Пол Андерсън
Последният бастион (59)

56.

Ние нямаме планове за нови експедиции извън Слънчевата система. Сондите до далечни и интересни от астрофизическа гледна точка обекти ще пристигнат след векове и хилядолетия. Изглежда ще бъдат повърхностни. Наблюденията на уредите потвърждават всяко теоретично предсказание. Теорията показва също колко незначителен би трябвало да бъде органичният живот във вселената и позволява моделирането на всяка възможна форма, която би могъл да приеме. Малко човешки същества изпитват недоволството, което ви отведе до Алфа Кентавър във вашето разорително скъпо изгнание, а и те в общи линии не са същества, които биха успели при подобен опит. По-скоро най-добрите органични умове все повече се присъединяват към софотектите в изследването и разширяването на интелектуалната сфера.

Много от деметрианците, пристигнали от Земята, се адаптираха към периода на въртене на планетата, като променяха ритъма си от двайсет и четири часов на трийсет часов цикъл — прекарваха в сън една нощ и следващия преди обед и бодърстваха през остатъка от този ден и следващото денонощие. Други, включително почти всички от децата, живееха съгласно цикъла на самата Деметра. В началото понякога беше необходима малко помощ, лечение за пренастройване на биологичния часовник, но скоро всичко ставаше естествено.

Хю Дейвис се събуди точно преди изгрев-слънце. Росата бе разпръсната като скъпоценни камъчета по ливадата насред синкавочерните назъбени стени на гората. Няколко сънливи цвъртения пронизаха тишината. Оранжевочервените облаци рисуваха клони и корони по небето на изток. Над тях светеше бялата Афродита, вътрешна планета, сутрешна звезда.

Той наблюдаваше как небето около нея просветлява. Майка му беше някъде там. Дано е добре, дано се върне вкъщи с нови разкази за големи подвизи. Измъкна се от спалния чувал и пое глътка въздух — свеж, влажен, изпълнен с дъх на хумус. Торфът под краката му бе мокър и еластичен. Водата от близкото изворче имаше остър вкус на желязо. Сред гората нахлу лъчение, когато А се издигна на небето. Наобиколиха го хиляди отсенки на зеленото. Не, не би си сменил мястото с нея.

Щом стъкна заградения с пръст огън, клекна и си приготви закуска. От уханията на бекона изпита вълчи апетит. При полевите мисии всяко ядене се превръщаше в истинско пиршество. Лошото бе, че нямаше с кого да го сподели, за предпочитане с някоя жена. Но тъй като лесничейският корпус беше твърде малоброен, нямаше начин да оправдае присъствието на партньор в този сравнително безопасен район. Ако изпаднеше в сериозна беда, което изобщо не беше невъзможно при толкова много неизвестни и непредвидими неща, щеше да повика спасителен отряд. Загинеше ли в бедата, щеше да е предварително поет риск — достатъчно малка цена за живота, който водеше.

След като почисти оборудването, бивака и самия себе си, събра раницата, метна я на гръб и тръгна. Планът му беше да продължи по билото до Смарагдовото езеро, после да следва потока, който извираше от него надолу до долината и оттам — докъдето можеше да стигне, преди да падне мрак. Разстоянието зависеше от това, което ще види по пътя си. Сателитните панорами показваха, че този маршрут предлага общо взето добра комбинация от образци.

Крачката му беше умерена, но с нея изминаваше с добра скорост пътя между елши, брези, кленове, смърчове, боровинкови храсти, лешници през шарени сенки и слаби ветрове. Лястовици се мятаха във всички посоки, сойки пискаха, изсвири присмехулник. Слънцето извличаше ухания от листата по клоните над главата му и нападалите под краката му. Като стигна до ручея, тръгна по-бавно. Спускането стана стръмно, на места опасно, а храстите се сгъстиха. Освен това спираше винаги, когато сметнеше за целесъобразно да огледа дадено растение, да вземе проба или да забучи химически тест в почвата. През последните пет дена бе преровил височините. Сега навлизаше в друга среда — по-топла, по-закътана, по-трудна за наблюдение от въздуха и рядко пресичана пеша. На такива места природата можеше да поеме в грешна посока и това да остане незабелязано, докато напастта изведнъж не се разпростре по целия континент.

Засега централна Акея изглеждаше процъфтяваща. Хю би могъл да се усмихне и да каже на глас „Добра работа, Madre^[1]“, ако безтелесната Кайра можеше да го види или чуе. Но това беше малко вероятно, където и да е по света, и съвсем невъзможно тук — никакви датчици, никаква интеграция, от какъвто и да е вид, освен създадените от самата гора и създанията в нея. Роботите нямаха нужния ум, за да правят собствени преценки. За това бяха необходими лесничеи.

Хю смяташе, че лесничеите ще бъдат нужни, докато Фаетон се блъсне в планетата. Не че не можеше да се произведе оборудване — можеше, с лавинообразна скорост, дори по-бързо, отколкото проектираните гени и молекулярните взаимодействащи си елементи можеха да ускорят растежа на природата. Ограничението се поставяше от приложението. Киберкопието отчиташе, че с всяка изминала година става все по-добра в ролята си. Доказваше го, като увеличаваше все повече възможностите, а Деметра все по-малко страдаше от болести. И все пак тя никога не би могла да познава или контролира повече от една частица от цялото. Да не би той да мислеше за всеки мускул на краката си, когато ходеше, сам ли караше кръвта си да разнася кислород и да унищожава чуждите тела, можеше ли да окаже влияние върху сладкото въздействие на любовта?

Потокът се пенеше и ромонеше, последна каскада, след която преминаваше с шепот в равнината, а блясъкът му скоро се изгуби от погледа зад някакви дървета. На километър по-надолу намери обрасла с мъх тераса, открита към небето и неговите ветрове. По пладне стана по-горещо. Хю приклекна над водата, изплакна потта от челото си и приседна върху гъбестата зеленина да почине.

Шубраците зад откритото място едва прошумоляха. Той се огледа и скочи на крака.

Момичето се бе появило тихичко и той реши, че е билкарка. Тя се спря там, където свършваха мъховете, нервна, готова да побегне обратно в сенките. Като държеше ръцете си далеч от прибрания си в ножницата нож, той се усмихна по възможно най-приятния начин. Беше млада с все още незакръглена крехка фигура, кожата й беше светла на местата, които слънцето не бе докоснало със златистокафяво. Руса коса падаше върху раменете й изпод венче от бръшлян. Очите й бяха големи и димно сини, лунички обсипваха чипия й нос, а устните й му напомниха листенцата на розите в градината на майка му. Облеклото й се състоеше от зелена туника без ръкави до под коляното, чантичка на кръста и мокасини. Държеше кошница от тръстика.

— Ами здрасти — измърмори той.

— Кой… сте вие?

Английският й бе с лек палав акцент, който не можа да разпознае точно.

— Лесничей Хю Дейвис, на вашите услуги, сеньорита!

Тя леко повдигна устни.

— Аз съм… Чариса. Как дойдохте дотук, лесничей Хю Дейвис?

— Летях до връх Мъглив и продължих пеша.

Тя отвори очи широко.

— Защо?

— И аз мога да попитам същото — контрира я той. — Трудно е да се каже, че сте екипирана за дълъг преход.

— Ами аз живея тук. В Дола на глухарчетата, така му викам, изобщо не е далеч. — Тя повдигна кошницата. — Берях си.

— Живеете тук? — учуди се той. — Със сигурност не сама.

Тя поклати глава. Русите къдрици се разлюляха.

— Не. С родителите си и двете си братчета.

Той предположи, че тя също се опитва да се покаже приятелски настроена.

— Радвам се да се освободя от момчетата за малко. Те са сладки, но могат да бъдат толкова досадни, нали?

Натъжи се. Първият роден на Деметра беше прекарал детството си сред възрастни, техните машини и няколко домашни животни.

Bueno, имаше си задължения за изпълнение.

— От колко време сте по тези места? — запита той. — Откъде дойдохте?

Тя се намръщи и докосна брадичката си.

— Девет години? Не, осем, мисля. Аз самата бях малка тогава.

Говореше за деметриански години, разбира се. В такива години той я прецени на дванайсет или тринайсет.

— Преместихме се от Аулис.

Селище на брега, припомни си той, предимно морска научноизследователска станция, половин дузина семейства се бяха заселили, за да опитат как е селското стопанство при тамошните условия.

— Не си го спомням много добре.

Тя добави по-смело:

— Но вие нищо не казвате, лесничей Хю Дейвис.

— Ами… „лесничей“ е само… длъжността ми — обърка се той. — Работата ми. Гледам да разбера как вървят нещата в тези диви места.

Чариса кимна.

— Зная за лесничеите. Вкъщи си имаме мултивизор. Татко Джейсън ни дава да го гледаме по един час на ден или повече, ако намерим нещо хубаво.

— Той май е доста строг.

Не че се излъчваха водопади от програми, както беше чувал за Земята (или поне някога било така). Излъчванията на живо от Порт Метеор бяха с прекъсвания, аматьорски и благопристойни. За по-голямата част от развлеченията си хората разчитаха на културната база данни, ако не си бяха съставили своя собствена.

— Можем да преглеждаме колкото книги си искаме — каза Чариса. — Аз чета много. Да, зная кои са лесничеите. Но не зная как да се об-об-обръщам към вас, сър.

— „Хю“ става, Чариса.

Свенливостта й се изпари.

— Можете ли да дойдете да ни посетите? Мама Вети ще се зарадва много.

— Мм, ами баща ви?

Тя се засмя.

— Не се бойте. Отначало може да е малко стегнат, но бързо отваря бутилка сайдер и започва да говори. О, само колко говори!

— Разбирам, че ви посещават хора?

— Малко. Най-вече горобегълци.

— Горобегълци?

— Знаете ги. Не живеят вкъщи — подслоняват се, където заварят… — Момичето млъкна изненадано. — Не ги ли знаете?

Главата го засърбя.

— Н-не. Сигурно не го правят от много време и не са много. Иначе щяхме да чуем за тях.

Хю усети как неговото напрежение я притесни и потърси начин да успокои нещата.

— Вие и родителите ви… живеете в къща, нали?

— Не е някаква голяма къща — призна Чариса. — Виждала съм къщи по мултито. Нашето е хижа. Но е уютна.

Не се стърпя да попита направо:

— Защо го правите?

— Защо… защо… щастливи сме. — Тя зае отбранителна, позиция. — Татко Джейсън казва, че навсякъде другаде, където има хора, е прекалено ограничено и механично.

— Но той не е направил семейството си горобегълци.

— Разбира се, че не! — Тя се възмути. — Не виждате ли?

Приемайки това за покана, той си позволи удоволствието да я огледа най-подробно. Туниката й бе от естествени влакна и бои, добре изтъкана и добре боядисана. Същото важеше и за чантичката на кръста, чиято катарама бе от калена необорова смола. Цялото й излъчване говореше за добро хранене, съответни медицински и стоматологични грижи и неучастие в тежък труд, който изкривява тялото и спира развитието на душата.

Макар да приличаха на ексцентрици, възприели псевдодивашки начин на живот, татко Джейсън и майка Бети не бяха такива. Мултито и енергоизточникът очевидно не бяха единствените неща, които бяха взели със себе си при оттеглянето сред дивата природа. А и… тя не беше възстановка на предисторическата Земя. Онези древни гори бяха осигурявали храна, гориво, дървесина, влакна, кожи, козина, кости, рога, лекове — едно непроектирано, но открито изобилие. На Деметра живееха видове, предназначени да имат приложение — изцяло в естествения свят, но също така да обслужват нуждите на хората. В мислите на Хю преминаха нарицателни имена: торна бактерия, медни водорасли, месоплод, вълнена кора, лечебна пръст… Ако тези се бяха захванали здраво в ахейския край, тогава може би с набор от инструменти, един полиробот и наноред… Да, щеше да бъде страшно интересно да види какво са направили в Дола на глухарчетата.

Чариса се изчерви под оценяващия поглед на Хю, макар че изглежда нямаше особени възражения.

— Разменяме нещата, които правим, за това, което те ловят и събират — обясни тя искрено. — Но ние сме… заселници.

— Това ще бъде голямата новина в централата — каза той. — Ще обърка всичките ни представи.

Не беше очаквал такава внезапна тревога. Да не би да беше възпитана от родителите си в дух на някаква враждебност към властите? Защо? Те не бяха направили нищо незаконно. Щеше да е по-добре, ако бяха съобщили за желанието си да отидат в гората — най-вероятно не го бяха направили, защото знаеха, че биологическата служба би им попречила, — но все пак… Може би това бе просто свенливостта на нимфата, когато за първи път среща воин в доспехи с перо на шлема и сабя на кръста.

— Разбирате ли — заекна Хю, — причината, поради която съм тук… — той започна да изнася лекция, като се надяваше това да я успокои. — Тази гора не е стигнала апогея си, разбирате ли. Тя е нова и се променя бързо. Гените са проектирани за бързо узряване, което става възможно поради топлината и нивото на въглеродния двуокис, но на този етап екологичната система не е устойчива. Нашата цел е в крайна сметка да се постигне устойчиво състояние, дървета, живеещи с векове, милиони различни растения и животни…

— Зная — прекъсна го Чариса с известно безпокойство.

Това му се стори обещаващ знак.

— Bueno, в Ахея сме достигнали до момент, в който вече мислим за привнасянето на по-едър дивеч. Например елени. Това означава, че трябва да сме сигурни, че те няма да опасат района си до смърт, което пък означава привнасянето на вълци, които да снижат разплода и… безкрайни усложнения. Правя проучване, което да помогне да се разбере дали районът е готов за това, дали може да го понесе, без да му се навреди.

Тя изпадна в захлас.

— Елени? Вълци? — пусна кошницата и плесна с ръчички. — Орли?

Той вдигна ръка.

— Por favor, слушайте. Наличието на човешки същества, които живеят в горите и ги използват, дори да сте малко на брой — това променя изцяло положението. Не можем да продължим съгласно плана, докато сте тук.

Тя се сви, изпитала внезапен ужас.

— Ще ни отпратите ли? — ахна и изкрещя: — Няма да го направите! Шефът Гътри няма да ви позволи!

Поразен на свой ред, той възкликна:

— Естествено, че няма да позволи!

Мина му мисълта, че безцеремонното копеле либертарианец се е превърнал в един вид бог, извор на правото и справедливостта.

— Не се страхувайте, Чариса. Честно. Това просто означава, че ще трябва да премислим наново. Може да забавим нещата, може да ги забързаме, не зная, но… но ще изслушаме майка ви и баща ви, и вас, и ще решим кое е най-доброто за всички.

С непостоянството на дете тя се успокои.

— Б-благодаря, Хю…

Избърса сълзите си с кокалчетата на ръцете си, стегна се и се съгласи почтително:

— Ще решим кое е най-доброто за Деметра.

Обзе го радост.

— Вие разбирате.

— Ние разбираме. Моето семейство.

— Мисля си — каза тихо той — че може би днес срещнах бъдещето.

Във въздуха изригна веселие.

— О, не бъди толкова сериозен — тя затанцува по мъха, опитвайки се да сграбчи ръката му. — Ела с мен у дома, хайде!