Пол Андерсън
Последният бастион (4)

1.

Шансът й беше едно на седем, ако призракът се спотайваше в някое от старите си леговища. В противен случай би бил нулев, а откриването му би се превърнало в надпревара с враговете му. Кайра почти се надяваше да не успее. Далеч от Земята й се налагаше да се справя с безкрайния вакуум, а понякога и с насилие, но никога не беше допускала да се превърне в жертва. Por favor^[1], защо да не докладва простичко и честно, че Гътри не е там, и да се върне обратно в космоса?

Усети, че се напряга. Беше дала дума.

А и с малко късмет нейната задача не би трябвало да е опасна. Просто щеше да е пътник в претъпкани обществени превозни средства. Никой не би трябвало да заподозре, че пренася собственика на „Метеор“. Ако преследвачите узнаеха по някакъв начин, че е посетила интеграт Ери-Онтарио, тя имаше готови отговори за всякакви евентуални въпроси. Първите няколко години от живота й бяха преминали в Торонто. Нямаше нищо неестествено в това да посети любимите от детството си места на Земята. А и не би се наложило да отговаря лично. Дотогава, ако изобщо възникнеше подобна ситуация, двамата с Гътри щяха да са на другия край на небето.

Побиха я тръпки. Тя бе негов спасител!

Може би. Каквото и да се случи, по-добре да запази хладнокръвие и да се държи нехайно. Най-напред да се съсредоточи върху трафика. Десетки малки триколки като нейната лъкатушеха и се промъкваха сред стотиците пешеходци. Навесите на повечето бяха спуснати — почти невидими прегради срещу лошото време. Нейният беше надиплен заради безразсъдното й желание да се чувства свободна и от най-незначителните ограничения. По тази уличка не беше позволено да се придвижват по-големи превозни средства, но от еднорелсовата железница над главата й фургоните мятаха сенки и ревяха оглушително. От време на време прелитаха и свистящи флитери. Въпреки трудните времена мегалополисът кипеше от оживление.

Неизброимите бързащи, лъкатушещи, блъскащи се, жестикулиращи, пъплещи тела се блъскаха в неспирно стълпотворение. Отделните цветове и лица се сливаха в обща безлична маса. Въздухът беше натежал от диханията им и изпълнен с шума от стъпките и гласовете им. Вятърът гонеше облаците като препускащи напреко пушеци по тесните ивици небе между стените. Кайра усещаше пронизващите студени пориви през палтото си, а кръвта й ги приветстваше, тъй като прогонваха част от смрадта и усещането за клаустрофобия.

Дали през последните двайсетина години районът беше заприличал на ад или само в спомените й имаше романтична окраска? Не беше сигурна. Родителите й рядко я водеха на изток от езерата. Каквато и да беше истината, нямаше от какво да се страхува. Това бяха човешки същества, при това по-свестни от много други. Тъмна жена в сари, caballero^[2] със звънчета върху широката периферия на шапката, мъж, чийто занаятчийски герб и покритите му с белези огромни ръце подсказваха, че упражнява физически труд, двойка в предизвикателно зелени дрехи, които открито демонстрираха вярата им в Обновлението, в което са вярвали техните дядовци и баби. Каква злина биха могли да й сторят те? Заплахата идваше от Висшия свят, владетелите на свръхразвити технологии, пари, влияние, или по-точно от онези от Висшия свят, които властваха там. Власт, произлязла от една математическа теория.

И все пак мръсните високи стени, мрачните входове, пазачите в магазините, в чиито витрини по-рано имаше повече и по-добри стоки, цялата тази тълпа наподобяваха някакъв кошмар. Дали не се движеше по асимптота все по-близо Синята тета, без никога да я достигне?

Внезапно я достигна.

Независимо от колосалните размери на комплекса тълпите наоколо го скриваха от погледа й. А и вече не можеше да го види изцяло. От километър разстояние и голяма височина погледът й би могъл да обхване стени, контрафорси, сводове, покриви, кули, извисили се в лазурно и бяло до гръцката буква, увенчала централния шпиц. Успя да забележи само височината и една широко отворена врата.

Това беше достатъчно. Усети въодушевление.

Кайра се намръщи за момент. Защо са тези резки промени в настроението? И друг път се беше сблъсквала с опасности, но винаги запазваше самообладание. Изтощение? Разстоянието от наемната за триколки дотук не беше голямо. Разбира се, преди това беше пропътувала от Камехамеха до Хонолулу, след това се прехвърли с подорбиталната до Централната северозападна гара, после смени два влака до гара Бъфало, но това не беше кой знае какво изпитание.

Bueno^[3], несъмнено съзнанието за онова, което е изложено на риск, я терзаеше по-силно, отколкото си даваше сметка.

Произнасяйки тиха успокоителна мантра, тя потърси място за паркиране.

Ето там. Изключи двигателя, слезе, избута триколката до стойката, пъхна монета и включи блокиращия механизъм с отпечатъка от палеца си. Петдесет цента за един час би трябвало да са предостатъчно. Ако не — имаше пари да я освободи. Тъй като не беше изключено да завали, отвори защитния навес. Нямаше смисъл да рискува да се навлажнят седалките, контролното табло и багажникът при вероятността да тръгне обратно с такъв багаж, а може би и пътник. Неудобствата биха могли да отвлекат вниманието й от грозящите я опасности.

Нямаше време, но не биваше да привлича вниманието с прекалена припряност. Промъкна се през тълпата и влезе през вратата в двора.

Глъчката стихна. Изпита усещането, че е гола. Дворът не беше пуст. Насам-натам се движеха обитатели, служители, купувачи, посетители и всевъзможни други хора, но пък трафикът беше незначителен. Ето, помисли си Кайра, абсолютната противоположност на противната гледка отвън — беден, примитивен, безпомощен, Низшият свят навсякъде по Земята полагаше основата на високите технологии, без да има каквото и да е реално участие в тях.

Или пък просто хората тук бяха обладани от чувство за величие. Около фонтаните се простираха мозаечни паважи. В градините растяха отглеждани от генни художници цветя и храсти. Огромна холограма представяше балет, записан на нискогравитационно ниво на Л-5. Срещу стенната завеса се издигаха десет етажа галерии със сводове чак до прозрачния покрив. Слънчеви лъчи пронизваха облаците. Над тях надвисваше бледата дневна луна като мярнала се насън родина. Помисли си, че точно в този момент лунарианците й се струват по-близки от собствените й сънародници.

Прехапа устни и закрачи към кулата. Фоайето на този вход беше почти пусто. Металният зодиак на тавана беше потъмнял. Двама мъже седяха в шезлонги. Единият беше с тъмнокафява кожа, беше облечен в сив комбинезон и пушеше цигара. Кайра долови миризмата на смесен с марихуана евтин тютюн и с раздразнение си помисли, че колкото и добър или лош контрол да бяха успели да наложат авантистите над идеите на северноамериканците, породите упорито им се изплъзваха. Другият носеше мантия, нямаше никакво окосмяване, кожата му беше тъмнозлатиста, а чертите му бяха… особени? Метаморф с наследственост от времената, когато според някои законодателства на Земята експериментите с ДНК бяха почти напълно разрешени? Не разговаряха и вероятно бяха непознати. Нито пък гледаха мултивизора. Някаква жена убеждаваше група младежи да изучат и да спазват правилните принципи и да съобщават на властите за всеки отклонил се по лошия път, за да бъде просветен.

Кайра потръпна. Почти не се беше сблъсквала с подобни случаи. Беше дочувала отделни неща по медийните информационни бюлетини, беше чела писмени описания и бе слушала разкази на свидетели, които понякога я поразяваха. (Например как отнели от родители дете с обвинение, че непрекъснато му повтаряли да не вярва на казаното в училище за великите прозрения на Ксуан. Как вносителка си позволила да протестира срещу различни разпореждания, поради което била подложена на тормоз и доведена до банкрут от данъчните ревизори, а впоследствие и осъдена за неплащане на данъци. Беше гледала документален филм за някакъв рехабилитационен център, чиито обитатели послушно отричаха със смутени усмивки, че са там по политически причини. „Нашата нация е в процес на цялостно отхвърляне на политиката.“) Винаги си казваше, че всичко това е ужасно, но не може да се разпространява повече, нито да продължи много дълго. Днес беше успяла да зърне, да усети, да помирише частица от тази реалност.

Вместо да произнесе името, набра на клавиатурата на контролния пулт „Робърт Е. Лий“. Стана й смешно. Сякаш хората наоколо са тайни агенти, които я подслушват! Е, не беше свикнала с такива игрички. На екрана се изписа Д-1567, което вече й беше известно, и указания как да стигне дотам. Тъй като имаше отлична памет, не плати за разпечатка, а отиде право при транспортьора и сигнализира. Вратата се плъзна и тя влезе. Тъй като нямаше нужда от подпора, за да привикне с лекия шок от ускорението, запристъпва от една върху друга лента, докато стигна до най-бързата.

Пътуването й отне цели десет минути с три прехвърляния, включително вертикалните. За да преодолее прилошаването, наблюдаваше хората около себе си, които се качваха, слизаха или продължаваха нататък. Не бяха толкова различни като жителите на други градове на Земята и по улиците отвън. Дрехите им се състояха от приблизително еднакви сака и панталони, куртки и клинове или униформи в убити цветове. Дори дрехите фантазе като набрани мъжки ризи и дамски иридонови рокли бяха лишени от каквато и да било яркост. Мъжете нямаха бради, а прическите и при двата пола не бяха по-дълги от долната част на ушите. През последните двайсет и три години еднаквостта се беше превърнала в условие за успех както за представителите на Висшия свят, така и за много от представителите на Низшия свят в Северноамериканския съюз. А с всеки изминал ден се превръщаше и в условие за оцеляване.

Забеляза и няколко изключения. Три момчета развяваха дълги кичури коса върху бръснатите си по индиански глави, а дрехите им с ресни бяха целите окичени с пера. Неколцина брадати мъже с кърпи върху главите придружаваха жени с воалетки и дълги до глезените кожени рокли. С бради бяха и двама биещи на очи хасидими, както и някакъв мъж с провесен върху гърдите кръст, очевидно православен свещеник. Той разговаряше с плещест мъжага в сини дрехи, който беше нахлупил шапка със значка на сребърен двуглав орел, а на колана му висеше палка. По всяка вероятност беше полицай от някакво сдружение. В комплекс с подобни размери цели блокове бяха зони на специални вътрешно автономни общности. Нещо като „Метеор“, помисли си Кайра, само дето настоящото правителство на Северна Америка ги търпеше с неохота, но не можеше да ги забрани и затова се опитваше да следи отблизо дейността им.

Така или иначе появяването на един широкоплещест мъж предизвика истински шок. Стегнатата му униформа беше светлокафява, а на бедрото му беше прикрепен пистолет. На ръката му имаше лента с авантисткия знак на вечността.

Около него се разпростря тишина като вълни около паднал в езеро камък. Офицерите от Полси рядко се появяваха тук в униформа.

На нея ли попадна намръщеният му поглед? Пулсът й се ускори. Езикът й пресъхна. Какъв глупав пропуск да се изтърси на континента в яркото си тропическо яке, по къси панталонки и сандали! Сега дори на Хаваите оглеждаха с раздразнение облечените по този начин. Не беше обърнала особено внимание, защото свързваше Земята преди всичко с хората от компанията върху територията на компанията.

Тя се овладя. Не вършеше нищо незаконно. Засега. Според картата й за самоличност беше изряден поданик.

Нищожна утеха! Арестуван чужденец би разполагал с повече права и повече възможности от нея да потърси подкрепа.

Полицаят слезе. Кайра въздъхна с облекчение. За момент се подпря на рамката отстрани. Околните се спогледаха и постепенно подновиха разговорите си.

Предупредителният сигнал проблесна — приближаваше местоназначението си. Прекоси лентите, подаде рязък сигнал, мина през вратата, докато все още се отваряше, и сграбчи предпазния парапет, за да не залитне.

Ядоса се на себе си. Ама че глупости! Беше космически пилот, способна да издържа всякаква гравитация от нулева до десета степен. Не беше нито стара, нито болна. Беше на двайсет и осем години и геномът й гарантираше най-малко още едно столетие крепко здраве, ако спазваше медицинската си програма. Вярно, че в момента вършеше необичайна и по всяка вероятност рискована работа, но това не беше никакво оправдание за паника. Стегни се, момиче!

В коридора нямаше никой. Бавно се приближи до стая 1667, изпитвайки все по-силна възбуда. Съществуваше възможност да не я чака никой и да се върне обратно на космодрума. Усмихна се. След толкова усилия би било пълен провал. Докосна плочката на звънеца.

От гарата беше направила кратко анонимно обаждане, за да се увери, че Лий си е у дома. Би трябвало да е така, защото това беше за него едновременно основно работно място и жилище. След като отново не получи никакъв отговор, я връхлетяха лоши предчувствия. Дали не беше излязъл? Опита да се овладее. Или първо иска да я огледа? При дадените обстоятелства беше естествена предпазна мярка. Поизправи се усмихната с надеждата гледката да му допадне.

Мъжете й казваха, че е красива. Приемаше го, без да се впечатлява особено. Беше висока, доста широкоплещеста за жена, но общо взето стройна и добре оформена отпред и отзад. Късо подстриганата й пясъчноруса коса рамкираше лицето й със светлокафяви очи, издадени скули, прав нос и месести устни. Гласът й беше леко дрезгав.

— Saludos^[4], колега. И аз съм от „Метеор“. Казвам се Кайра Дейвис и пристигам по спешен делови въпрос.

Вратата се плъзна встрани.

— Влез — каза Лий.

Той долови откровената й изненада и се изкикоти.

— Предполагам, че не си виждала моя снимка. С име като моето… всъщност роднините ми живеят в Роаноук, където съм роден. Но Лий е хубаво старо китайско име.

Беше нисък, слаб, облечен с небрежността на ерген, комуто не се налага да полага специални грижи за външния си вид на работното място. Изражението му беше момчешко, но Кайра не вярваше един професионален интуитивист да е много по-млад от нея. След като тя влезе, той продължи да бърбори притеснено:

— Родът ми живее тук от две-три столетия и гените започнали да се разреждат, но сред пристигналите по време на джихада бежанци имало етнически китайци от югоизточна Азия, трима-четирима, от които са от моето родословие. А нали знаеш, че хората предпочитат да се свързват с такива, които познават добре и могат да им се доверят — типичната ендогамия…

Той млъкна и преглътна. Кайра го разбираше.

— Опасяваш се да не си казал прекалено много? — каза тя. — Не се притеснявай, не съм нито психонаблюдател, нито някакъв полицай. Аз съм от „Метеор“, както вече ти казах. Ето, ще ти докажа.

И тя извади от джоба на сакото си членска карта за самоличност, която означаваше много повече от всякакви правителствени документи.

— Да, gracias^[5] — измърмори той. — Извини ме. Налага се да… Извини ме. Не се засягай, но… би ли ме последвала, por favor?

Той я поведе към една врата.

Докато вървеше след него, тя огледа обстановката. Всекидневната беше обзаведена скромно и претрупана със сувенири, дреболии, една шахматна дъска и библиотека със старинни ръкописи. Паната по стените, които в момента не бяха активирани, вероятно бяха изображения на роднините му и пейзажи с хълмовете в родината му. От огромния екран се разкриваше изглед от най-високата кула точно под тетата. Гледката беше впечатляваща. Оттук комплексът представляваше геометрична пустош с островърхи кулички и зелени биопространства, които се простираха във всички посоки чак до мъгливия хоризонт. Гледката беше не по-малко фантастична от онова, което можеше да се види на Луната или на Л-5. На запад зърна гигантския Ниагарски водопад, а отвъд него кулите, които беше запомнила. Различи езерата на север и на юг със смътно блещукащите им под мъглите сребристи водни огледала. Вкусът на Робърт Е. Лий й допадна.

Съседната стая беше натъпкана с апаратура. Три големи мултивизора, още толкова различни компютърни приемници и приспособление за въвеждане на данни, но не за развлекателни програми. Молекулярният скенер моментално потвърди, че картата й за самоличност е истинска. Датчикът на китката му беше съвсем нов модел и вероятно му го беше предоставила корпорацията, ако се съдеше по стойността му. С него провери не само отпечатъците на палците й, но и ретините — дали съвпадат с тези върху картата.

Лий се усмихна смутено.

— Налага се, нали разбираш — каза той. — Едва ли трябва да вземам проба от ДНК! И така, колега Дейвис, с какво мога да бъда полезен?

Сърцето й подскочи. Наложи се да преглътне, преди да зададе въпроса си.

— Гътри тук ли е?

Той се опули.

— Ъ?

— Енсън Гътри. El jefe^[6]. Скрил ли си го?

— Защо… ъъ…

— Чуй ме. Вече се увери в самоличността ми, но трябва да стигна по-нататък, muy bien^[7]. — Думите сами потекоха от устата й. — Изпраща ме Уошингтън Пекър. Познаваш ли го? Директорът на космодрума „Камехамеха“. Извика няколко от нас тази сутрин в кабинеFта си. Каза ни, че от известно време Гътри е в Съюза, след като правителството е окупирало Северноамериканската дирекция на „Метеор“. Бил е въдворен тайно, за да бъде в непосредствено разположение при определянето на стратегията. Според Пекър акцията не е особено мъдра. Наложи се да действаме светкавично и решително. Международните комуникации по всяка вероятност се подслушват, но ние разполагаме със сигурни канали в страната. Пекър тъкмо беше получил съобщение. Не каза откъде, но вероятно от информатор от Полси. Не знам дали от хаотик или от наш агент. Правителството планира втори съкрушителен удар срещу нас. През следващите два-три дни ще завладеят всичко. Изглежда са разбрали, че шефът е наоколо. Разполагат със списък от половин дузина места, където би могъл да се намира. Пекър успя да изтегли списъка от шифрования файл. Естествено, самият той не знае къде се крие Гътри. Информацията му не съдържа сведения за безопасни канали до тези места, затова не посмя да се обади по телефона. Единственото, което можеше да направи, беше да изпрати до всяко от местата по един от хората, които се оказаха на разположение в този момент. Самата аз съм пилот. Хора, на които прецени, че би могъл да разчита и които биха могли да напуснат космодрума, без да предизвикат подозрението на наблюдателите, и да се върнат възможно по-бързо. Който намери Гътри, трябва да го върне обратно, за да бъде качен на космически кораб и изпратен на безопасно място, преди авантистите да са успели да го спрат. Е, той тук ли е?

Кайра млъкна, останала без дъх и леко замаяна. Беше ли необходимо да се впуска в такива подробности?

Дий я гледаше изпитателно.

— По дяволите — измърмори той, — ти си истинска. — И добави: — Ела.

Думите му изтрещяха като гръм. Изведнъж застана нащрек и превъзмогна вълнението си. Сякаш я прониза електрически ток, но запази абсолютно самообладание и цялата вселена стана неестествено ярка, а съзнанието й се разшири. Беше изпитвала същото и преди, когато животът й зависеше единствено от нея — веднъж при корабокрушение в скален риф в Тихия океан и няколко пъти в открития космос.

Лий я въведе в друга стая, където беше леглото му, един шкаф, тоалетна масичка и някакви материали за моделиране на самолети, очевидно негово хоби. Забеляза недовършена конструкция на биплан — носталгичен спомен от времената, когато хората летели в машини, които конструирали със собствените си ръце. Долови остра миризма на лепило. Един екран разкриваше гледка към естествен резерват — Северните гори, предположи мимоходом Кайра, тъй като отлично разсадените и поддържани дървета бяха иглолистни, а по водната повърхност зад тях се носеха канута. Виждаха се малко хора, но шумът подсказваше, че наблизо има площ за лагеруване. Което беше напълно естествено за такова място.

Неудобството се изпари. Лий заговори:

— Стои извън веригата, освен когато е свързан със служителите си. Надяваме се, че линиите не се подслушват, но защо да рискуваме излишно? Иначе е в таен защитен сейф. Инсталирал го е първият от агентите му, наел този апартамент, което, предполагам, е било преди десетилетия. Може да наблюдава, да слуша, да ме вика с глас и разбира се, да получава от мен материалите, от които се нуждае за информация и pasatiempo^[8].

Кайра изпита любопитство. Какво ли доставяше удоволствие на Гътри да чува, да чете, да наблюдава, да преживява, след като беше прекарал повече от сто години като дух в кутия? В поведението му беше съхранена безцеремонността от времето на тленното му съществувание, но може би това беше фалшификация, измамен трик.

Лий спря пред един плосък екран. Както изображенията в дневната стая, образът върху него също беше неподвижен. Пълно лице, мъжка глава и рамене… тази прическа и туника с висока яка бяха отпреди няколко поколения. Сигурно бяха на човек, когото Гътри беше харесвал или на когото се беше възхищавал, или… Чакай! Не го ли беше виждала в някакво историческо предаване? Мамору Тамура, управлявал Л-5 по време на първата й голяма криза…

Лий поздрави.

— Извънредна ситуация, сър. — След като сам беше започнал да действа, беше загърбил всякаква нерешителност. — Пилот Кайра Дейвис носи новини от директор Пекър. Правителството подготвя нападение. По-добре да ви измъкнем оттук.

— По дяволите! — изрева груб бас. — Действай!

Лий докосна орнаментираната рамка на няколко места. Цялата секция се отмести встрани. Манекен ли беше? Да не би Гътри да беше наблюдавал с очите на портрета и да е слушал с ушите му, както изглежда разговаряше с устните му? В разкрилото се отзад пространство имаше предмет. Лий се пресегна, отдели го от портативния терминал и й го подаде.

— Вземи го, колега — каза й той. — Обясни ситуацията, докато намеря чанта или нещо, в което да го пренесем.

Кайра протегна ръце. Беше странно лек — не повече от два-три килограма. Не би ли трябвало основателят и ръководителят на „Метеор“ да тежи повече? Начинанията му се разпростираха из цялата Слънчева система и нагоре към звездите. Личността, съзнанието, което беше възпроизведено в тази програма, беше… не, самият той беше пропътувал цялото разстояние до Алфа Кентавър и обратно. С положителност би трябвало да е повече от това.

Но не. Човешкият мозък се състоеше от малко материал.

А и призракът Гътри не се нуждаеше от цялостен мозък. Само невронна мрежа вместо мозъчна кора, сензорни центрове за управление на електронни, магнитни и фотонни програми, двигателни центрове за боравене с контролните уреди, устройство за памет, софтуерен запис на онова, което е бил. Може би това беше почти всичко. Не беше съвсем сигурна. Психонетиката не беше нейна специалност. Но със сигурност нямаше много друго. Останалото беше оборудване, подпомагаща апаратура, батерия и калъф.

И всичко това, което държеше в ръцете си, беше нейният сеньор. До този момент не се бяха срещали, но тъкмо на него се беше обрекла всецяло и тъкмо той я беше направил част от „Метеор“.

— Сър — прошепна тя. — Сър…

Беше виждала изображения и беше слушала описания на това и на други подобни устройства. (Твърде малко приличаха на него.) И все пак непосредствената близост и усещане за присъствие бяха толкова поразяващи, колкото срещите й със смъртта и любовта.

Самата простота беше непонятна. Кутия от тъмносин органометал, твърд, гладък като стъкло, със заоблени ръбове и почти невидими шевове. Дъното беше приблизително двайсет на трийсет сантиметра с петмилиметрови дискове за защита на свръзките. Заоблената горна част беше висока двайсетина сантиметра. Други два диска от двете страни осигуряваха допълнителните връзки. По-голяма окръжност с диаметър четири сантиметра между всеки чифт покриваше диафрагмата, която служеше за ухо. Подобна окръжност върху предната повърхност беше говорителят. Върху същото това лице — така би трябвало да го възприема — имаше две полукълба с диаметър на слухови капсули.

Обемът беше приблизително като на едра човешка глава. На Енсън Гътри? Той беше едър мъж.

Полусферичните кълба се открехнаха като клепачи. Изскочиха две подвижни дебели пет-шест милиметра лостчета, чиито окончания бяха валчести с диаметър около три сантиметра. Те се изпънаха и извиха към нея в цялата си петнайсет сантиметрова дължина със светкавичната скорост на змийчета и я огледаха с проблясващите си лещи.

— Да не ме изпуснеш, момиче — избръмча гласът. — Остави ме внимателно и си вдигни челюстта от пода.

Възможно ли беше мъртвец да се шегува? Е, Гътри го правеше често, освен ако не беше умишлена неискреност. Но в момент, когато бяха по петите му? Кайра го постави с огромно внимание върху бюрото до модела на самолетчето.

— Добре, давай сведенията — разпореди Гътри.

Синтезираните звуци, които звучаха като от гърло на жив човек, издаваха акцент. Беше чувала, че това е американският английски, на който се говорело в младите му години, и знаеше, че е склонен да използва изрази от онова време.

Тя се съсредоточи и повтори онова, което разказа на Лий.

Гътри възпроизведе изсвирване.

— Кучи синове! Как, по дяволите… Да, по-добре веднага да вдигнем котва. Този Уош е свестен тип. И ти си свястно момиче. Няма да го забравя.

Лий внесе някаква раница.

— Това ще свърши ли работа? — попита той.

Кайра се намръщи, без да знае какво да отговори.

— Няма да привлече внимание — добави той. — Напоследък дебнат на всяка крачка. Така двете ръце остават свободни.

Тя кимна.

— Става.

— Искаш да кажеш, че не носиш нищо със себе си, Дейвис? — изръмжа Гътри. — Никаква предвидливост?

— Съжалявам, сър — отговори тя, притеснена от уместната критика. — Бързахме страшно много.

— И ти, и Уош, и останалите не ставате за мошеничества.

Разбирам, естествено. Вземи ме и ме натъпчи. — Това май беше поредната му шега. — И да изчезваме. — Лещите се извъртяха към Лий. — А ти се стегни. Като нахлуят ченгетата, направи се на изненадан. Не знаеш нищо. Никой не е идвал тук. Ще се справиш ли? Ще те разпитват, което няма да е шега работа, но не очаквам да се задълбочат, ако не им дадеш повод да се усъмнят. Готов ли си?

Лий се изпъна.

— Да, сър.

— Ако предпочиташ, можеш да избягаш и да се опиташ да се скриеш. Но не мисля, че идеята е добра. Това ще им подскаже, че вероятно си замесен, и ще се опитат да те открият с всевъзможни високотехнологични средства. Има вероятност да те спипат много бързо. Ти си белязан, известен, регистриран, идентифициран по всички възможни начини като поданик на тази велика свободна република. А и като член на „Метеор“ със сигурност в досието ти има много допълнителни сведения. Докопат ли те, ще изстискат цялата информация от теб и едва след това ще насочат гнева си срещу „Метеор“. Това никак няма да е на добро.

Наистина няма да е на добро, помисли си Кайра. Не изтезания. Това би могло да създаде проблеми със Световната федерация, а и не гарантираше сигурен успех. Рехабилитационни медицински грижи. Химикалите и пулсационните електрошокове разкриваха съзнанието така, както се обелва портокал. А и много често го оставяха в подобно състояние.

— Наистина съм убеден, че най-добрият ти избор е да кротуваш тук и да се правиш на ням — заключи Гътри.

Лий кимна отсечено.

— Да, сър.

Гътри продължи с по-деликатен тон:

— Съжалявам, Боб. Повече, отколкото бих могъл да изразя. Единственото ми оправдание, задето се измъквам и те оставям, е, че твърде много хора са изложени на опасност.

А също и много надежди, помисли си Кайра.

— Разбирам — отвърна глухо, но решително Лий. — Ако някой би могъл да прецени ситуацията, това сте вие. Вървете.

Телефонът иззвъня. Лий се обърна към изхода на стаята.

— Чакай — отсече Гътри.

— Какво? — попита Лий.

Телефонът отново иззвъня.

— Не отговаряй. — Едната леща подскочи към Кайра. — Дейвис, как разбра, че Боб си е вкъщи? Нали не искаше да се мотаеш наоколо, докато го чакаш, и да привличаш внимание.

— А, аз се обадих — отговори тя. — От обществена кабина. Щом отговори, прекъснах.

— Помислих, че е грешка — добави Лий. Телефонът иззвъня. — Случва се. Повече не се сетих за това.

Телефонът пак иззвъня.

— Може да е полицейски агент — обяви Гътри. — Действат светкавично, когато решат да го направят.

— Пекър каза… информаторът каза… до два-три дни — добави смутено Кайра.

— Така е казал информаторът, който и да е той. Колко време му е отнело да се докопа до сравнително безопасно място, откъдето да предаде наученото? Колко прецизна е информацията? Дали междувременно централното управление не е решило да ускори програмата?

Кайра си спомни за офицера, който се появи на транспортьора. Доколкото й беше известно, дори в днешно време униформените служители от Полси не бяха честа гледка. Виж, цивилните агенти бяха друга работа. Дали беше тръгнал по друга задача, или беше предвестник?

— Имат навика да ограничават и заграждат района, преди да предприемат акция — продължи Гътри. — Да направим светкавично собствено разузнаване. Боб, големият ти екран може да огледа околността.

Телефонът престана да звъни. Лий се приближи, за да пусне евентуално оставения запис.

— Стой! — изкомандва Гътри. — Имат устройства да те засекат, ако са те.

Лий рязко дръпна ръката си.

— Правилно — прошепна той. — Забравих. Да, вие сте шефът.

Той взе кутията и я отнесе във всекидневната. Кайра го последва.

Огледаха небесния изглед от кулата. Високо над тях нещо блещукаше. Лий постави Гътри върху една маса и включи уредбата. Гледката се увеличи и се приближи. Нищожната черно-бяла точица увисна във въздуха пред изхвърляните реактивни струи. Кайра изчисли разстоянието на около три километра и дори оптически уреди, които не притежаваха точността на онези в нейния космически кораб, можеха да се преброят мравките върху паважа под тях. Усети да я облива хладна пот.

— Да, полицай — каза Гътри. — Не си пристигнала достатъчно бързо, Дейвис.

— Какво ще правим? — чу неволния си въпрос тя.

— Нека да помисля. Изучавал съм тези cochinos^[9] години наред, а помня и други като тях в миналото по целия глобус. Може би все още би могла да излезеш с мен и да отлетиш без проблеми. Но не бих се обзаложил, че ще успееш. По всяка вероятност държат изходите под постоянно наблюдение. Цивилни, естествено.

Кайра се запита дали е било така и при пристигането й. Може би не. Това не беше от особено значение. Не могат да спират всеки, който влиза или излиза. Би било прекалено изтощително. Пък и ще обезпокоят жертвата, която би изтрила уличаващите сведения или би предприела други предпазни мерки. Но всеки, който буди и най-дребно подозрение — например с метната върху раменете обемиста раница, — биха подложили на щателна проверка. И ако регистрират дори нещо съвсем незначително — каквото би била една невронна мрежа, — всичко щеше да приключи.

Усети, че я присвива стомахът.

— Тъй като не докосна телефона, Боб, ще предположат, че си навън — продължи Гътри. — След малко ще опитат отново и в зависимост от това дали отговориш ли не, ще нахлуят. Вероятно след около два-три часа. Да видим какво ще направят за нас твоите приятелчета от Б-24.

— Нали разбирате, че не е изключено да е и нищо — отговори с дрезгав глас Лий. — В най-добрия случай не кой знае какво.

— Тъпо е да чакаме така, нали? Хайде. Сложете ме в раницата и да хващаме пътя. Колкото по-рано тръгнем, толкова по-малко вероятно е да налетим на ченге.

— Накъде? — попита Кайра.

Нищожната надежда успокои стомаха й и ускори пулса й.

Лий се приближи да затвори устройството и да вземе раницата.

— Водил съм си сметка за обитателите на моите скривалища — продължи междувременно Гътри. — Не да се бъркам в личния им живот. Бог ми е свидетел, че имам куп други занимания. Но бях натрупал достатъчно впечатления и когато хората на Уош Пекър ме оставиха във временната ми квартира, с помощта на невинно на пръв поглед компютърно съобщение подадох сигнал именно на Боб Лий да дойде да ме вземе. Поддържаше познанства с няколко души в този комплекс, които също не харесват авантистите. Беше много мило от негова страна, макар да подозирам, че го направи най-вече защото е добронамерен и любопитен. Така или иначе, именно затова се озовах в Синята тета. Всяка лисица предпочита да има два изхода от леговището си.