсия се усмихна.

— Нищо определено. Взимаме гръбначни, тревопасни и месоядни животни, за да ги привнесем там.

— Разбирам. Необходими са за разнообразието на растенията, както и за нашите нужди.

Клише, неща, които знаят и учениците, запълване на разговора.

— Няма да е лесно — продължи по-оживено той. — Очакваме безброй неуспехи, импровизации, спасявания на косъм и възстановителни мероприятия.

Тонът му накара Кайра да се отпусне.

— Звучи забавно — каза тя. — А ти къде се вписваш в картинката?

— Обичам дивата среда, особено щом става въпрос за гори. Освен това май имам талант да се оправям с животни.

— Лосове, слонове, вълци и лъвове?

Той се засмя.

— Не и през следващите години, ако изобщо някога ги привнесем. Гризачи, малки птици, соколи.

Да, мина й през ума, наистина би трябвало да разбира от соколи.

— Успех! — пожела му сърдечно.

— Какво правиш напоследък? — попита той. — Не мога да си представя, че ще се върнеш в космоса, преди детето да поотрасне.

— Не бих и могла, а и го знаех още преди да тръгна от Земята. Ще мине много време преди да разполагат със свободна индустриална мощ за построяване на достатъчно кораби.

По изражението му й се стори, че го възприе като обяснение защо бе решила да има дете, но той само уточни въпроса си.

— Тогава с какво се занимаваш извън отглеждането на детето? Когато разговаряхме последния път, ти каза само: „С разрешаване на всевъзможни проблеми“.

— Bueno, убедих Гътри да ми даде да проектирам търговски платноходки, които да могат да се използват от роботи. Необходими са много повече системи за предупреждение, отколкото за човешки екипаж с възможности за съзнателна преценка. Но нали знаеш, горивото е известен проблем и ако можем да спестим от него при товарни рейсове, които не са спешни, това винаги ще бъде от полза. Скоро ще изпробвам една лодка. Ще стигнем и до кораби.

— Много интересно. Нещо, с което можеш да се забавляваш, докато си чакаш космическия кораб.

— О, да.

— Радвам се. — Валенсия се поколеба. — Може ли да поддържаме връзка? Да ти се обаждам от време на време?

Удоволствието на Кайра се изпари.

— Аз… опасявам се, че ще бъда много заета.

— Разбирам.

— Ще се видим пак, когато се върнеш, разбира се.

— Надявам се.

Кайра се овладя.

— Поздрави Еико от мен. И нея не съм виждала от доста време.

Той се забави малко преди да отговори спокойно:

— Разбира се.

— Успех! — повтори тя.

Той кимна.

— И на теб. И всичко най-хубаво!

Не беше удобно да не поеме подадената ръка, която обхвана нейната, твърда и топла. Усети замайване. Едва не отвори вратата. Издърпа ръката си и промълви:

— Vaya con Dios.

Той се усмихна, обърна се и се отдалечи. Тя остана под поривите на вятъра, загледана след него, докато не се изгуби от погледа й. Слънцето се скри зад хълмовете. На изток небето помръкна, от което Фаетон заблестя още по-ярко. В същия квадрант блещукаше и един енергосателит. От такова разстояние този тип сателити изглеждаха като изкуствени звезди. Гътри не искаше да разваля нощното небе, с което Деметра щеше да се сдобие, когато намалееше облачната покривка.

По-добре да нагледа Хю. Кайра влезе в къщата. Беше малка и с изключение на стандартните мебели почти празна. Натрупването на ненужни вещи в една къща ставаше с години. Винаги изоставяше своите вещи. Е, годините бяха пред нея.

Беше кръстила детето на баща си. То продължаваше да спи в люлката си, невероятно малко и съвършено. Кой щеше да замести баща му? Момчетата се нуждаят от мъж, на когото да се възхищават, да го имитират, срещу когото да се бунтуват, с когото да се примиряват и когото да даряват с внуци. Но по дяволите, по дяволите, по дяволите…

Телефонът иззвъня. Във всяка стая имаше апарат. Колонията беше натъпкана с нанотехнологии и сложни уреди, включително роботи работници. Понякога Кайра се чудеше дали изобщо на Деметра ще се появи търговско предприятие. Натисна бутона за отговор.

Не излезе никакво изображение.

— Buenas tardes — поздрави я собственият й глас. — Имаш ли някоя свободна минута?

— Какво има?

— Малко инфо за теб — обясни киберкопието.

Кайра се засмя.

— Знаеш ли, от ден на ден започваш да звучиш все повече като Гътри.

Да не би тонът й да прозвуча самозащитно?

— Bueno, непрекъснато работим заедно, нали? — Гласът се оживи: — Това може и да почака, но си помислих, че за теб ще е важно да го чуеш веднага. Попадна ми една нова базисна преоценка на климатичните цикли. Основава се на актуални данни, пръстени на растежа на коралоиди, изотопни числа на ядра от морското дъно. Можеш да проучиш подробностите по-нататък. Дават сериозно основание да се предположи, че северното полукълбо преминава в етап на внезапни и стихийни бури. Растителността би трябвало да ги смекчи във вътрешността, но не и в морето или по крайбрежията. Трябва да имаш това предвид.

Кайра сви юмруци.

— Гадна работа!

— Нищо чак толкова заплашително за твоя проект — успокои я киберката. — Просто още един фактор.

— Знам. Но…

Кайра се загледа през прозореца в спускащия се здрач.

— Какво но?

Кайра си наложи да се обърне към празния екран, за да я вижда по-добре.

— Виж какво, знаеш, че все още не разполагаме с надеждна метеорологична прогноза, да не говорим за контрол на времето. — Прекалено много неизвестни, прекалено много бързо вариращи променливи. — Ти ми казваш, че внезапни бури или нещо по-лошо могат да връхлетят направо изневиделица. Бях планирала да взема Хю на пробните плавания. Сега вече не смея. Но кой ще се грижи за него, докато ме няма?

Със сигурност не и робот, освен ако наблизо няма и надежден човек. А кой би отделил от времето си?

— Ммм, да, проблем.

Кайра стоеше заслушана във вятъра в дърветата. След около минута чу радостен глас:

— Какво ще кажеш за мен?

— Моля?

— В съответния корпус. Мога да ги накарам да го направят мек и приятен.

— Но ти… ти имаш повече работа, отколкото можеш да свършиш. Не е ли така?

— Всички сме така. Децата обаче са на първо място. Те са бъдещето.

Пак Гътри, помисли си Кайра.

— Напоследък рядко възниква нужда да ходя на мястото — продължи киберката. — През повечето време получавам данни, общувам, вземам решения и издавам заповеди. Мога междувременно да се правя и на бавачка. Е, невинаги. Но ще уредя и допълнителни гледачи. Предимно хора.

— Може ли да стане това?

— Трябва да стане и колкото по-скоро, толкова по-добре. Скоро ще имаме и други деца.

— Обмисляла съм как да се справим с това — продължи Кайра. — Населението ни е малобройно и в момента претоварено с ангажименти. Не съм убедена, че тази ситуация изобщо е била предвидена.

— Смея да твърдя, че трябва да променим правилата. Децата заслужават стабилни семейства, но вероятно ще трябва да измислим ново определение за „семейство“.

Разширено? Комунално? Кайра не би си признала, дори и пред своя призрак, каква тръпка премина през слабините й.

— Bueno, аз, мислила съм си… трябва да станем по-различни от това, което сме.

— Кога нещата са оставали едни и същи?

— Да, сигурно. — Кайра пое дъх. — Gracias за информацията и предложението. Нека ги обмисля. Нещо друго? Няма? Тогава buenas noches.

Прииска й се да не бе прекъснала разговора така рязко. Но какво можеше да направи? Да покани киберката си на кафе и женски приказки?

Макар да усещаше гърдите си пълни, не биваше да буди Хю. Когато изгладнее, той сам ще й даде сигнал. Утре щеше да отиде в лабораторията и корабостроителницата и да го вземе със себе си, както обикновено. Той обичаше разходките, вятъра в косата — черна като на Боб, светлината в очите — кафяви като на Боб, но имаше и нещо от нея, мислеше си, в лицето и в начина, по който протягаше ръце. Замисли се с какво да се захване.

Как да прекара вечерта? Да направи вечеря. Предпочиташе да готви сама. Най-добре беше, когато готвеше за компания, но това вече се случваше рядко. Познатите й се събираха по двойки. Тя беше добре приета сред тях, но не искаше да рискува да злоупотребява с това. Астронавтите бяха достатъчно разумни да не се обвързват с такива, които живеят на земята — когато връзките се разпадаха, болеше. А, да, колкото до Риндалир…

В стаята се смрачи. Вместо да включи осветлението, тя отново излезе навън, търсейки светлината и въздуха. Морето потреперваше. Заблестяваха все повече звезди. Застана до перилата на верандата, които напомняха мостик на платноходка, и се остави на свистящия вятър да роши косата й и да изпъва блузата и шотландската пола по тялото й.

Наблизо се мерна мъж. Улицата не беше осветена, но на сиянието на звездите, морето и мъждукащия залез го позна. Младият Джеф Пекър.

— Buenas tardes, пилот Дейвис — поздрави той.

— Buenas tardes — отговори тя.

Проследи го с поглед. Какъв хубав мъж и изключително човешко същество! Не че имаше някакви намерения към него. Но кибер-Кайра, която можеше да си позволи обективност по тези въпроси, вече й беше говорила за това… не за връзки, а за нещо друго, нещо ново.