Пол Андерсън
Последният бастион (34)

31.

База данни

Къщата се намираше близо до западния край на резерва̀та на остров Ванкувър. Зад нея от двете страни на моравата се извисяваха вековни ели. Отпред една пътека се спускаше към дока на скалистото заливче. По-нататък се простираше океанът. В този късен летен следобед небето на из, ток беше осеяно с облаци, чиито върхове преливаха от светлосенки. Останалата част от небосвода беше синя. Откъм океана подухваше хладен вятър. Изумително бели чайки прелитаха с крясъци. Отвъд заливчето се носеха сиво-зелени вълни, освен там, където водната шир проблясваше от слънчевите лъчи или океанските талази се разпенваха и бушуваха като гейзери. От разстоянието воят им напомняше гръмогласна приспивна песен. Навътре в откритото море се белееше платноходка.

Тук се бе съхранило кътче от Старата Земя. Беше скъпо за поддържане.

Роботът остави флитера върху пистата и закрачи към къщата. Беше хуманоид и напомняше рицар в доспехи — захранван с акумулатор, не твърде ефикасен, но в момента за предпочитане пред нещо на колела или гъсеници, или с реактивни двигатели. Верандата затътна под тежестта му. Шейла Куентин го чу и отвори вратата. Той пристъпи в облицованото с орехова ламперия антре. Макар прозорците да бяха затъмнени, един лекедосан стъклен екран блестеше с пълна сила. Върху него се виждаха излитащите от своя затвор Дедал и Икар.

— Добре дошъл — поздрави Куентин. В тона й се долови напрежение. — Все пак лично ли трябваше да идваш?

— Той поиска, нали? — отговори роботът.

Тембърът му беше мощен, но доста безизразен бас. Все още не беше го упражнявал достатъчно дълго.

— Да, но… — Тя отклони поглед. — Би трябвало да се сетя, че той… е, по-различно е с… кръвен роднина. Ти… извини ме, но защо не можа да уговориш телефонна връзка? — Тя отново го погледна с мрачно пренебрежение. — Щеше да му струва по-малко усилия.

Роботът я огледа. На младини е била красива жена. Годините не бяха успели да заличат напълно красотата й.

— Той пожела така — отговори роботът. — Не разбираш ли?

Тя въздъхна.

— Знам. В много отношения той е примитивна душа. Трябваше да го предотвратя.

— Можеше ли?

— Опитах. Той настоя. Но е толкова слаб… — Тя сплете пръсти. — А беше толкова силен. Бих могла да откажа да ти предам съобщението му или да му разреша да се обади. Но…

— Щеше да те наругае. Знам.

— Разбира се, че знаеш. — Тя вдигна очи към лещите му. — Отстъпих. Презираш ли ме?

Роботът тръсна глава.

— Не. Напротив. Не ти беше лесно. Благодаря.

Тя погледна към стълбището.

— По-добре да се качиш веднага. Взе си лекарството, но вече не се знае колко време ще действа една доза, а с всяка следваща за него цената става по-висока.

— После…

— Ако има после, да, и аз ще дойда да се сбогувам. — Тя преглътна. — Но сега иска да е сам.

— В известен смисъл да — съгласи се роботът.

— Ако беше ми разрешил да държа ръката му, докато ти… Не! — почти изкрещя тя. — Върви горе!

Роботът се изкачи по стълбата и влезе в спалня с изглед на запад. Беше мебелирана пестеливо и върху белите стени имаше само няколко картини, но беше много по-светла от долното помещение. Прозорците бяха отворени към небето и морския бриз. Прозирните драперии потрепваха. В един от ъглите имаше старинен часовник, ремонтирана музейна рядкост. Тиктакаше бавно на фона на вятъра.

Роботът се приближи към леглото и се наведе. Енсън Гътри го погледна и премигна. Очите му бяха избелели, сякаш смалени зад издадения като канара нос между съсухрените му страни. Помръдна устни. Роботът увеличи звука, за да може да чува шепота му.

— Здравей.

Заедно с прошепнатата дума чу ромола на вятъра през елите и тътена на понеслите се към брега от другата половина на планетата вълни.

Докато пътуваше насам, роботът беше решил как най-добре да поздрави другия си Аз.

— Vaya con Dios — рече той.

Гътри се усмихна едва-едва.

— Може би. — И добави след малко: — Исках… да се срещнем… още веднъж.

Изричаше думите една по една, поемайки си въздух между тях. При всяко вдишване гърдите му хриптяха.

— Шийла смята, че това е безсмислено — каза роботът и се изправи. — Питам се дали е права.

— Аз също, но… няма значение… Надявам се, че си говорил… внимателно… с нея.

— Опитах се. Не съм убеден, че успях. — Роботът неловко се почеса по тила по човешки, сякаш му растеше коса. — Всичко това е ново за мен. — Тонът му стана по-рязък. Най-добрата отбрана е нападението: — Ти беше ли внимателен с нея?

Гътри извърна глава.

— По-малко, отколкото би трябвало. Но…

Той замълча и се чуваше само хриптенето на гърдите му на фона на вятъра, океана и тиктакането на часовника. Накрая продължи:

— „Vaya con Dios“, каза ти. — И отново се усмихна. — Джулиана няма ли да ме прати по дяволите!… Заради Шийла и жените преди нея…

— Тя… Джулиана… ще разбере — отговори категорично роботът.

— Не съм сигурен… Мисля, че някои чувства ти липсват… Нямаш… необходимото… да ги изпитваш.

Роботът не отговори нищо известно време.

— Това оскърбява — каза накрая той.

— Съжалявам. — Гътри отново извърна очи към металния силует. — Да, съжалявам. Непрекъснато забравям… че всъщност не си аз… Винаги съм бил… твърде груб… към себе си, нали разбираш.

Пое въздух и изруга.

Роботът кимна.

— Надявам се да съм същия. Все още се уча да бъда… което съм.

Гътри се опита да се намръщи.

— Да престанем… да пилеем времето. Дяволски малко… остава… Отивам, където е Джулиана, да, но… това е нищото… Имаме малко работа… преди това.

— Прахта ти със сигурност ще отиде при нейната — обеща роботът.

Разпръсната над веригата Лайбниц на Луната, планината на вечната светлина.

— Дреболии. На нас ще ни е все тая… и няма да знаем. Епитафът… Помниш ли го?

— О, разбира се.

 

 

Топла нощ, изпомачкано легло, цвъртене на щурци отвън, ухания след уталожена любов. Тя се притисна към него. Къдрите й се разпиляха върху ръката му, с която бе обгърнал раменете й.

— Хрумна ми какво искам да пише на надгробния ми камък.

Той се разсмя.

Умира всеки

в заника на дните си.

Лежи тук,

който съзидаваше преди.

— Все пак няма да го проумея — каза Гътри.

— Но аз ще го запомня — отговори роботът.

— Правилно. Това е достатъчно. Слушай — изсъска Гътри, искам… да те инструктирам… за „Метеор“… Ще се сблъскаш… с дяволски много протести… а ти все още… опипваш пътя си… към съществуването…

Той направи задъхана пауза. Дори с усилен звук въпросът му се чу едва-едва:

— Питам се… какво е усещането?

— Странно — призна роботът. — Нещо като… лекота? Струва ми се, че съм абстракция. — Той търсеше думите. — Но има и… енергия и съм привързан към старите си приятели, спомените си… твоите. Не точно както преди… както си бил ти… но… Не, не си бил особено внимателен с Шийла днес.

— Грижи се… за нея. Заслужава го.

— Ще се грижа. Заслужава го. — Роботът споделяше и това. — А какво искаш да ми кажеш за „Метеор“?

Гътри събра сили.

— Вече се тълпят около теб, нали? — започна той. — Съвети, молби, настоявания… Ти знаеш… каквото знам аз… за тях, но… притежаваш ли… интуиция… усещане за тях? — Той се напрегна. — Слушай. Повечето имат благородни намерения… Внимавай за… Диленси… Властолюбив е. Прекалено добър… администратор… за да го изхвърлиш и… не бива да нарушаваме думата си никога… но го дръж под контрол. — Отново се напрегна. — Таня… Таня Орлово Дърво. Добро момиче, освен че е… моя внучка… но трябва да си остане при… инженерството. Не й позволявай… да се опитва да командва другите. И…

Той се сгърчи от острия спазъм.

Роботът коленичи и повдигна главата му, приближен плътно до него, мумия до метал, изчаквайки спазъмът да премине.

— Да се обадя ли за помощ? — попита роботът.

Всеки друг би го направил незабавно.

Очакваното „Не“ потрепна към него. Вибросензорите му долавяха немощния пулс, а хемосензорите подушваха лепкавата хладна пот.

— Не се занимавай с това. Няма смисъл.

Спазъмът отмина. Роботът отпусна главата на мъжа върху възглавницата. Дясната ръка на Гътри потрепна към него.

— Звездите — прошепна умолително той. — Дръж посоката… към звездите… каквото и да казват… хората ти.

— Аз също помня онази нощ край езерото — увери го роботът.

 

 

Въздухът беше съвършено неподвижен и невероятно бистър, особено за тази неголяма надморска височина. Над горите блещукаше звездният безброй. Отраженията трептяха върху езерната повърхност. Енсън и Джулиана бяха сами в целия лагер: през онези дни трябваше да идват пеша дотук. Съблякоха се и влязоха да поплуват. Водата ги галеше, почти топла. При всяко загребване плясъците отекваха като звънък смях. Плуваха сред звезди.

— Някога ще го направим наистина — промълви Джулиана. — Обещаваш ли?…

 

 

— Добре — прошепна Гътри. — Великолепно. Това е важното. — Той събра сили и продължи малко по-високо: — Ще пийна за това. Скочът… е ей там.

— По-добре недей — посъветва го роботът.

— Все още аз командвам.

Роботът отстъпи.

— Така е.

Прекоси стаята, взе бутилката от едно чекмедже, както му беше разпоредено, върна се и наля в една чаша за вода. Отново коленичи, повдигна главата и приближи ръба на чашата до устните.

— Звездите — изломоти Гътри.

Завесите се развяха от полъха на вечерния бриз. Старинният часовник достигна кръгъл час и отекна.