Пол Андерсън
Последният бастион (27)

24.

„… НУЛА“.

Корабът се издигна. Ускорението притисна Кайра дълбоко в кушетката. Съсредоточи се върху дишането си. Пред очите й замигаха светлинни, стрелките се завъртяха в циферблатите, потекоха йероглифите върху екраните. Енергийният пулс на кораба заблъска в ушите и костите й, сливайки се в общ ритъм с нейния.

Корабът се понесе нагоре и на изток, докато лазерите вече не можеха да я достигнат. На тази височина въздухът беше прекалено разреден, за да бъде енергизиран в метателна енергия. За кратко корабът продължи по инерция и Кайра изпадна в безтегловност, придържана в абсолютен покой единствено от мрежата за безопасност.

Когато достигна нужната степен на вакуум, двигателят се включи, разтърсвайки кораба. Тягата беше по-слаба от предишната и единственото, което долавяше, бяха диханието на вентилационната система, собственото й дишане и кръвта във вените си.

— Орбита постигната — обявиха синтетичните гласове на всевъзможните уреди.

Отново изпадна в безтегловност. Изпита възторг от свободното реене. Нулевата гравитация имаше своите неприятни аспекти и при значителна продължителност причиняваше пагубни последствия. Това налагаше всеки ден да отделя по няколко часа за упражнения и да престоява в неутрализиращата центрофуга, но тези първи мигове винаги й доставяха огромна радост.

Поне така се беше случвало винаги досега. Двамата с Гътри бяха излетели, бяха се измъкнали живи, но единствено мускулите й изпитваха наслада. Вътрешно се чувстваше парализирана.

Разкопча коланите, понесе се от кушетката и погледна през амбразурата. Половината гледка беше запълнена от огромната заобленост на Земята с белите спирали на облаците и блещукащите като съзвездия в нощта градове. Прелитаха над Мексико, прецени тя… да, локаторът посочваше местоположението на „Мауи“ в неговите граници. Останалата половина беше запълнена от звезди. Преди излитането по навик намали осветлението в кабината и сега те блестяха с мразовита ослепителност.

Отблъсна се на стъпало, полетя към стойката зад кушетката, сграбчи една скоба, за да се спре — маневра, чиято грациозност напомняше танц във водата сред кейките — и увисна до Гътри.

— Как сте? — попита тя.

— Чудесно — отговори по мрежата той. Очните му стълбчета се изпружиха към лицето й. — Но не мога да кажа същото за теб, а?

Кайра извърна очи.

— Всичко е наред — смънка тя.

— Наред друг път. Валенсия, а?

Тя стисна зъби.

— Да. Знаете ли какво направи?

След като се качиха в кораба, не беше посмяла да му го каже. Не беше изключено да има някакъв бръмбар. А и беше заета да сложи всичко на мястото му, да се подготви, да даде разпореждане за летателен план до Луната и да го прегледа.

— Имам смътна представа от онова, което чух в твоя пакет. Изненада ви някакъв часови, Валенсия го издебна и го уби.

Кокалчетата на Кайра върху скобата побеляха.

— Не само това — измърмори тя. — Не знам дали онзи умря веднага. Няма… особено значение… Валенсия стреля повторно, от упор, в главата.

— Да, останах с такова впечатление.

Кайра се втренчи в него.

— Безразлично ли ви е? — прошепна тя.

— О, това е ужасно, разбира се, но… Не, не одобрявам претрепването на безпомощни хора. Щом поема отново „Метеор“, ще разбера кой е бил, дали е оставил семейство и с какво би могло да им се помогне. Но това наистина беше непредвидено обстоятелство, Кайра. Ако Валенсия не беше стрелял пръв, отивахме по дяволите. Както и Уош Пекър. Със сигурност щяха да го арестуват и да го подложат на дълбок разпит. Вторият изстрел може и да не е бил наложителен. Струва ми се, че аз не бих го направил. Но Неро е боец. Никога не може да бъде изправен пред съда, както знаеш. Така или иначе неговото братство ще се погрижи да му изгради изцяло нова самоличност и всичко необходимо. А аз няма да им се бъркам. Защото ни спаси. Според собствените си стандарти той постъпи по единствено правилния и възможен начин.

Кайра усети, че очите й се замъгляват и смъдят.

— Това си повтарям непрекъснато. Ще си повярвам ли някога?

— Да, това беше ужасен шок за теб. И отвратителна гледка — отлично го съзнавам. Страшно ми се иска да можех да те прегърна силно, момичето ми. Дори ръцете на робот са за предпочитане пред този проклет сандък.

Обзе я топло чувство, началото на привързаност. Кайра преглътна, погледна вторачените в нея лещи и усети, че леко се усмихва.

— G-gracias, jefe. Muchas gracias.

— Бях сигурен, че не е задача за теб.

Топлото чувство прерасна в гореща вълна.

— Нищо сериозно не е станало!

— Добре. Ще ти е необходимо известно време да приемеш случилото се. То е печално и ужасно, но е сторено и не ти е причинило непоправимо зло, каквото би било едно изнасилване. Подобно отношение не е егоизъм, а обективност. Прекалено силна си, за да позволиш на най-обикновен кошмар да блокира съзнанието ти. Отпусни се. Включи музика, която харесваш. Спомни си приятни неща. Ще се справиш.

След няколко секунди Гътри добави тихичко:

— Ще трябва сама да решиш, но се надявам, че няма да намразиш Неро Валенсия. Не вярвам някога да изпиташ особено сърдечни чувства към него, но… лично аз му съчувствувам по някакъв начин.

— Ще се постарая.

Двамата замълчаха. Океанът сияеше като огледална повърхност върху земния диск.

— Не трябва ли да се подготвим да ме изпратиш? — по-скоро напомни, отколкото попита Гътри.

Кайра се сепна.

— Ама разбира се! Извини ме. Превърнах се в някаква… самосъжаляваща се глупачка. Не се сърди, prontito^[1].

Тя се върна до командното табло, закрепи стъпала върху магнитните стабилизатори и активира навигационната програма.

Траекторията на „Мауи“ вече беше фиксирана. Корабът се движеше в ниска, но разширяваща се орбита. Когато достигнеше на около три четвърти от разстоянието от Земята, двигателите щяха да се включат отново и да я насочат към Луната. Избраната траектория беше малко ускорена за съд като този и прекомерна за реакционната му маса, но щеше да преодолее разстоянието за два-три дни. Това беше най-добрата възможност при дадените условия. Совалката не беше мощен факлокораб и не понасяше продължителни натоварвания.

Сега проблемът беше точно кога и как да бъде изстрелян спомагателният катапулт, за да пренесе Гътри покрай Л-5. Тъй като колонията следваше Луната на разстояние шейсет градуса по същата орбита, не оставаше много време. Допълнително обстоятелство беше корпусът на „Мауи“ да застане като параван пред наземните радари при изстрелването на катапулта и възможно по-дълго време след това. Ако полицията на Съюза все още не беше засякла совалката, скоро щеше да го направи. И ако забележеха, че от нея излита нещо, това щеше да сложи точка на играта.

Със сигурност можеха да използват само радари върху собствена територия. Не биха поискали помощ от Астроконтрола на Федерацията, тъй като би се наложило да дадат обяснения. Но щом откриеха убития часови и прерязаната ограда, щяха да разберат, че са изиграни, и да уведомят фалшивия Гътри. А той разполагаше с всички ресурси на „Метеор“. От този миг до кацането си на Луната „Мауи“ щеше да е под наблюдение.

 

 

— Предполагам, че би ни взривил и би съчинил някаква история за свое оправдание, ако в космоса бяха разрешени по-мощни оръжия — беше заявил Гътри по време на заседанието им в Хило… преди колко хилядолетия? — Не очаквам да разпореди факлокораб, за да ни пресрещне и екипажът да завладее кораба, ако допуснем, че успее да получи такъв навреме. Тромава, рискована, прекалено дълга и най-вече подозрителна маневра. Светът би забелязал и би попитал защо. Той, ще разбере, че си тръгнала към Луната, ще знае, че с такова корабче нямаш друг избор, освен да кацнеш в Порт Боуен, и ще постави Полси да те пипнат, щом пристигнеш.

— Защо не съобщиш истината, докато си в космоса? — попита Валенсия. — Какво му остава в такъв случай, освен да се изправи открито срещу теб? И със сигурност ще се провали при една сериозна проверка.

— За нещастие „Метеор“ притежава почти всички кораби и съоръжения на Земята, Луната и на Л-5, както и повечето навсякъде другаде.

— Не, сателитите…

— О, търговските, метеорологичните, на Комисията за мира и прочие сателити не влизат в сметката. Имам предвид корабите, пистите, междупланетните комуникационни системи, инсталациите. Дори служителите на Федерацията ползват наш транспорт и наемат наши офиси и квартири извън Земята, когато не са сключили договори с нас да им свършим работата, което се случва най-често. Затова няма никакви правителствени полицаи, към които Кайра да се обърне в Боуен. Незначителната полиция е на „Метеор“ и ще бъде под разпореждане да стои настрана от акциите на Полей… Колкото до обажданията от космически кораби до, където и да било — например до Земята, — те не са директни. Самият обем на комуникационния трафик и изложеността на различни критични системи на смущения ни принудиха преди доста време да се откажем от преките трансмисии. Използваме по-защитени, по-ефикасни и по-надеждни начини. Всички сигнали от или към космоса минават през ретранслиращите сателити или станции на „Метеор“, които единствени разполагат с устройства за усилването и разшифроването им. Те ги пренасочват в общата комуникационна мрежа или във вътрешните мрежи на „Метеор“ според случая. Всичко това го вършат компютри и първото, което би направил моят близнак, е да издаде секретно разпореждане за наблюдение за подозрителни съобщения и задържането им за проверка от него или от Саир. Аз бих постъпил така.

Валенсия свирна.

— Предполагах, че имате огромна империя, сър, но нямах точна представа.

— Функционира толкова гладко, че хората не я забелязват особено — отговори Пекър. — Не искаме да ги държим под властта си, а само да вършим онова, което е в наш интерес, и да печелим честно.

Гътри е успял да наложи този принцип в „Метеор“, помисли си Кайра. Нямаше съмнение, че без него всичко това би се превърнало в псевдоправителство или разбойническа структура.

— Монополизацията не беше планирана предварително, просто се разраснахме — продължи Гътри. — В качеството си на реалните пионери в космоса по това време успяхме да наемем чартърна линия от Еквадор и да се спасим от грабливите лапи на политици и администратори. По-късно, когато тук-там започнаха да възникват проблеми, засилихме предпазните мерки. Но днес не разполагам с време за лекция по история.

— Космическите кораби могат да общуват пряко един с друг, разбира се — вметна Кайра. — Но би било истинско чудо управляван от човек съд — от наш човек — да се окаже откриваем в обхвата на нашия лъч. Особено след като фалшивият Гътри променя разписанието на заплануваните полети, за да предотврати такава възможност.

— Заподозре ли, че съм тръгнал към Л-5, ще наложи строг контрол — каза jefe. — Така или иначе, вниманието му ще бъде насочено към „Мауи Мару“, насочен към Луната. Най-добрият ни шанс е, когато Кайра кацне, лунарианците да я измъкнат от разбойниците на Саир и тя да разпространи истината в цялата Слънчева система. Отчасти за да се гарантира такава възможност, отчасти като защита в случай на неуспех, моето назначение е Л-5. Ако всичко е наред, Тамура ще ме пренесе. След като обявя фактите в колонията, полситата ще имат късмет, ако се отърват от линчуване. Ако поради някаква причина Тамура не успее, ще обикалям в известна на Кайра орбита и тя може да уреди прибирането ми в най-удобния момент.

Валенсия я погледна.

— Но ти… — промълви той. Тя усети безпокойството в гласа му. — На Луната ще попаднеш в ръцете на врага.

— Затова ще сигнализираме на милорд Риндалир, преди да излетим — отговори му Гътри. — Не мога да предам действителната история в нито едно съобщение, което ще се промъкне край мерките за наблюдение. Но мога да кодирам няколко думи, които би трябвало… хм… да привлекат вниманието му. Двамата вече сме имали вземане-даване.

Валенсия се навъси.

— Да предположим, че не е в състояние или не пожелае да направи нищо.

Кайра му се усмихна. В момента изпитваше въодушевление, екзалтация, нетърпение да полети.

— От онова, което знам за него — каза тя — би било странно да не предприеме нищо.

Но какво точно би предприел, призна на себе си тя, може само да се гадае.

 

 

Върна се на непосредствените неотложни задачи. Компютърът показваше необходимите й параметри.

За момент това я потисна. Какво друго беше, ако не паразит за машината? Тя я пренасяше, поддържаше живота й, информираше в границите на нейната компетентност… с каква цел? Цялата операция може да е изцяло роботизирана. Каквато почти си беше. Беше съобщила на кораба, че иска да стигне до Луната по най-експедитивния начин, отлитайки в еди-кой си момент. Корабът вършеше всичко останало — изчисленията, преодоляването на гравитацията, определянето на курса, поддръжката. Ако се натъкнеха на парче космически отпадък или възникнеше някакъв друг проблем, корабът щеше да се справи. Кайра качи Гътри на борд и го постави в катапулта, но и най-елементарният робот би се справил и с двете неща. Корабът щеше да се свърже с контролния пулт на Порт Боуен, да се спусне надолу съгласно командите и да кацне. Ролята на Кайра беше да натисне един бутон, за да се отвори херметическият люк и да излезе навън.

— По дяволите! — измърмори тя. — Я стига!

Не за първи път й се налагаше да преодолява депресията си. Всъщност пилотите действително имаха отговорни задължения като инженерите, изследователите, учените, художниците, предприемачите. Те вземаха най-важните решения.

Техните ръце и гласове даваха решаващите команди. Когато вселената внезапно изхвърлеше нещо от безкрайния си резервоар на неизвестното, тъкмо тяхното въображение или интуиция, или решителност можеха да спасят хората, а и самите машини. Не беше ли тялото й точно толкова автоматизирано и самоуправляващо се, като кораб или робот? И все пак то беше слуга на собственото й съзнание.

Но сдобиеха ли се машините изцяло със собствено съзнание… което изглежда не беше много далеч… Не, не искаше да се замисля за това. Чакаше я работа.

Тя се обърна към Гътри.

— Времето на катапултиране е по-рано, отколкото очаквах, jefe — каза тя. — Хайде да те натъкмим.

— Добре.

Какви чувства прикриваше кратката думичка? Имаше ли изобщо чувства? Да, искаше й се да е така.

Тя го понесе в ръце. Катапултът представляваше малка ракета на твърдо гориво с базисен автопилот и малко отделение за багаж. За три дни щеше да приближи до Л-5. Основната им надежда беше, че междувременно Кайра ще успее да уведоми човечеството, че истинският Гътри пристига не като беглец, а като победител.

Свърза компютъра на катапулта с този на совалката. Докато се прехвърляха изчислените параметри, тя постави Гътри вътре и го обезопаси. Машините щяха да се погрижат за всичко останало.

— Сега можеш да се върнеш в покоите си и да отдъхнеш — предложи той. — Защо да висиш тук цели десет минути, и да се чудиш какво да кажеш? „Приятно пътуване“, „Gracias, и на теб приятно прекарване“, „Поздрави всички познати“, „Разбира се, ще го направя“. — Той успя да наподоби нещо като смях. — Така нареждаше съпругата ми с възможно най-гърления акцент, на който беше способна. Когато някой от нас тръгваше сам нанякъде, си разменяхме възможно най-скандалната целувка на терминала и този, който оставаше, се прибираше.

Той я разбираше. Кайра се засмя в отговор.

— Muy bien, jefe. Hasta la vista. И…

Надвесена над него, тя обхвана кутията, приближи се плътно и целуна твърдата повърхност между очните стълбчета.

— Лек път! И на двама ни.

Щом излезе, чу съскането на плъзгащата се врата на товарното отделение зад гърба си.