Пол Андерсън
Последният бастион (3)

Епилог

До снощи смъртта не беше нищо повече от най-ярката от звездите. Слънцата са се скупчили едно до друго на небето, сякаш за да се скрият от настъпващото, а Фаетон беше повелител на мрака. Грейналото Слънце блещукаше с почти непоносима красота като запалена за упокойна молитва светлинна, която се усилваше с всеки изминал час, видима с невъоръжено око до залязването му в късната утрин.

Няма как да се скрием от онова, което очакваме, върху дневната страна. Няма никакво убежище. Ще бъдем тук и ще съзрем всичко. Ще направя всичко по силите си, за да успокоя нещастните си и ужасени зверове, които са принудени да гледат, без да разбират.

Времето е спокойно. Снегът е украсил хълмовете, долинките тънат в синкави сенки, а ледените висулки по безлистните дървета потрепват в хиляди многоцветни проблясъци. Облаци забулват хоризонта на запад и последният ни залез припламва. Надига се пронизващ вятър. По земята се носят вихрушки от ледени зърна. През корени и скали долавям яростното бушуване на далечни океани.

Бледото сияние на Фаетон се издига от югоизток и достига зенит. Странният изгрев плаши птиците и аз чувам изумените им крясъци. Изревава елен, завива вълк.

Трябва да помогна на своите твари. Изчакай ме. Обичам те.

— И аз те обичам. Ще изчакам.

Планетата започва да се издига. Станала е толкова огромна, че изминава повече от час, преди да набере височина. А през това време продължава да набъбва. Почти напълнена, нощната й страна бледо мъждука от звездното сияние, но за очите, които са останали сред нас, тя сподавя всяка звезда. Дневната страна заслепява — вихрушки от бури, сред които съзирам планински вериги, глетчери и топящи се вледенени океани. Нашият сняг блещука като скъпоценен камък. Откъм изток тътнат мълнии. Фаетон придава призрачност на техните полесражения. В дълбините им проблясват светкавици. Неестествено за разгара на зимата — не, това също е природата, реалността, на която принадлежим.

Земята се разтърсва. Вятърът свисти. Предавам цялото спокойствие, на което съм способна, на ястреби и зайци, лисици и врани, плъхове и врабчета. Ужасът няма да е продължителен, но ще им го спестя, доколкото мога.

Върху Фаетон се появяват черни петна: пушек, пепел. Ордите на вулканите са се събудили. Назъбената им редица прорязва лицето на диска — зейнала към разтопените дълбини цепнатина. Под нас ревва трус. Хълмове се сгромолясват по-оглушително от стоварващия се ураган.

Аз се връщам. Нашите духове се обгръщат.

Фаетон започва да се разцепва. Ще се стовари още преди да се раздели напълно, но насам се понася ослепителна до бяло вълна. Този свят се разтърсва и бучи.

Сбогом, любими.

Блясват първите метеори.

… Благодаря ти за всичко, което даде, и всичко, което беше. Обичам те.