Пол Андерсън
Последният бастион (35)

32.

По команда от контролната станция „Иниа“ свърза радиониката си с нейната и се спусна към космодрума на Л-5. Кайра трябваше само да седи и да наблюдава. Колонията се разпростря пред нея като въртяща се около оста си канара със зейналия по средата вход. Корабът навлезе в ярко осветен тунел, задейства страничен вектор и достигна определения перон. При съприкосновението и електромагнитното сцепление корпусът се разтресе. С възстановяване на притеглянето усетиха виене на свят. Беше съвсем леко поради близостта до оста на въртене, но сега Кайра гледаше не отсреща, а нагоре към един малък кораб цистерна. Добре че беше отхвърлила намерението на Риндалир да пристигнат с нарвал. Такъв кораб трябваше да влезе в орбита, докато онази там совалка или някоя като нея само пренасяше групата дотук и обратно. Делфинът беше достатъчно малокалибрен, за да ги пренесе директно. И да се измъкне по-светкавично, ако се наложи. Разбира се, по-малката мощност правеше такава необходимост по-вероятна.

Тя се стегна. Разработеният план увеличаваше отговорността й.

Освободи защитното устройство и се понесе като перце назад. Лунарианците се освобождаваха от кушетките за компенсиране на ускорението. Арен, Исабу и Куа бяха грохнали след часовете на удвоена гравитация. Въпреки това нямаше да са непохватни като плужеци. Медитациите поддържаха енергията и пъргавината им. Бяха заседавали, докато пътуваха. Каквато и да се окажеше физиологичната цена, щяха да я заплатят след завръщането си у дома. Риндалир не показваше никакъв признак на изтощение. За разлика от подчинените си, които бяха облечени с обикновени комбинезони, той беше в черно и сребристо. По-обаятелен от когото и да било, да го вземат дяволите!

— Всичко наред ли е? — попита тихо той. — Ясни ли са подробностите в съзнанието на всеки? — Усмихна се. — Такива, каквито са. — Усмивката му се насочи към Кайра. — За теб, да, без никакво съмнение. Отлично го знам.

Тя усети разлялата се по лицето й топлина и се наруга наум. И все пак колко насърчаващо и обнадеждаващо беше въздействието му!

Арен и Исабу донесоха обемистите сандъци с инструменти и оборудване. Сграбчили дръжките им, те се понесоха след своя шеф към служебната херметична камера. Куа ги следваше на няколко метра. Тя беше втори пилот като една от малцината лунарианци с дълбоко космическо обучение, не служител на „Метеор“, а поданик на Риндалир.

Кайра се придвижваше встрани. Когато люкът се отвори, можеше да чува какво се случва, след като мъжете излязоха от кораба, без да вижда и да бъде видяна. Останала вътре в кораба, но пред погледите на онези отвън, Куа й прошепна:

— Шестима полицаи от сигурността… цял взвод, предполагам… както и редовните механици. Май наистина ни следят внимателно.

До слуха й достигнаха думите:

— … заповеди, сър… не неуважение или нещо подобно… курс на поведение… Докато опасността е налице, всички новодошли трябва да бъдат придружавани или… хм… следени през цялото време. Тези мерки гарантират собствената ви безопасност.

Риндалир отвърна иронично:

— Толкова ли сме безценни, че пазачите ни са два пъти повече от самите нас? Поласкан съм.

— Bueno, сър, действително пристигнахте неочаквано в изпълнение на мисия, за която управниците на Л-5 изобщо не са чували.

— Ще бъда доволен да изясня причините за това, ако ми бъде предоставена телефонна връзка или ако техен представител прояви готовност да се срещнем в ниско притегляне. По същество това е едно скоростно експериментално проучване. Ако не открием нищо очевидно нередно в обекта, който имаме предвид, Селенархията ще направи официално предложение и възможностите могат да бъдат проучени подробно. Защо просто не ни придружите веднага дотам? — Той се разсмя. — Така по-скоро ще се отървете от нас.

— Хм. В съобщението става дума за петима…

— Няма основания пилотът ни да ни придружава. Тя е само служител на „Метеор“. Предвид настоящата критична ситуация, капитан Педраза, ще разберете защо считаме за благоразумно да оставим един от нашите служители с нея, за да съдейства за безопасността на кораба.

Офицерът на Полси се опита да отправи объркани възражения. Риндалир ги отхвърли или по-скоро ги парира с убедително красноречие. На Кайра й се прииска да може да стане свидетел на гледката. Съчетаваше ли някой друг в цялата галактика подобна арогантност и ласкателство? Най-накрая стъпките се отдалечиха.

Куа и Кайра се спогледаха.

— Ще огледам наоколо — прошепна лунарианката. — Напрягай слух.

Тя мина през люка. Дори в провисналите като чувал работни дрехи не пристъпваше с нискогравитационни крачки, а сякаш се рееше. Колко красива беше, в името на Маккенън! Като повечето лунарианци, разбира се. Докато хромозомите биваха видоизменяни… Все пак с какво я привличаше Риндалир? Не че се преструваше на влюбен, което би засегнало интелигентността й, но галантностите му бяха като стихотворения, а колкото до по-енергичната част от нощното преживяване, споменът за Неро Валенсия беше избледнял. Не, не, не! Разбира се, че контролираше чувствата си и нямаше да позволи няколкото прекарани часа на Хълма на елфите да я извадят от равновесие, но не можеше да престане да се пита…

Напрегни слух, глупачке, напрегни слух!

Отново чу гласове на фона на бумтене и дрънчене. По дяволите! Все пак, да не би да очакваше Куа да й докладва, че никой не е оставен да следи наоколо. Или Педраза беше извикал охрана, преди да придружи групичката на Риндалир, или беше оставил човек от своите.

Куа предприе акция.

— Здравейте. Може ли да поогледам наоколо? Никога не съм идвала тук.

Което беше опашата лъжа.

Отговорът на мъжа не беше труден за предвиждане:

— О, разбира се, ако не се отдалечавате. Мястото е удивително, нали?

— Разгледахте ли го в свободното си време? Знаете ли с какво се занимават онези мъже там?

— Не знам. Не съм астронавт. Съжалявам.

— Изглежда любопитно…

Полсито вероятно не беше глупак. Не би се отдалечил с новодошлата или нещо подобно. Но пък и тя не излъчваше никаква заплаха и поведението й не подсказваше никакво намерение да се втурне нанякъде или да създаде някакъв друг проблем. Групата му със сигурност беше инструктирана да се държат любезно с лунарианците. Задължението му беше да държи под око кораба и тази очарователна жена. (Наистина очарователна. Расата й се славеше с това. В слуховете на Земята понякога се споменаваше за феромони. Антрополозите си правеха майтап, но…)

Кайра се промъкна в херметичната камера и се престраши да надникне надолу през външния люк. Младият униформен мъж беше насочил изцяло вниманието си към Куа. Двама други механици наблизо също я оглеждаха внимателно. Разпръснати поотделно или на групички, из цялото просторно помещение работеха хора и машини. Куа хвана лекичко мъжа за ръката и насочи вниманието му встрани. Той се поддаде на импулса. За минута-две изходът на „Иниа“ щеше да е извън полезрението му.

Кайра подскочи, не върху рампата, а направо, отблъсквайки се с цялата сила на краката си. Завъртайки се около себе си, докато падаше, тя се приземи върху стъпалата си и отскочи на разстояние десетина метра. Зърна един техник да я проследява с очи и постави пръст върху устните си. Риндалир й беше осигурил униформа на пилот от „Метеор“. Мъжът също беше метеорец. Той кимна съзаклятнически и се зае усърдно с работата си. Тя продължи с отмерена минигравитационна скорост от около петнайсет клика в час.

Дали я беше видял някой друг? Ще вдигне ли тревога? Дали полицаят няма да се окаже по-наблюдателен от другите? От напрежението усети болка между лопатките си. Ако рискованата й постъпка претърпи неуспех… Настъпването на извънредни обстоятелства налагаше предприемане на открити действия, но Риндалир нямаше никаква представа за същността им. Би ли импровизирал? Или не искаше тя да разбере, за да не се противопостави?

Отхвърли въпросите настрана. Рискът си струваше. Заобиколи един огромен товароносач. Корпусът му щеше да й служи за параван, ако продължи да се отдалечава през тунела право пред нея. Болката в гърба започна да утихва. Избърса с длан лицето си. По-добре да не личи, че е потна. Просто обикновена служителка, тръгнала по някаква маловажна поръчка. Да се смеси с тълпите на Л-5, както не би могъл никой лунарианец. Командващият от Полси по всяка вероятност е инструктиран подробно за цялата ситуация, включително и нейното участие в нея, но не би пуснал снимката й по екраните с надпис „Търси се“.

С най-близката лента пое към горните нива. Слезе в малка промишлена зона, която й беше позната, намери обществен телефон и звънна в офиса на Тамура.

Изненада я гласът на живата операторка, която на свой ред се изненада от молбата на Кайра.

— Съжалявам, но господин Тамура отсъства — отговори несигурно с подчертан акцент на английски тя. — Той е… задържан. Мислех, че всички знаят.

Сякаш я сграбчиха за гърлото. Все пак успя да отговори:

— Не, аз не знам. Отсъствах служебно дълго време. — И веднага добави, преди операторката да се е замислила дали напоследък е имало подобно назначение: — Мога ли да говоря с неговата дъщеря?

Очите на операторката се втренчиха в трансмисионната линия. Кайра помръдна лекичко, за да се вижда по-добре отличителният й знак. Жената остана неподвижна няколко секунди, които сякаш нямаха край. Кое щеше да надделее — доверието или подозрението и страхът? Накрая отговори:

— Госпожица Тамура е в отпуск. Може би си е вкъщи.

— Gracias.

Кайра изключи и положи усилия да си възвърне самообладанието. Реши да отиде лично в апартамента. Комуникационните му линии със сигурност бяха под наблюдение. (Както вероятно и тези в офиса, но при стотиците входящи и изходящи обаждания плюс компютърните канали нейното обаждане едва ли щеше да бъде засечено или най-малко насочено за преценка от човешки контрольор, преди да са изминали няколко часа.) Самото място по всяка вероятност не беше под пряко наблюдение. Полси разполагаше с ограничен брои полицаи в тази огромна, разнообразна, нескрито враждебна общност. Биха предпочели да се съсредоточат върху потенциални смутители. Еико Тамура беше възможно най-скромната и безобидна душица, на която би могъл да налети човек/ Освен ако не я познава превалено добре. Кайра продължа по тегловни и гравитационни нива, прекосявайки наслуки всевъзможни пасажи, паркове, градини и грациозния мост Речен пояс. Сред тълпите със сигурност се шляеха неколцина нейни близки приятели. Отчаяно се надяваше да не срещне нито един от тях.

Както много други врати, тази на семейство Тамура беше маркирана с емблема и номер. Беше рисунка на Еико. Кайра остана за момент пред познатата лилия, докато спомените, препуснаха безразборно в съзнанието й. А ако няма никой? Колко дълго би могла да се шляе наоколо в относителна безопасност? Докосна пластината и застана пред обектива.

Вратата се отвори. Тя влезе неуверено. Посрещна я Еико — миниатюрна в своето кимоно и широк копринен пояс. Прегърнаха се.

— Шшт — прошепна в ухото под брадичката си Кайра — не казвай нищо. Укривам се.

Неотчела ничие друго присъствие, вратата се затвори. Едва доловимо ухаещата свободно събрана коса на Еико се плъзна по устните на Кайра при кимането й. Пуснаха се. Изражението на Еико беше изопнато. Върху клепачите й потрепваха сълзи. Тя хвана Кайра за ръката и я отведе в добре познатата й стая в дъното.

До компютъра върху отрупаното с листове със скици и думи бюро спеше Чуджо. Котаракът, който обикновено дебнеше навън из страничните улички, се изправи и се огледа наоколо. Кайра го почеса по навик по гърба, а той тръкна глава в дланта й и замърка от удоволствие. Еико седна пред компютъра, който не беше свързан в мрежа. Никой не трябваше да разбере онова, което натрака на клавиатурата:

„Добре дошла, добре дошла. Толкова се безпокоях за теб.“ Тя стана. Кайра зае стола, представяйки си колко смешна гледка представляват, сменяйки местата си като топчета за пинг-понг.

„Нямаме време за губене — написа тя. — Полситата може да са ти поставили звуков подслушвател, но предполагам, че това е всичко. Разбрах, че са затворили баща ти. Добре ли е?“

Тя погледна Еико, която кимна. Кайра се усмихна и промълви:

— Добре.

И продължи с клавишите:

„Тук съм с лунарианска група да отнесем Гътри. При теб ли е?“

Кимането беше отривисто.

„Чудесно! Налага се да го промъкнем контрабанда. Можем ли?“

Еико й направи знак да стане от стола, седна и написа:

„Може би. Последвай ме.“

Кайра я избута с лакът встрани.

„Вземи нещо, в което да го поставим.“

Тя не носеше, защото една празна чанта би била твърде подозрителна. А и компанията й нямаше никаква представа за обстоятелствата. Беше по-добре да действа в движение.

Намръщи ли се Еико?

„Вече е в скривалището.“

О, по дяволите, съжалявам — едва не възкликна Кайра. Трябваше да се досетя, че си го обмислила предварително.

Еико й направи знак да изчака и излезе. Кайра се заигра с Чуджо. Докато го галеше, чувственият му отклик събуди в нея разни спомени. Напомни си, че знае урока си и няма да позволи на моментно отпускане да обърка преценката й. Но похотливостта беше спасение от съмнения и страхове. Не че Риндалир беше някакъв хладен кръвожаден Валенсия…

Еико се върна, облечена в комбинезон и ботуши. Кайра се сбогува с Чуджо и двете тръгнаха.

Скоро Кайра се зачуди накъде вървят. Еико я поведе към най-близката лента до края, което беше Марджинал Вилидж — евтин квартал за онези, които добре понасяха слабото притегляне или бяха готови да изтърпят последствията, и които нямаха и не възнамеряваха да имат деца. Един дебелак я поздрави в пасажа. Кайра си спомни чудовището от Куарк Феър и стисна зъби. Но този беше просто познат. Еико избъбри нещо в отговор и продължи с бърза крачка. Следващата лента ги отведе по цялата си дължина до комплекс от наноцистерни. Там се качиха на един радиал, който ги отведе до камера за аеродинамични тестове, изоставена в момента поради съкращаване на голяма част от дейностите.

Разбира се, досети се Кайра. Еико подбираше възможно най-страничните пътища, колкото и да са обиколни, до мястото, към което се бяха отправили. По този начин избягваха многобройните случайни срещи.

Напуснаха системата на една спирка в резервата Тревъроу на полугравитационно ниво и тръгнаха по пътека между затревени ливади и хълмчета нагоре към флуоресциращия в синкаво небосвод с въображаеми облаци. Тук-там самотен смърч, клен или ела шушнеха под поривите на вятър, който носеше със себе си земни ухания, спомени, милиардогодишни нужди… Районът беше съвсем пуст.

— Вече можем да разговаряме — каза Еико. — Сега мога истински да те поздравя с добре дошла, Кайра.

Спряха и стиснаха ръце, усмихвайки се с леко замъглени от сълзите очи. Но не разполагаха с никакво време. Кайра дръпна ръцете си и продължи напред.

— Значи успя да го измъкнеш — промълви тя. Пулсът бумтеше в ушите й. — Как? Какво се случи?

След като изслуша краткия разказ на Еико, тя възкликна:

— О, чудесно, върховно, querida^[1]. Кой глупак е казал, че поетите не стават за нищо, освен за поезия? Есхил е бил войник, Омар — учен, Джеферс — зидар…

— А ти пилот — вметна Еико.

Кайра се разсмя.

— Да, и отличен готвач, жесток покерджия и доста добра свалячка. Но поет? Не. Пълно бездарие! — Тя стана сериозна. Даде си сметка, че веселието й е по-скоро истерично. — Bueno, а сега моята част от историята…

Скицира я набързо, пропускайки интимните подробности.

— Взема ли веднъж Гътри, мога веднага да се върна на кораба, но това ми се струва твърде рисковано.

— Наистина е рисковано — съгласи се Еико с характерното за нея спокойствие. — Вече ти казах как претърсват цялата куни… колония, за да го открият. Охраната може и да не те спре, но ще повикат началниците си, които ще ти забранят да напуснеш, преди да са проверили всичко.

Кайра кимна.

— Точно така. Но аз ще предам Гътри на лунарианците и ще остана, когато заминат.

— А после?

Кайра повдигна рамене.

— После Риндалир ще програмира операцията.

Тромпети: той може, той може!

Полугласно: Ами ако не успее? За него не е кой знае каква загуба. Северноамериканците едва ли ще направят повече от това да го депортират заедно с придружителите му, а ако бъде достатъчно настоятелен, Кайра също може да тръгне с тях. Но Гътри… На селенархите би се сторила интересна играта да се боричкат с един анти-Гътри, който е убеден, че държи здраво властта в ръцете си.

Вслушай се в тромпетите. Какво друго вдъхва надежда?

Еико повървя известно време безмълвна, преди да каже:

— Щом така желае Гътри-сан, така да бъде.

Кайра долови тревога в думите й.

— Не ти ли харесва планът?

Еико поклати глава.

— Притеснявам се какво ще излезе от всичко това. Да можехме да го освободим по някакъв друг начин! — Тя въздъхна. — Но нямаме никакъв избор, нали?

Кайра преглътна раздразнението си. Защо лунарианците щяха да полагат такива усилия, ако не искаха Гътри да се върне на кормилото на „Метеор“? Беше ясно, че за тях това е най-добрият вариант, но такъв егоизъм беше благороден.

Тогава защо се подразни от милата Еико? Защото изпитва опасения самата тя ли? Измъчваше я обстоятелството, че де намира друг отговор.

Стигнаха до Дървото, без да си кажат нищо повече.

— Ще отида да го взема — каза Еико в сумрака под клоните. — Ти следи от най-долната площадка за отдих.

Кайра очакваше с нетърпение изкачването, за да се освободи от напрежението, да се наслади за момент на спотаения сред смайващите шепнещи висоти покой. Но Еико имаше право.

— Muy bien.

Останала сама на площадката, след като компаньонката й изчезна нагоре, сред зелените светлосенки и топлите сладникави ухания, които излъчваше грубата ръждивокафява кора, Кайра потъна в размисъл. Защо съществуваше този колос? Да, научно изследване и експеримент. Биомеханизмите за пренасяне на соковете при такива огромни разлики бяха специфична област за проучване. Но всичко това със сигурност би могло да се установи по по-лесни начини, без да се пренася такава огромна маса тук, което беше наложило модификации на Л-5, за да съхрани динамичната си устойчивост. (Лунен прах, кометен лед, ще оцелеят ли тези кокали?) Парковете, градините и огромният резерват имаха своите основания, полза за околната среда, възстановяването, естетиката, циклите на светлина и тъмнина, горещина и студ, лято и зима поддържаха ритъма на живота; триковете на геометрията, електрониката, произволността допринасяха за разнообразие, непредвидимост, усещане, че този свят е нещо повече от стени. Всичко това беше безспорно. Но каква беше необходимостта едно нечовешки огромно живо нещо с мощ да издържи нечовешки продължително?

Спомни си за летящите сред звездите замръзнали камъни, на които никой не беше стъпвал, преди да ги открие тя; надигащите се островърхи кулички на изгрева из сенките на някоя дълга като хоризонт бездна на Марс; бурите на Юпитер, наблюдавани от заслона на някоя вледенена луна, около която бушуваха изумителни радиационни вихрушки, способни да погълнат цялата Земя; ювелирният Сатурн; готически заострените кристали, които пронизваха кафеникавожълтото небе на Титан… Колко от тези приключения беше осъществила със собствени усилия? Винаги тези машини, костюм или кораб, или аванпостова летяща крепост, сензори, компютри и ефектори, които отглеждаха и предоставяха възможности. До каква степен се беше превърнала в машина, която все още не беше усетила зараждането на живота под сърцето си, дори не го искаше?

Всичко, което откриваше, беше безплодно. Мрачни вкаменелости сред марсианските скали. Донесени през разстояния от светлинни години разкази чрез сондите на роботите и от копието на Гътри… не, анти-Гътри… не, тази разлика е несъществена… разкази за един друг жив свят, океански живот, който едва докосваше бреговете, докато краят на света се спускаше. Други два свята, които биха могли да възникнат по-късно, след милиони години, или да не възникнат. Навсякъде другаде, докъдето бяха проникнали, мъртва материя, а отвъд нея тишина, освен ромола на звездите.

Дали Дървото черпеше сокове с корените си от отчаянието?

Някакво размърдване сред зеленината отклони Кайра от мислите й. Еико се беше върнала.

Тя се спусна върху площадката и леко усмихната кимна към раницата, която носеше. Кайра повдигна капака с потрепваща ръка. Очните стълбчета се надигнаха.

— Здрасти — изръмжа басът. — Велико шоу, момичето ми.

— Jefe, о, jefe — изхлипа тя.

Грубоватата му деловитост я отърси от вълнението, а с него и от меланхоличното настроение — безразсъдно, неуместно.

— Еико ми поразказа това-онова. Тук си с Риндалир и неговите веселяци. Нещо друго?

— Аз… аз ще те предам на тях и… те ще те отнесат на Луната.

— Как предлагаш да стане това? Не мога да си представя, че Полси ще го пусне да отлети и да ме отнесе със себе си. Може и да не знаят със сигурност какво търсят да уловят в мрежата си, но ще го размотават, докато се консултират със своя шеф, а той ще се обади в Кито и… другият Гътри по-късно ще уреди всяко дипломатическо усложнение. Аз бих постъпил така.

— Разбира се.

Кайра обясни накратко намеренията си.

— Надявам се да успеем — приключи тя.

— Иначе ще стане лошо. — Тонът му беше угрижен. — Ти изглежда ще останеш тук.

— Не знам как бих могла да се промъкна обратно, без да ме забележат, а ако разберат, че са ме изтървали, или ако ме помислят за пътник, който лунарианците вземат със себе си…

— Ще потърсят повече информация. Даа. Как ще се справиш?

— Мога да помогна — каза тихо Еико. — По-добре е да не отсяда в дома ми дори за кратко време, но няколко малко известни семейства ще й дадат подслон, без да кажат нищо на никого.

— Проклет да съм, че не мога да ви прегърна и двете — изръмжа Гътри. — Измъкнем ли се веднъж от цялата тази каша, всичко, което има „Метеор“, е ваше.

— Не е нужно, сър — отговори Еико. — Дадена дума.

Каквато тя никога не беше давала, досети се Кайра. Но баща й беше дал.

— По-добре да вървим — предложи пилотът.

Еико кимна, смъкна раницата, погледна лещите и промълви:

— Un yoi. Успех. — Усмихна се замислено. — Когато реалността се намеси, дори поетите са безсилни да намерят думи.

Тя затвори раницата и я подаде на Кайра, която я нарами. Двете се спуснаха.

— Ще отида да ти уредя подслон — каза Еико. — Ела вкъщи в… пет? Дотогава ще съм се прибрала, а може и по-рано. Ще се справиш ли?

Кайра се усмихна.

— Свикнала съм да се спотайвам.

Всъщност щеше да обикаля наоколо, сякаш има някаква работа, през местенца, където бе малко вероятно да срещне непредвидено някой познат. Обзе я почти радостна възбуда.

— Hasta la vista.

Тя излезе през наподобяващия порта на японски храм вход сред ливадите под симулацията на небе.

Сама беше предложила и описала на Риндалир зоната, в която лунарианците бяха настояли да бъдат отведени. Беше приблизително на една шеста гравитационно ниво, земеделска, предимно гигантски зърнени култури и соя. Обработваха я машини, но посетителите и случайните минувачи не бяха рядкост. Риндалир трябваше да заяви, че разработва идея за започване на собствен бизнес и за отглеждане на фармацевтични култури. Може би беше препоръчително да се засеят нови площи на Луната. Преди да обсъди проекта с ръководството на Л-5, искаше да огледа обекта, да се увери дали необходимите условия са налице, да прецени дали лунарианският екип би се съгласил да остане в такава околна среда. Внезапността на възникването на проекта отговаряше на общо споделяната земна представа за неговата раса. Беше успял да я увери, че ще се справи.

Щом излезе от един коридор на открито, тя го видя заедно с неговите хора, пазачите и още десетина зяпачи. Стеблата зад тях се издигаха като ограда, толкова наситенозелени и невероятно високи, че всичко в човешки мащаби изглеждаше по джуджешки незначително. Но не притежаваше светостта на Дървото. Въздухът надвисваше тропически горещ, просмукан с миризми на изкуствени торове. Небето — таван със закрепени на него лампи за растеж. Под смътното им сияние един култиватор пухтеше върху зелените площи под наблюдението на надзирател, който приличаше на насекомо с човешки размери.

„Върви“. Кайра закрачи към тях с безразличен израз. Риндалир я забеляза пръв. Стърчеше над Арен и Исабу, които бърникаха из инструментите, извадени от сандъчетата. Лицето му остана безизразно, но платинената му коса потрепна край мраморнобелите му скули при едва забележимото кимване. Забеляза я и едно полси и неволно докосна приклада на зашеметяващия си пистолет, избърса влажното си чело и погледна с навъсен израз крадешком към селенарха. Онова, което му се бе струвало предизвикателно и може би рисковано задължение, се беше превърнало в неприятна досада.

Кайра се присъедини към зрителите. Случайно ли бяха попаднали тук поотделно или се бяха присламчили към любопитната групичка? Нямаше особено значение, тъй като никой от тях не й беше познат. Арен вдигна очи. В ръката му леко потрепваше метър. Той отново се зае с работата си. Исабу остана безучастен.

След няколко минути Риндалир размени няколко думи с двамата, а след това и с командира на взвода. Кайра не чу казаното, но се досети за смисъла му: „Мисля, че свършихме онова, което можем. Сега трябва да си вървим… Не, извикайте шефа си, щом желаете, но ще отклоня всеки жест на гостоприемство.“

Кайра се прозина престорено и тръгна обратно натам, откъдето беше дошла. Нека си помислят, че няма намерение да си губи времето с тях. При една шеста гравитация Гътри беше лек, но как усещаше присъствието му!

Оцветеният в сивкаво пасаж беше пуст. Машините не й обръщаха внимание. Стигна до вратата на една тоалетна и влезе. Както беше обичайно за Л-5, беше за двата пола. И празна. Влезе в една кабинка и зачака. Някакъв вентилатор бръмчеше непоносимо шумно.

Чу почукване. Приискай се да изкрещи. Отвори. Арен влезе. За момент изпита разочарование. Ако Риндалир… Не, разбира се. Този, комуто се беше наложило да се отбие до тоалетната на път към кораба, трябваше да носи сандък със себе си. Очевидно не го съпровождаше полси. Ако това се бе случило, Арен щеше да остане по-дълго от него. Риндалир бе дал да се разбере, че не би понесъл унижението на откритото шпиониране. В случая лунарианецът се бе насочил към кабинката, на която светеше сигнал „заето“.

Очите му проблеснаха.

— Носите ли го? — прошепна той.

Кайра кимна. Раницата беше поставена на една лавица. Направиха светкавично размяната: инструментите и уредите на Арен в нея, Гътри — в сандъчето. Мястото беше сравнително предпазено от електронно наблюдение и едва ли би се видяло нещо при подробна проверка. Повечето полсита търсеха плячката из потискащо претъпкани помещения и пасажи. Не можеха да предвидят всичко. Красноречието на Риндалир би трябвало да попречи на пазачите и на командира им да помислят за това.

Миг преди капакът да се затвори над него, Гътри размаха очно стълбче към нея. Отгатна мисълта му:

„Даа, получих свободата си в някакъв кенеф. Многозначително.“

Тя се разсмя. Арен я погледна учудено, но не се забави. Кайра трябваше да остане още няколко минути, докато се отдалечат достатъчно. Останала сама, тя продължаваше да се смее.