Пол Андерсън
Последният бастион (54)

51.

След интензивни проучвания Институтът по психосоциологични изследвания не отчита причини за тревога заради подема на религиозни и примитивистки движения и основаването на общности, посветени на техните идеали. Те остават малки по обхват, разпокъсани, със свои особености и често враждебни едни към други. Макар някои от тях да произлизат от отдавна утвърдени общности, повечето са неореакционни, а неудовлетворението им от съвременното състояние на Земята е чисто емоционално. Кривите на разрастването им вече преминават в хоризонтала, като се очаква скоро да поемат надолу, тъй като по-младите генерации съзряват в една все по-рационална цивилизация. Все пак докладът препоръчва допълнително проучване и анализ по отношение на задоволяването на тези изблици от прачовешки произход, чието архаично определение е „духовни“, без да се правят компромиси с рационалността.

Северните планински части на Арголис бяха придобили умерен земен климат. Пиренът цъфтеше в лилаво, а прещипът в жълто под хладни ветрове, които мятаха облачни сенки над тревисти хълмове и долинки, ручеи и планински езера. Изсипваха се краткотрайни дъждове, след тях слънцето си пробиваше път и над хребетите се извиваше дъга. Брезата и върбата се бяха разпространили повсеместно. В закътаните местенца потрепваха листата на първите млади трепетлики. Жужаха насекоми, бръмчейки и проблясвайки насам-натам. Паяжините блещукаха от росата. Птици с големината на патица размахваха крила във все по-големи ята. Под тях земноводни и дребни бозайници тичаха, плуваха и ровичкаха земята. Ястреби и лисици излизаха на лов.

Това не беше повторение на възвръщането, постигнато от живота след оттеглянето на ледниците много отдавна върху планетата майка. Онова беше отнело хилядолетия и векове, това ставаше за десетилетия и години. Тези форми не бяха подбрани от еволюцията, а от рационална воля и умения. Предците им не бяха времето и водата, а химикалите, енергията, и машини, чиито размери бяха от чудовищни до молекулярни. Бяха просмукани от технологии — в основната си част незабележими, но неизменно ръководеха, насочваха, опазваха делото от простосмъртните.

В близост до центъра на провинцията се издигаше Лифтразир Тор. Една специално засадена и отгледана горичка от клен, топола, дъб, ясен и глог го коронясваше като мечта на бъдещето. Киберкопието Кайра кацна на бетонната писта в началото на горичката и тръгна по пътя, който се виеше между камъни, големи скални блокове, треви, диви цветя и храсти. Днес бе управлявала кораба, вместо да се съедини с него, тъй като използваше хуманоидно тяло. Под ясното небе металът на корпуса отразяваше проблясъците на едно далечно езеро. В ръцете си носеше кутията с мозъка на Гътри. Когато премина под дърветата, те я приветстваха с прошумоляване, танцуващи зайчета светлина, ухания, плесени и стръкчета.

Лабораторията по биокибернетика в средата на гората беше със скромни размери. По стените й пълзеше бръшлян. Персоналът можеше да използва откритията на други учени от планетата, докато тяхната собствена работа бе прекалено незначителна по мащаби. Директор Базил Ръдбек бе забелязал, че пристигат посетители, и ги чакаше на главната порта. Беше мъж на средна възраст, рус, як и вършеше работата си с желание.

— Bienvenidos, jefe и сеньора. От доста време чакахме това посещение.

— За мен времето е в хроничен недостиг — отговори Гътри. — Освен това вие си бърникате, изследвате и пак бърникате и няма нужда да ви се пречкам.

— Винаги сте добре дошъл, макар да признавам, че по-рано не можехме да ви покажем кой знае какво. Но оценяваме факта, че ни оставихте да си вършим работата, без да ни безпокоят разни бюрократи.

— Традиционната политика на „Метеор“ в случаите, когато някой може да сгази лука — разсмя се Гътри. — Във вашия случай имах допълнителни опасения и то тъкмо заради бюрократите.

Ръдбек бе потомък на живия Гътри.

— И вече направихте голямото откритие? — подсказа Кайра.

Ръдбек се усмихна.

— Нищо чак толкова драматично. Проправяхме си път малко по малко и най-после разполагаме със система, която изглежда работи както трябва. Истинската заслуга е на полевите учени, на роботите и киберкопията преди тях, тези, които събраха данните и зрънце по зрънце проучиха тяхното значение, как и защо се случват нещата на тази планета. — Той направи поклон. — Muchas gracias.

Кайра вече бе овладяла в достатъчна степен изкуството за генериране на глас, така че нейният изрази изненада.

— На мен? Когато работя на открито, аз съм само пилот.

— Пилотите са ни крайно необходими — каза Гътри. — Пък и ти спаси не един и два ценни задници. Така поне съм чувал.

— Във всеки случай — продължи Ръдбек — изходната информация постепенно ни насочваше как да коригираме програмите, а често и да реконструираме хардуера. — Ентусиазмът му ставаше излишно отегчителен. — Когато се опитвате да натъпчете милиони години екологично развитие в рамките на двеста или триста години, и то в глобален мащаб, тъй като нищо друго не е възможно, работата изобщо не прилича на градинарство. Дори да сме сигурни какво трябва да направим — а не можем, прекалено сложно и хаотично е, — дори тогава самият обем на работата и скоростта, с която нестабилният ред на нещата може да се сгромоляса, пренатоварват всеки комплект от контролни системи, който изобщо бихме могли да произведем. Един елементарен пример: спомняте ли си случая с тесалийската детелина?

— Разбира се — изръмжа Гътри — кой не я помни?

Съгласно плана новата почва в този влажен регион беше засадена с новосъздаден вид мъх, който трябваше бързо да я подготви за тези непретенциозни микроби и безгръбначни, от които зависят по-висшите видове. Етапът премина добре и привнесоха детелини, за да обогатят почвата допълнително. За съжаление те неочаквано се разпространиха толкова нашироко и така нагъсто, че направиха пръхкав тънкия слой торфоподобен субстрат. Дъждът започна да оголва скалите. Най-добрият начин за ограничаване разпространението на детелините изглеждаше привнасянето на хищници, които ядат опрашващите пчели. Но тези насекоми, разработени от ДНК на оси, породиха мутирал подвид, чиито ларви убиваха червеите, които аерират и наторяват почвата. Специално създаден вирус… Природата в Тесалия все още се гърчеше от една катастрофа към друга.

Ръдбек се изчерви.

— Съжалявам. Отплеснах се. Нямах намерение да ви изнасям лекция като даскал на ученици.

— Не се притеснявай — каза Гътри. — Егото ми е доста дебелокожо. Продължавай.

— Gracias, сър. Нека изложа основния принцип. Вие сте чувал за него, очевидно, но едва наскоро е доказан с математическа точност. Не можем да продължаваме да изпращаме нашите роботи и нанотехнологични молекули да се щурат насам-натам да търсят какво не е наред и да поправят щетите. Или животът на Деметра ще отмре на етап над ниво микроскопични организми, като изключим няколко участъка, поддържани с непрестанни и абсурдно големи усилия, или ще се разпространи и ще еволюира. Във втория случай екологичната му сложност ще нараства по-бързо от скоростта, с която може да расте, която и да е от нашите регулирани системи — освен ако не създадем множество регулатори, които да доведат живота до изчезване.

— Това ми е известно. Правителствата притежават същото свойство, само че много малко хора го осъзнават и нито един политик. Въпреки всичко не разполагаме с време да чакаме природата да се самобалансира. Вашите хора търсеха път между двете крайности на дилемата. Добре, след като се реванширах и те зашеметих с откритието, че конете имат четири крака, можеш ли да ми обясниш с прости думи какво сте постигнали?

— Ще се постарая. Но, por favor, влезте. Не трябваше да ви държа тук на крака.

— Нямаме нищо против — каза Кайра.

Киберкопия и устройства.

Ръдбек ги разведе из лабораторията, представи екипа си, показа им оборудването, включи мониторите на компютрите. Измеренията на неговата дискретна победа станаха очевидни.

Организмът представлява една целокупност. Неговите почти безкрайни плетеници от механизми за откриване, поглъщане, абсорбиране, отделяне, възприемане, реагиране, химически реакции, насочване на електрони, обратна връзка и динамика се преплитат в служба на оцеляването. Това в края на краищата означава оцеляване и разпространение на спиралата на живота. За тази цел обаче организмът обикновено трябва да надделее над своите врагове и заплахи. Ако разполага с минималните количества храна и защита от външния свят, той ще устои, ще се подсилва, ще лекува раните си, ще смазва предателствата на анормални клетки и ще търси как да разшири пределите на своя вид. Върховният пример е човешкото същество, чийто мозък едновременно е директор, процесор за обработка на информация, най-важната жлеза и извор на желания.

Естествената екологична система не е нищо повече от комплекс от отношения между организми. Колкото и невероятно сложни и фини да са, те са резултат от геоложки ери на борба, чисти случайности, промени, направени от самия живот в заобикалящата го среда, и безмилостно пресяване на всичко, което не намира начин да се приспособи. Една мрежа от същества може да живее цяла епоха, но във всеки един момент случайно събитие в ареала му или навлизане на чужд организъм може да го доведе до гибел. Скалите на Земята съхраняват половин дузина масови унищожения, при които повечето от най-силните раси са измирали. По-малките локални унищожения са безброй. Колко уязвим ще е животът, изтръгнат от цялата тази дълга история и всемирна матрица и принуден да се пръкне от нулата в доскоро съвършено пусти земи?

Ако екологичната система беше организъм…

— Основната идея не е нова, разбира се — каза Ръдбек. — Няма да се учудя, ако размишленията са започнали още след първите предавания от Деметра. Може би и по-отдавна, jefe? — Той погледна към Гътри, но не получи никакъв отговор. — Трябва да създадем еквивалент на нервна система. Не толкова грубо като множество датчици, подаващи данни към множество компютри, управляващи множество роботи — съвсем очевидно е, че трябва да се използва нещо подобно. В основни линии се нуждаем от молекулярни структури, действащи по същия начин като същества в симбиоза, които растат естествено редом или вътре в повечето от растенията и по възможност в някои от животните, които могат да си взаимодействат на колкото е необходимо големи разстояния. Не за да образуват сетивни органи или мозъци или нещо съвсем аналогично, но… нещо подобно. Номерът, проблемът бе да се открие как може да стане това. Какво би свършило работа, какви може да са страничните ефекти или критичните последствия? В дългосрочен план кое да взема решенията и да ги изпълнява по същия естествен начин, без замисляне, както човешкото тяло. Както живото тяло прави по отношение на всичко, което се случва в него?

— От докладите ви личи, че сте се заплитали като пилета в кълчища, докато достигнете до качествено ново разбиране — каза Гътри.

Ръдбек сви рамена.

— Полуразбиране. Всичко започна, когато Фаркуар направи съвсем нов прочит на теорията как митохондрията е влязла в симбиоза с примитивните прокариоти. Тя показа в светлината на нашите наблюдения тук, че теорията е недостатъчна. Тогава Кристофър формализира симбологията и пусна данните през флексор Ямато… Но всичко това, опасявам се, е прекалено абстрактно, а и след като теоремите бяха доказани, имаше практическите въпроси за решаване.

Очните стълбчета на Гътри отново се насочиха към сбора от органични и неорганични единици, които оглеждаше. Беше удивително малък.

— Което сте и направили — добави той — и ето го вашето бебче.

— Не, ембрион — възрази Ръдбек. — Ограничено е до шест или седем хиляди квадратни километра и далеч не е завършено. Разпростира се на много тънък слой и плюс това е доста примитивно, елементарно, пълно с пропуски. И приспособено само към тази определена територия, тази определена природа. Но в рамките на ограниченията си то функционира. То… се учи. Например в открити райони, където през зимата нощем става студено, работниците откриха, че когато се засади пълзяща хвойна край млади трепетлики или елши, тя в най-общи линии изолира достатъчно корените им, за да оцелеят и растат. Bueno, забелязахме тези видове доброволно да се появяват на места, в които не са расли никога преди. Проследихме робобръмбари да носят семена на места, за които не са получавали изрични указания от нас или написаните от нас програми. Програмите се саморевизират! — В гласа на Ръдбек прозвуча гордост. — Системата ще се разширява по своя собствена воля. Ще се променя и подобрява — понякога с наша помощ, понякога — подозирам — напук на нас. Ще се адаптира към всяка среда и екологична система на Деметра. Едва ли ще доживея да видя крайния резултат, но в края на краищата ще съществува биосфера, която е организъм — слабо свързан, функциониращ главно в основните възли, но организъм с мащабите на един свят.

— „По-голям от империи и по-бавен от тях“ — каза Кайра.

— Моля? — попита Ръдбек.

— Стих от древна поема. Мислех си за сигналите, предавани през континенти и океани.

— Не е ограничена до скоростта на химическите реакции. Показах ви, че системата разполага с електронни, фотонни и механични компоненти. Крайната ни цел е да включим в нея изкуствен интелект — цялостен, съзнателен изкуствен интелект. За това, разбира се, ще е нужна много по-сложна система, но междувременно ще научаваме за новите открития на психонетиците на Земята.

— Девет календарни години е съвсем малко време между въпрос и отговор — каза Гътри. — Вашето бебе трябва да се изправи на крака и да проходи съвсем скоро. Ако не искате да го обречете да бъде структура, която не може да се приспособи към съзнание, по-добре е да включите възможности за добавяне на съзнание към схемите му от самото начало, поне временно.

Ръдбек кимна.

— Това ни е ясно. Вече съществуват възможности за временно включване на киберкопие — отначало само за наблюдение, като вероятно няма да има нужда от нищо повече, докато не разполагаме с действително киберсъзнание.

— Защо не сте го изпитали все още?

— Не е безопасно. Искаме да усъвършенстваме техниките си, преди да добавяме към тях.

— Защо? Съществуват ли рискове?

— В рамките на предвидимото — не, но, повтарям, още не знаем достатъчно, за да можем да предвидим евентуален нещастен случай.

— И няма и да можете, докато не направите опит — очните стълбчета на Гътри завибрираха. — Слушайте, включете ме в него. Сега.

Ръдбек зяпна.

— Сериозно ли говорите?

— С тази идея пристигнах тук днес. Затова пристигам без тяло. От разясненията ви си изясних някои въпроси, за които не бях сигурен. Давайте. Защо не? Вярно, че експериментът не е с научна стойност и не е контролиран, но може ли да навреди?

Ръдбек поклати глава.

— Може да навреди на вас.

— Глупости! Преживял съм повече неща и по-лошо отношение, отколкото бих желал да си представите. Какво ще ми причини този опит, освен да ми даде представа — смътна, без съмнение, предварителна, но представа отвътре — как ще се чувства вашият организъм? Което, струва ми се, ще ми е страшно полезно и на мен.

— Да не си посмял! — възкликна Кайра. — Ако настояваш да получиш подобен доклад, извади ме от това тяло и ще ти го представя.

— Друг път! — отвърна Гътри. — Ти беше служител на „Метеор“. Би ли позволила на някой от хората ти да поемат риск, който ти не би поела? Във всеки случай това тук не е хазарт. Това е въпрос на проглеждане и получаване на представа. По тази причина ще се възползвам от ранга си и ще се насладя на цялото удоволствие. — Гласът му стихна. — Нещо ново, не призрачно шоу от кивира, а истинско изживяване след толкова празни години… — И добави внезапно: — Става ли, Ръдбек? Хайде, свържи ме.

Той можеше да отклони противопоставяне, но не и обсъжданията, плановете, подготвителните действия и предпазните мерки. Денят на Деметра клонеше към края си, когато учените го свързаха. Звездите се носеха около час над тишината, разкъсвана от време на време от някоя полупрошепната баналност — време, в което те гледаха контролните уреди и кръстосваха стаята. След това го извадиха.

Не каза почти нищо, освен че промълви тихо и бавно:

— Не мога да го опиша. Може би ако бях поет… За малко да си помисля, че отново съм жив.

Хората бяха изтощени, а и какво гостоприемство можеха да предложат на тези гости? След сбогуването Кайра отнесе Гътри обратно в техния флаер. Стъпките й отекваха в нощта. Хълмът и околността блестяха от отразеното от сланата звездно сияние.

— Нямаше да съм толкова шокирана от твоята безразсъдност, ако не беше изтрил двойника си — каза тя.

— Не съм — отвърна Гътри. — Той е ето тук, всичките му спомени са прехвърлени в мен.

— Защо?

— Много добре знаеш защо. Единият от мен се занимаваше с работите в Слънчевата система и корабите с емигранти, докато другият тръгна напред и пое контрола тук, но след като и двамата се озовахме на Деметра, две буйни копелета само щяха да си пречат. Още от самото начало имахме намерение да се слеем.

— Искам да кажа, защо не запази втората програма деактивирана като резервно копие. Особено ако ще рискуваш като днес.

— По дяволите, това беше толкова опасно, колкото да вдигаш залога с пълен флош в ръката. Реших, че едно мое резервно копие е лоша идея. Рано или късно колонията ще трябва да се оправя сама. Всъщност ако вече не може да се оправя, тя не си заслужава.

— Ние… ще ни липсваш, jefe.

Гътри се засмя.

— Е, аз имам намерение да поостана още известно време. — Тонът му се смекчи: — Да, след това преживяване… Ти не искаш ли да останеш, Кайра?

— Мисля, че не — отговори.

Той я огледа, сякаш лещите му можеха да прочетат някакво изражение в главата на машината.

— Не си ли щастлива?

— Не съм нещастна. Не е същото. Интересно ми е това, което правя. Но когато вече никой няма да изпитва крайна нужда от мен, бих предпочела да спра.

— Една сесия в онзи биоцентър може да промени решението ти. Бих искал, querida, наистина.

— Съжалявам, jefe. Не смятам, че ще искам да опитам.

— Защо, ако мога да попитам?

— Ще ми напомни за прекалено много неща, до които съм по-близо във времето от теб.

— Разбирам.

С това разговорът приключи. Тя закрачи надолу по хълма.